Преди нещо време видях в блога на Любомир Николов една интересна закачка. Става дума за почти изяснена вече сюжетна линия на произведение, един елемент от което обаче е неясен. И писателят се обръща към читателите си в Интернет с молба за предложения какъв би могъл да бъде този елемент.
Доста хора дадоха предложения (естествено и аз, на всяка манджа мерудия). Надявам се Любо да намери достатъчно добри, за да му свършат работа. Но нещичко продължи да ме чопли.
Защо само една идея от цялото произведение да е взета от читателите? Защо не колкото се може повече от идеите в него? Дори до всичките, ако е възможно? Обработката и превръщането им в произведение без съмнение ще изисква майсторството на писателя. Но защо поне идеите да не са колективно творчество?… На пръв поглед идеята изглежда безпредметна – та кой ще чете произведение, сюжетът на което е публично известен? Но при внимателно вглеждане се оказва, че не е така. И сега знаем в подробности сюжетите на филми и книги, от медиите и разказите на приятели, но въпреки това даваме пари, за да ги гледаме или купим. Правим го дори когато свободно можем да свалим същия филм или книга от Нета. И май точно тогава с много повече охота, отколкото ако са ни непознати. Защото знаем, че нещото ни харесва, и искаме да го имаме.
И в главата ми започна да се върти технология за създаването му.
Като начало, писателят би могъл да се обърне към желаещите да му дадат идея в какъв жанр изобщо да е написаното. (В случая жанрът се използва повече като най-общо направление на идеи; по-нататък той може да се промени частично или дори изцяло.) Ако, разбира се, няма собствено предпочитание накъде да пише… След като получи достатъчно идеи за жанрове, той си избира една от тях. Обявява избрания жанр, и запитва за общи теми в него. Желаещите му подават различни общи теми в рамките на жанра. От тях той избира една, обявява я и иска по-уточнени теми… Когато темата бъде уточнена достатъчно, започва развитието й. С какво тръгва разказът. Каква е връзката на началото с основната тема. Как я следва сюжетът. Какви обрати се случват. Как завършва развитието на темата. Как се стига до този завършек…
По същия начин могат да бъдат уточнени и много от подробностите – герои, елементи на фона, “макгъфин”, форма на повествованието, стилистични особености… Но това е ясно, и лесно се извежда от само себе си. По-интересна ми беше структурата на процеса.
Топологически процесът на изясняване на сюжета по този начин е еволюционно дърво, ограничено до единична линия на развитие. Иначе казано, на всеки от етапите на растежа му се появяват много разклонения, но всички биват изоставяни – развива се само една, и на следващия етап тя вече е дървото. Ако критериите на подбор са добри, технологията на еднолинийното еволюционно дърво може да произведе много интересни, оригинални и струващи си сюжети.
Друго обаче е по-интересното. Ако еволюционното дърво е публично, друг писател би могъл да се възползва от него и да развие някое от зарязаните разклонения. Едно, че ще си спести част от процедурата по изясняването на сюжета. И второ, че ще вижда тази част по-ясно, отколкото ако разчита на интуицията си, каквато е стандартната процедура. (Поне с повечето писатели е така.) А и трето – че ще е видял колко ефективно работи, и колко ясен сюжет дава многоетапното изясняване. Дори ако го правиш сам. А и колко повече богатство дава, ако ти помагат… Резултатът ще бъде потенциалната възможност да се пишат по-добри произведения.
Може ли процесът да бъде формализиран до степен да подлежи на научна систематизация и описване? Сигурно да, но подозирам, че ще е за сметка на богатството и разнообразието му. (При различни опити най-вероятно ще се оформят твърде различни топологични дървета, не само заради различните избори, но и заради различната логика, по която се определя какво точно ще се избира на поредния етап.) Така че всъщност ще са налице вероятно голям брой еволюционни дървета, а това ще даде още повече разнообразие за произведенията. Едно е да се мъчиш да сътвориш нещо оригинално в ума си, а друго е да имаш пред себе си хиляди скици, във всяка от които с бърз оглед да можеш да прецениш кое разклонение е достатъчно оригинално…
И още нещо, интересно и неочаквано. Нужно ли е подборът да се води от писател, който ще е едноличният арбитър и творец на произведението? Свикнали сме да е така. Но какво би се получило, ако отворим и тази част от процеса?
