Маймунджилъци из задръстванията

Увиснал в поредното празнично задръстване, се прозявах и зяпах наоколо. Колоната коли чакаше пред натоварен светофар. На две-три минути – кратка възможност да се промушат две-три коли… И вече се питах кисело – може ли празниците да са такава непрогледна скука?

Изведнъж пресичаща улицата минувачка се опита да се провре между моята кола и тази отпред. Около трийсет и пет – четиридесетгодишна, леко закръглена, с румени бузи и страхотно усмихнато слънчево излъчване. (Ако сте виждали на живо Жюстин Томс, излъчването беше едно към едно: въпреки пълната липса на прилика в лицата неволно се запитах за миг дали не са роднини.) Въпреки че разстоянието беше достатъчно, жената очевидно не беше доволна. Изгледа ме сърдито, пустоса с жест и заяви:

– Как може да спирате толкова близо! Няма как да мине човек!

Не зная какво ме развесели, сигурно излъчването й. Подадох се от прозореца на колата и с комично-добродушен кавалерски вид отговорих:

– Но госпожице, с вашата фигура можете да се проврете и през най-тясното място!

Тя ме зяпна намусено и се чуди половин секунда дали не й се подигравам. След като усети, че не го правя, внезапно прихна така, че от очите й потекоха сълзи. Пухна с длан капака на колата, та едва не го вгъна – като заместител на юнашко приятелско тупване по рамото. След това се промуши между колите и тръгна нанякъде по тротоара, като продължаваше да се смее с глас.

Аз също се бях ухилил до ушите. Добродушният комплимент-шега (и също така добродушната й реакция на него) ме беше стоплил отвътре. И беше разсеял скуката и вкиснатостта.

Истински я разсея обаче задръстването на по-следващия светофар. Когато спрях в него и погледнах наляво, през прозореца на задната врата на съседната кола видях насреща чифт кръгли очила, и пет-шестгодишно момиченце, вторачено през тях право в мен. Усмихнах й се – и тя се усмихна в отговор.

Задръстването не бързаше заникъде. Изгледах я много-много изпод вежди и се почесах по носа. И тя несръчно се почеса по носа, след това си завъртя очилата настрани и ме изгледа предизвикателно. Наведох глава на другата страна и отговорих на погледа. И тя наведе глава натам. За миг се поколебах, след това се отказах да й се оплезя и си дръпнах очите. И тя дръпна своите. След това си разпери с ръце ушите. После минахме на дърпане на носа, рошене на косата, плезене (все пак не се мина без него), и още вече не помня колко маймунски изпълнения. За един дълъг-предълъг миг бях забравил, че съм възрастен, и се забавлявахме с непознатото ми хлапенце така весело и щастливо, както не помня откога не ми се е случвало.

(А може би и на нея.)

След това, верен на стремежа си към дървени философии, се замислих колко е важно понякога да преставаш да си възрастен и поне за малко да си отново дете, от сърце и душа. Без да ти пука какво ще помислят за теб, дали няма да си смешен, дали ти подхожда, отива и приляга… След това се усетих каква глупост е да разсъждаваш важно точно за това, махнах с ръка и просто се усмихнах. Пак. До ушите.

И се почувствах ама наистина празнично. 🙂

4 Responses to 'Маймунджилъци из задръстванията'

  1. Жюстин Says:

    Ей че мило 🙂 Комплимент и за мен! 🙂 Голяма усмивка!

  2. Григор Says:

    🙂

  3. Миро Says:

    Аз имах подобна случка на 31-ви. Реших да посрещна нова година на площада и малко преди полунощ се запътих натам. Малко преди хотел Плиска в един блок до улицата на балкона стоеше семейство с дете. Та вървя си аз свил глава в якето заради студа и изведнъж чувам едно жизнерадостно “здравей!”. Сепнах се и се обърнах, а детенцето даже и ми помаха с ръка. Извиках му здравей в отговор и помахах. И то и семейството му се засмяха. А на мен ми стана едно топло, едно приятно. Засмях се и продължих.

    Такива случки са много много приятни и оправят настроението на човек за дни и даже седмици.

  4. Кал Says:

    Е, Гри… аз точно така се чувствах срещу оня мъничък Хари Потър, който правеше фокус след фокус в 260-ката.

    Благодаря за споделянето и за припомнянето!

Leave a Reply