Чумата и въглищарят

Имало някога млад въглищар. Плещите му били здрави като скали, очите – бистри като ручей, ръцете яки като дъбове сред гора. Тежка и черна била работата му, ала лека и слънчева усмивката му. Празна била кесията му, ала пълно с доброта сърцето му.

Една нощ го навестил странен сън. Седял си той в колибата, и отвън се чул хриплив глас на старица:

– Тук ли си, въглищарю? Излез навън, да те видя.

– Няма го тука. Няма да излезе – отвърнал момъкът. Знаел той: таз, що те вика в съня ти навън да излезеш, е чумата. Излъжи я, крий се от смъртта.

А следващият ден бил така красив, сякаш тепърва се раждаш. Работил въглищарят здраво и вечерта заспал дълбоко. И насън отново седял в колибата, и отвън се чул морен глас на жена:

– Тук ли си, въглищарю? Излез навън, армаган ти нося.

– Няма да изляза. Не ща армаган – отвърнал момъкът. Знаел той: многолика е ненаситницата. Не ѝ вярвай, отпрати я.

А следващият ден бил прекрасен, сякаш откриваш щастието си. Работил въглищарят като нивга през живота си. А вечерта насън отново седял в колибата, и отвън се чул звънлив глас на девойка:

– Тук ли си, въглищарю? Излез навън, да бъдем заедно.

Помълчал момъкът, пък отвърнал:

– Ела утре, щом се събудя. Свари любовно биле – неразделниче, да пием. И ще бъдем заедно.

Когато се пробудил, било ден приказен, сякаш цял живот в едно. А пред колибата го чакала девойка – най-красивата, която светът е виждал. Косите ѝ били златни като слънце, очите ѝ сини като небе, усмивката ѝ сияйна като звезда. Бял сукман я обгръщал, и раменете ѝ били заметнати с шал, сив и ефирен като сива мъгла.

В ръцете ѝ блестяла медна купичка, от която се вдигала пара. Отпила девойката дълга глътка и му подала съда. Поел го той, погледнал я в очите и рекъл:

– Знам коя си. И що ще стане, ако лисна билето.

Трепнала девойката и ужас изпълнил погледа ѝ. Ала въглищарят просто се усмихнал и отпил.

И отведнъж шалът ѝ се развил и ги обгърнал, и тя също се обърнала на сива мъгла, по-мрачна от безлунна нощ, по-студена от зимен повей. Завъртяла се около момъка като вихрушка, закрила деня и слънцето, и небето. А когато спряла, той стоял сред прашна пустош без край, в черен мрак под небе без звезди. И наоколо засъскал смях, от който мракът потреперил:

– И ти си мой! Мой завинаги!

Ала момъкът само се усмихнал, седнал сред праха и зачакал.

* * *

Дошла един ден възрастна жена да търси въглищаря, топливо да поръча за зимата. Но колибата му била празна, прах покривал всичко в нея и паяжини висели в огнището. Ще да търсел сигурно момъкът щастието си нейде далече оттук.

Тръгнала си жената с въздишка. Но пред колибата забелязала да лежи зеленясала медна купичка. Помислила, пък я взела: все ще е от полза.

А когато заспала вечерта, странен сън я навестил – прашна пустош без край, в черен мрак под небе без звезди. Седял сред тях въглищарят, а около него се въртял като вихрушка облак сива мъгла, по-тъмен от мрака, по-студен от зима. И сякаш се мъчел да се откъсне от момъка, ала не можел.

Колко време изтекло било, жената не разбрала – нямало време сред пустошта и мрака. Ала накрая облакът се укротил и под беззвездното небе отекнал глас:

– Ако знаеше, защо излезе? Защо пи от билето?

– За да си имаш и ти някого – отвърнал момъкът.

Засъскал смях, от който мракът наоколо потреперил:

– Имам безброй!

– Но всички насила. Затуй и си чума ненаситница – безброй вземаш, но никого не получаваш. Нека един те обича, истински и завинаги.

Колко дълго мълчали после, жената не разбрала – няма синор тишина сред тишината. Ала накрая облакът потрепнал и започнал да се топи. И когато изчезнал, на мястото му стояла девойка – най-красивата, която светът е виждал. Бял сукман я обгръщал, и раменете ѝ били заметнати с шал, сив и ефирен като сива мъгла.

Девойката свела очи, след това глава. Едра сълза тупнала в праха, като капка дъжд сред суша съсипница. Тогава въглищарят се изправил, пристъпил напред и помилвал косите ѝ. И тя се притиснала в него, сякаш се криела от смъртта.

Колко дълго стояли така, жената не разбрала – няма мяра нежността в прегръдката. Ала накрая девойката отстъпила назад и смъкнала шала от раменете си. Захвърлила го като непотребна дрипа, и той се разтопил и изчезнал, все едно не го е имало.

Обгърнал след туй погледът й прашната пустош, вечния мрак и небето без звезди, и очите ѝ посърнали. Но въглищарят ѝ подал десница и се усмихнал.

Двамата се хванали за ръце – тя като слънце, небе и звезди, той като скали, ручей и гора. И тръгнали заедно към безкрая.