Сали

Преди около десет години бях отишъл, не помня вече за какво, до “Дружба-1”. Наближаващата вечер носеше обещание за прохлада след горещия летен ден, не бързах, и просто бутах велосипеда си по уличките на комплекса. Внезапно обаче някой ме дръпна за ръкава:

– Здрасти! Помниш ли ме?

Вторачих се с недоумение в човека пред мен. Определено циганин, макар и не съвсем типичен – гладко обръснат, вехти, но безупречно чисти дрехи. И прям, но не нахален или дебнещ поглед. Иначе невзрачен колкото щеш.

– Не – признах си. – Да не ме бъркаш с някого?

– Нали ти ме хвана тогава при дръвчето пред блока? Аз съм бе, Салито!

Чак тогава в паметта ми проблесна споменът.

Бях на шестнайсет години, и живеех на оборотно жилище в “Дружба”. Една вечер, прибирайки се от училище по тъмното, забелязах как някакъв хлапак рови около корените на засадено сутринта край блока дръвче. Познах го – беше циганчето, което чистеше срещу някой лев входа ни.

“Мръсен мангал!” Прокраднах се внимателно през сенките към него. Увлечен в копаенето, ме усети чак когато се стоварих върху него. Опита се да се измъкне, но беше доста по-дребен и по-слаб от мен – и бързо го разбра:

– Молим те бе, бате, пусни ме! Нищо лошо не праим!

– Дръвчето ще изравяш, а?

– Не го изравям бе, бате! Честна дума! Требе ми да е тука!

– Ква честна дума, бе! За какво ти е пък на тебе?

– Пусни ме, бате! Ооооох! Ще ти кажа, ама ще обещайш ли на никой да не казваш?

– Изтрябвало ми е да ти разправям циганиите!

Все пак го пуснах. Той стана и се огледа. Никой. Внимателно измъкна от мръсните си парцали някакъв найлонов плик и ми го показа. Вътре имаше смачкани няколко банкноти от по лев и два:

– Копам ги тук, бате, да ги скрием. Че фане ли ме морука, ще артисам без тех, че ги изпорка още тая вечер. Нали нема да ми ги земеш?

Ядът ми мина отведнъж, замени го срам.

– Не се бой. Не съм стигнал дотам да крада. – Особено от теб, помислих си. – Събираш ги да си купиш нещо ли?

– Не, бате. Квото да си купим, морука че го продаде и изпорка. Сабирам ги да бегам от къщи. Искам да учим. Да стана като българите. Като тебе, като всичките. Човек. Искам да учим гимназия, може и униварситет даже. Искам да станем човек… Чистим входове тайно, разберат ли нашите, че ми приберат сичко. Лъжем ги, че одим да просим, носим им по малко пари. Бият ме, че са малко, ама търпим. Искам да станем човек.

Не знам защо, но му повярвах. Колкото и странно да ми изглеждаше случката. Свих рамене, и се прибрах. Оттогава не го бях виждал повече… А той не ме беше забравил. И ме беше познал, след толкова години.

– Ела да пием по една лимонада – дръпна ме Сали. – Не се бъркай! Аз черпя… Разкажи какво става с теб?

– Ами… скука. Завърших училище. После университет. Сега работя… А ти? Какво става с теб оттогава?

Сали кимна към полуразглобения “Москвич” на двайсетина крачки от нас.

– Тя моята е дълга…

Една от сестричките му го забелязала и натопила още на следващия ден. Пребили го, взели му парите. Почнаали да го следят, за да знаят какво и колко изкарва. Той престанал да работи. Пак го пребили, спрели го от училище, пратили го да проси по цял ден. Пак се опитвал да пести, пак го хващали, биели и му взимали всичко. И така – до казармата.

Казармата я изкарал “като всеки циганин”. Който не знае какво значи това, по-добре да не пита… Имало обаче полза и от нея. Научил се да говори правилен български. Като се уволнил, решил да не се връща под властта на баща си. Метнал се тайно в един празен товарен вагон – и за Лом. Бил чувал, че там има повече цигани, дано се изгуби между тях.