Като начало, ние очакваме от писателя да е едновременно добър измислител на хрумки, добър подбирач на успешните измежду тях, добър “стратег” на хода на произведението, добър “тактик” на ситуациите в него, добър майстор на словото, чрез което да предаде нещата… Очевидно съчетанието на всички тези таланти ще даде отличен майстор, но ще е твърде рядко. Дали не е възможно тези роли да бъдат разпределени между различни хора, и всеки да върши в каквото му е силата? Ако да, екип от сравнително лесно намираеми таланти в отделните области би съставил заедно “писател” на нивото на най-добрите, познати в човечеството. Съвсем сигурно човешкият фактор ще пречи и сработването не винаги ще е лесно, но в края на краищата, в повечето случаи хората успяват да работят някак заедно, нали? Сигурно си струва.
Като продължение, необходимо ли е екипът да включва по точно един, фиксиран “специалист” за различните роли? И изобщо ролите да бъдат строго формализирани, и работата – разпределена до последно? Опитът на уикитата показва, че “базарният модел”, при който много хора работят заедно и се координират помежду си, е напълно работоспособен и дава чудесни резултати. Да, обикновено се налага някой да взема мерки срещу вредителите и нежелаещите да се координират, но това е отработена процедура, и може да бъде почерпена от уикитата наготово.
Представям си творчество, в което участват на всеки етап всички желаещи. След една начална бъркотия вероятно доста бързо всеки ще установи къде са силните и слабите му места, и ще се насочи където би бил най-полезен. За “реда” и “невредителството” ще могат да се грижат избрани администратори (които не е задължително изобщо да имат понятие от творчество – работата им е да преценяват кой се сработва и кой вреди). Всяка от “специалностите” в писането ще може да бъде изпълнявана от произволен брой координиращи се хора. И както във всяко уики, и тук повечето очи ще означават повече богатство в добрите неща и по-лесно изчистване на грешките.
А най-хубавото може да бъде, ако няма задължение към цялото да следва само една сюжетна линия. Ако на всеки етап всеки може да тръгне да развива който клон от еволюционното дърво пожелае. Резултатът е логично да бъде създаване на немалък брой произведения, някои по-успешни, други по-малко. И тъй като всичко се очаква да е открито, не толкова успелите ще могат много бързо и лесно да се учат от успелите. Ще се получи гигантска творческа работилница и университет едновременно. Какво по-добро за творчеството?
Ще има и друго голямо предимство. Много често творците не смогват да създадат произведенията си заради невъзможност да им отделят достатъчно ресурси. Откритото развитие ще помага ценните произведения бързо да привличат ресурси, чрез които да бъдат завършвани… И друго – творчеството е функция на търсенето, появи ли се търсене, ще се появява след него и нужното му творчество. Нуждите на хората от творчески продукти ще може да бъдат задоволявани по-пълноценно… И още друго – търсенето се променя с времето. Творби, които отначало не са привлекли внимание и са останали поизоставени, ще могат лесно да спечелват внимание, а с него и ресурси и подкрепа.
Ще могат ли при това положение авторите да разчитат на възнаграждение за труда си? Разбира се. Практиката доказва чудесно, че хубавите творби винаги намират купувачите си – лошите са, които свободният достъп лишава от продажби, като пречи купувачите да бъдат измамени да ги купят. Да, при колективно творчество може да се наложи приходът да бъде разпределян между много хора. Да, може приносът на отделните хора не винаги да може да бъде оценен с пълна точност и вярност. Да, може да има спорове, дори много грозни. Но… който го е страх от мечката, да не ходи в гората. Нека продължава да твори самостоятелно, никой няма да го насили на колективност. И няма нищо лошо, ако хвърля по едно оченце какво правят другите – току-виж научил по нещо, и творбите му станали мъничко по-добри. Печалбата е за всички.
По-скоро ме мъчи друг проблем. Ако произведението е писано от всеки (образно казано), ще бъде ли интересно? Мисля обаче, че да. Едно, че творящите винаги са мъничка частичка от всички – голямата част са потребителите. Второ, че никой не може да участва в творенето на всичко – ще е включен примерно в писането на два-три романа, но в същото време ще се пишат и хиляди други, които той няма да има времето да следи, ще иска да ги прочете направо готови… И трето, най-интересното – че нищо чудно с времето интересът към творчеството да се промени, от интерес към консумирането му в интерес към сътворяването му. Поне у някои хора.
А това не е съвсем лошо. 🙂
Ще си позволя да доразвия тази идея. Разклоненията не е необходимо да отпадат или да се превръщат в отделни произведения. Един интерактивен формат подобен на книгите-игри ще позволи на читателя да проследи сюжетното развитие, което той харесва.