Да, ама и там същото. Вместо баща – местният цигански цар и хората му. Опитал се да работи нелегално от циганското братство какво ли не, все най-мръсна и тежка работа – по доковете, по складовете. И пак все излизало, че не може лев да спастри, че му взимат всичко… От Лом избягал в Стара Загора. Оттам в Русе. Обходил страната надлъж и нашир – навсякъде същото.

Един ден случайно научил, че баща му е умрял от пиянство. (Майка му била починала още преди да влезе в казармата.) Чак тогава събрал смелост да се върне в София. Бездомен, без абсолютно нищо. Циганското братство се опитало да го накара да краде – той не искал, бягал, криел се като куче. Опитвал се да се хване на работа, каквато и да е – кой ще наеме циганин, облечен в разпадащи се парцали? И като дошла зимата, бил загубил надежда.

Една студена нощ се бил притаил до вентилацията на някакъв таксиметров гараж, да не замръзне през нощта. И тя нямало да го спаси, но го хванал пазачът. Отначало го взел за крадец, после го видял, че не може да се движи от студ, и се смилил. Завлякъл го в будката си, съгрял го на калорифера, изслушал историята му. Излязъл човек. (“До живот ще го помня, и на децата му ще съм длъжник!”) Оставил го да изкара тази нощ при него, в будката.

На сутринта пазачът подметнал на работниците – не щат ли да пуснат Салито да изчисти гаража през нощта, хем полезно, хем няма да е на минус петнайсетте отвън. Поел гаранция за него. Работил цяла нощ Сали като бесен, наполовина и да се стопля – в гаража не е много над нулата, а той по едни парцали. Но на сутринта помещение петдесет на сто метра светело от чистота.

На следващата нощ пак му разрешили да остане там, срещу още чистене и работа. И на по-следващата… Някои от по-милостивите му носели кой по парче сух хляб, кой по някоя стара дрипа. Пари никакви – но по половинка хляб на ден се събирала, а щом има и къде да спи… И така си осигурил подслон и оцеляване. Работел и денем и нощем, по шестнайсет часа на ден, подкана не чакал никога за нищо. Винаги помагал на монтьорите, пък като понаучил кое как, почнал и сам да оправя най-прости неща. Те пък използвали това, да мързелуват – и така Салито се научил да разбира от автомобили… За една година станал най-добрият монтьор в гаража, всички шофьори при него искали да минават. Защото не го мързи и се старае… Пак тогава и шефът на гаража го хванал през лятото, Салито му прекопал и обърнал три декара двор, от пущинак на градина го направил, кладенец изкопал, тонове камънаци пренесъл… Пък шефът го назначил официално за чистач в гаража, на половин заплата. Нищо че всъщност бил най-добрият монтьор вече.

И така, ден след ден – от тъмно до тъмно работа. През нощта – купчината парцали в ъгъла, вместо легло. С времето му разрешили по малко и да препаркира коли първо, след това и да ги кара из двора на гаража. Дълго го майтапели, че ще е най-добрият шофьор, след това срещу още лични услуги шефът му разрешил да държи шофьорски изпит, заедно с новите шофьори. За всички тях плащал гаражът, само Сали си платил изпита от джоба – но го взел. И му отпуснали, като подигравка, развалините на стар “Москвич”, да кара такси нощем. Ако си върши монтьорската работа и чистенето добре денем… Един месец всяка нощ лежал под “Москвича” до сутринта, дорде го пусне в движение. За смайване на всички. И почнал и нощем да върти, и да припечелва по още нещичко от бакшишите.

“Москвичът” скоро се разпаднал окончателно, но имало и други съборетини. Пак тогава фалирали гаража по демократичному, да го продадат на приятелски фирми. Шофьорите обаче просто си купили за жълти стотинки всички налични коли. За Сали пак останала барака, която той платил по-скъпо от “Ладите” на другите – но се оказал със свой “Москвич”, и с разрешение за такси.