@Никола: И това е вариант. 🙂
“Ще се получи … университет”
по-скоро МУЛТИВЕРСИТЕТ
мултиверситет – нейерархична система за споделяне и развиване на знания
Утопия. Така мога да нарека подобна идея. Защото, когато една тийнейджърка влезе в книжарницата, за да си купи новия роман на Стивън Кинг, тя го прави не заради съдържанието, а заради думичките “Стивън Кинг”, отпечатани върху корицата. И, ако дори най-добрият роман на Стивън Кинг беше написан от група по-добри от него разказвачи (каквито несъмнено има, дори в България), то той първо никога не би видят свят и второ – никой не би си го купил, освен хората, които са участвали в създаването му пряко. И техните роднини, да речем…
Всичко, което притежава един автор като “актив”, който се продава, е неговото име, изградената му репутация на добър разказвач, а не умението му да пише добре. Има примери за куп автори, които печелят сърцата на публиката с уменията си на добър разказвач в началото, после деградират и постепенно се превръщат в “машина за пари”, работеща изцяло за променливите настроения (тенденции, интереси) на читателската аудитория и за предпочитанията на издателите – хората, които ги издържат. Казвам “деградират”, защото те никога повече не постигат онзи емоционален и творчески връх, който са постигнали, когато са писали само и единствено за себе си…От това, разбира се, губят както талантът, така и онази специфична, красива и неповторима индивидуалност у всеки автор, правеща литературата красиво, смислено и възможено изкуство, а не просто занаят.
И, хехе, я си представи група автори да напишат “Тримата мускетари” или “Старецът и морето”…
Обратно на популярното схващане, че няколко глави, като се съберат на едно място, започват да мислят по-добре от една, аз смятам, че няколко глави, като се съберат на едно място, СПИРАТ да мислят. И започват да спорят кой е по-по-най…
Две половинки не правят едно цяло, когато става дума за творчество, талант и вдъхновение, получени от невидимата “магическа пръчица”, наречена “авторска муза”, която “посещава” творците само индивидуално.
Подобен механичен процес по създаването на романи би произвел литературни чудовища и творчески уроди, подобни на героя Франкенщайн, с многото му части, съшити в едно гротесково цяло с бели конци.
Всъщност, идеята ти е чудесна, само дето в нея липсва музата. А тя е всичко, от което нуждае един автор, за да произведе добър роман.
Дори 500 автори да се съберат на едно място, лишени от муза, но въоръжени с пазарните тенденции и очакванията на своите читатели, те пак няма да постигнат онова, което е способен да постигне един-единствен човек, ставащ в три през нощта, за да седне пред клавиатурата…
Що се отнася до възможността в един смислен литературен сюжет да се обединят няколко авторски стила едновременно мисля, че резултатът определено ще е, ако не чудовищен, то поне безвкусен за читателите. В повечето случаи. Заявявам го съвсем отговорно, тъй като вече са правени доста такива опити и всичките са завършили с неуспех. Безславно. Не сте чували за тях ли? Това е доказателството, че са завършили безславно…
Е, има и хубави изключения, като “Талисманът” на Питър Строб и Стивън Кинг, например. Добър, по-съвременен пример за успешен творчески екип са Любен Дилов син, в комбинация с Милена Фучеджиева, които направиха различните сюжетни линии и развиха успешно различните герои в сценария на известен български сериал. Но тук отново се връщаме към първоначалните идеи в този коментар: имената на авторите са по-важни от техните слова! Четиримата автори, изброени по-горе, са ми лични фаворити. Двама български и двама чуждестранни. Но аз не бих прочел и дума от тях, ако се разписваха под произведенията си с непознати за мен имена. Нито дума. Просто не бих им обърнал внимание, дори да съдържаха най-големия литературен шедьовър на епохата. Имената на авторите са по-важни от техните слова!
Всичко, от което се нуждае един автор, за да продава, е името на добър разказвач.
Всичко, от което се нуждае един автор, за да пише, е творческото вдъхновение.
Но то е строго индивидуално, а не колективно “занимание”. В колективните занимания просто липсва душа. Механичният сбор е удобна практика в математиката, физиката и другите точни науки, но представлява обречено начинание за литературата. Тук две половинки просто не правят едно цяло.
Отделно, безумно непостижима е идеята да угодиш дори само да двама свои читатели едновременно, с техните разнообразни очаквания и интереси, камо ли на 10, 100, 1000 или 10 000. Безумно непостижима! Знам го от личен опит. Когато публикувах “33 любовни истории” за един и същ разказ получавах фийдбек от “това е най-якото нещо, което съм чел(а)” до “не става за нищо”. За един и същ разказ!