Още докато бил в гаража, се бил оженил. Жена му не била красавица, но голяма чистница. По това си я бил избрал. Почти гладували с жената, с месеци карали на сух хляб, но пестели пари. Като бил закрит гаражът, те си наели стаичка в някаква стара къща, и Салито почнал да върти с “Москвича” денонощно. Сринал го докрай за година – но за това време изкарал парите да купи мъничко по-добър. След това трети, още по-добър. И най-сетне, преди седмица гордо купил и стара газова уредба. Тъкмо я натаманявал, така щели да му спаднат разходите още.

– Това е при мен – допи си лимонадата Сали. – Не можах да се изуча. Ама децата всичките ще ги направя висшисти! Най-голямата е първокласничка вече. Като тръгне с тези чисти дрешки, сресана, умита, никога няма да кажеш, че е циганче! И върне ли се в къщи с по-малко от шестица, играе дървеният господ! Няма прошка!

Беше отдавна тъмно, когато стигнах до нас. Не бях забелязал, че бия пет километра път пеша, бутайки велосипед. Мислех.

Никога не съм съжалявал истински, че не съм от богато семейство, че нямам наследство, реституция, уредено положение. Но пред този старт в живота, който беше имал Сали, сигурно минавам за кралска особа. Да се родиш в най-мръсното и гадно циганско семейство на тоя свят, целият свят и всичкият късмет да са срещу теб, стотици пъти да те натъпкват ама на дъното на канавката, и никога, ама никога да не се предаваш, да се бориш без умора, без почивка, без отчаяние… Пред тоя “мангал” се чувствах като човешки сурогат.

Оттогава нещо се промени в мен. Какъвто и проблем да ми се стовари на главата, не се предавам. Никога. Срам ме от Сали – не бих заслужавал честта да съм му приятел. Моите най-черни моменти за него сигурно биха били радост, каквато с години не е срещал. И не се беше предавал – като опериран от страх, отчаяние или малодушие. Би сложил всеки филмов герой в джоба си, без въобще да осъзнае какво прави. (Не одобрявам педагогическите му методи, но оттам нататък…)

Не съм го срещал оттогава. Не зная какво е станало с него. Но се надявам децата му да четат Интернет.

И ако някой ден случайно попаднат на този блог, дано прочетат и знаят, че баща им е велик човек. И да се гордеят с него.

10 Responses to 'Сали'

  1. Wankata Says:

    Българинът е обучен да оцелява(не искам да разграничавам българин от циганин, защото знам, че те се чувстват по равно и от двете). Свалям шапка на човека, който е успял да разграничи лошия пример на родителите си. Още от дете той е надраснал много от възрастните… Нали знаеш, че децата(на всички живи същества по тая земя) учат от родителите си, имитират ги, наблюдават ги и после старателно повтарят – инстинкт, заложено е. За да успее едно дете да преодолее това, му трябва много сила.
    Аз също познавам един такъв човек. Малцинствените предразсъдъци са единственото нещо, което му е спестено, защото е българин и по етнос, и по паспорт, но е човек, решен да се пребори с целия свят, за да изгради живота си по-различен и по-добър. Знам, че ще му е много трудно, обаче по-здрави зъби и нокти не съм виждал до сега! Стискам му палци и един ден, когато постигне мечтите си, ще ти разкажа цялата му история.
    Светът ни има нужда от силни хора!
    Между другото докато ти пишех осъзнах, че минути преди това гледах изключително интелектуалното предаване “Огледала” по БТВ, където се вихреше възвишеният спор, дали един мъж трябва да бъде оценяван по часовника му или по колата?
    В крайна сметка един скъп часовник, може да се окажа имитация, но един Лайбах трудно ще да се имитира, обясняваше една от култовите жени в ефира.
    Чудя се, какво би могло да направи хората толкова повърхностни?
    И дали наистина са такива, или просто подценявайки другите, решават да са като тях, за да не се чувстват някак откъснати… и нещата да се завъртат в някакъв омагьосан кръг… не знам и не искам да знам – моля се само да има по-малко такива хора около мен(ех, егоизъм, егоизъм…)

  2. Григор Says:

    Колкото до онзи човек – може би ще е по-лесно да ги постигне, ако повече хора знаят за него.