Безумно непостижима е, също така, идеята да постигнеш с разум и планиране онова, което може да постигне интуицията спонтанно.
В литературния свят думичките “душа” и “интуиция” се спелуват като “муза” и “творческо вдъхновение”.
Те липсват в предложената идея. Точно това е причината да я мисля като утопия.
Литература има вече няколко хиляди години. Ако тази утопия можеше да се прехвърли в реалността, отдавна вече да го беше направила, още по времето на Омир, може би.
Всъщност, прехвърлила се е в доста писмени занаяти, като политическата пропаганда и рекламата, например. Това са колективни авторски занимания, които се интересуват единствено от онова, което масите искат да чуят. Но си остават занаяти. Имат малко общо с литературата, с изкуствата и творчеството въобще…
@asktisho: Според мен имената се създават. Стивън Кинг издаде няколко романа като Ричард Бахман, преди да се разбере кой е всъщност. И какво? Ричард Бахман стана един от най-популярните хорър автори, и чак после се разбра защо е майстор… Същото е и с имената при колективното творчество. Какво ми пука дали “Жул Верн” е име на конкретен човек, или общ псевдоним на трийсет учени?
И не мисля, че събрани заедно хора не могат да творят добре. Да не кажа, че според мен могат да творят и по-добре от сам човек. За мен писането не е само индивидуално занимание. Признавам си, досега съм писал само индивидуално, но с удоволствие бих пробвал и колективно. (Ако се намери кой да си хаби времето да пише заедно с мен.) С някои хора сигурно няма да се сработя добре, няма как с всеки. Но с други сигурно ще се сработя и ще се получава добър продукт. Погледни дечицата от клуба “Светлини сред сенките” – заедно пишат на ниво далеч над това на кое да е от тях. И, което е по-интересно, писателският състав се мени, но духът и вдъхновението си остават.
Така че си мисля, че в тая работа “има хляб”. 🙂
То точно “Тримата мускетари” май е написана от “група автори”.
За Дюма – баща и син се знае, че са имали “творческа работилница” с много писатели-чираци.
Също по-подобен начин работи и Стивън Кинг. Не точно същия, но когато описва даден проблем – технически, биологически, медицински и т.н. наема специалисти, които да го опишат и после го дооформя
@ Божо: големите имена понякога използват ghost автори, след като веднъж са станали големи и са завъртели машинката за пари. Това не ги прави по-добри, а по-мързеливи автори. Ако си позволим да погледнем съвсем широкчо на темата, то сигурно и съдействието с редактор / коректор би трябвало да минава за “колективно” творчество. Ама не е.
@ Григов: Ричард Бакман е творчески псевдоним, който Кинг използва, след като вече е спечелил умовете и сърцата на най-големите имена в издателския бизнес, а след това – и на публиката. Иначе като Бакман отново щеше да му се наложи да извърви целия напоен с алкохол, наркотици и непубликувани разкази път, който е извървял като Кинг преди да пробие. Дори мисля, че псевдонимът му е изфабрикуван от един от неговите издатели, но не съм съвсем сигурен, тук може и да бъркам. А Бакман става популярен хорър автор, защото издателите го лансират навсякъде, тъй като вече знаят, че е Кинг.
П.С: Успехът на един автор трудно се поддържа без талант, но е направо невъзможен без инвестиции. Извън всичко това творчеството си остава личен, дори интимен, а не колективен процес. Естествено, има хора, които не виждат нищо лошо в груповия секс, дори в публичния групов секс, но това не ги превръща от изключение в правило. Същото важи за колективните, групови форми на писане, които посочваш.
@asktisho: Не съм съвсем съгласен за Кинг. Първоначалният творчески път на всеки писател е не само пробиване, но и научаване да пише. Затова според мен като Бакман Кинг е пробил много по-лесно – вече е пишел майсторски. (Издателите му са знаели кой е Бакман, но са знаели и че публиката не знае, а тя дава парите, нали?) А за творчеството… за мен то продължава да си е възможно и от група хора.
Тишо вероятно наистина не познава схемата на „Светлини сред сенките“. Тя е много подобна на описаното от Григор. 🙂
Има подобна система за писане на книги-игри… ако ви е интересно, ще поровя за линк.
Преводите във Фантазийската академия също ги правим на колективен принцип. Въобще, струва ми се, че тук въпросът е: кой иска да го направи? А не: възможно ли е/има ли смисъл? 😉