    А колкото до “Огледала” – бях започнал да ти пиша отговор тук, но той е на път да се превърне в отделен запис в блога. 🙂

  3. Явор Атанасов Says:

    Звучи по-скоро като разказ, а не като истинска случка. Но всеки знае, че живота е по-невероятен от всичко написано.

    Невероятна дарба имаш за писане.

  4. Григор Says:

    Извън четкането – благодаря ти, Яворе.

    Но не вярвам да е по-невероятна от тази на всеки наоколо – ако този всеки си повярва, че го може.

  5. Таня Says:

    Здравей,
    нали знаеш, че скоро открих блога ти и когато имам време чета и старите статии. От една страна е интересно, защото така всичко е събрано накуп и нещата по-бързо сенаместват. От друга – съжалявам, ченесъм го открила по-рано, защото така всяка статия и замисълът, който носи, по-дълго стоят в главата ми.
    Сега разбрах онова, което беше казал за циганите в една друга статия. Аз също познавах едно време много свестни цигани, работех на един пазар и си имах един приятел, с който всеки ден си правехме лаф и той даже ми пазеше сергийката. Познавах семейството му – много чиста жена имаше и децата му също бяха такива. По отношение на тези хора, аз нямах проблем в общуването с тях и за мен те бяха българи наравно с всички останали – те работеха, децата му учеха – изобщо не съм си мислела, че са цигани и че предвид това отношението ми към тях би трябвало да е различно. Но що се отнася до някакво по-различно отношение към тях под формата на опрощаване на дългове и раздаване на помощи, смятам че това води до дискриминация спрямо останалите.
    А тази история наистина е много поучителна. Имам еднавъзрастна приятелка-на 82 години, която много често ми е казвала, че няма от какво да се оплаквам. Аз все не разбирах, защо тя ме кара да се сравнявам с хора, които са по-зле от мен, а не по-добре. След доста време разбрах и съм благодарна, че не се е случило кой знае какво, за да разбера.
    Не знам, но си мисля, че идва някакъв момент, в който се променяме. Онова първичното материално, което досега е било водещото за нашето общество като че ли малко отстъпва място на други неща.Не знам…струва ми се, че е така,дано да е така…

  6. * * Says:

    “В крайна сметка един скъп часовник, може да се окажа имитация, но един Лайбах трудно ще да се имитира, обясняваше една от култовите жени в ефира.”

    Значи, “култовата жена в ефира” казва, че Maybach трудно ще се имитира… Нека погледне това:
    http://forums.vwvortex.com/zerothread?id=848531 – Сделай сам Mercedes SLR McLaren! :)))))

  7. Жилов Says:

    Здравей,

    искам да попитам дали пък – парадоксално – на хората, на които им е по-лесно, не им е по-трудно? Защото когато проблемът ти е по-лек (независимо дали става дума за скука, липса на свобода, на път в живота и каквото и да е), той може да бъде скрит. Скриването задълбочава проблема и нещата стават още по-зле. Но можеш да го скриеш. А когато ножът е опрял до кокала и всеки ден усещаш това, от което искаш да се спасиш, е много по-трудно да го пренебрегнеш? И просто трябва да се бориш? Лигльото, който е по средата на нищото – той съвсем не е принуден постоянно да се бори, и именно заради това е в такава безизходица…

  8. Биляна Says:

    И аз съм съгласна, че оцеляването е по-лесно, защото се включват инстинктите на човек, а за другото трябва воля. Но в случая той е тръгнал против оцеляването си точно, за да постигне целта си и, честно да си кажа, аз повече се учудвам как му е дошла идеята за това, отколкото, че е упорит, за да я следва.

  9. Григор Says:

    @Жилов: Така е – липсата на проблеми отучва човек да се бори. Не вземе ли на оръжие някоя струваща си кауза, която изисква усилия, за да бъде подпомагана, рискува да стане лигльо. Дори ако преди това е бил свестен човек…

    @Биляна: Как му е дошла идеята не знам. Може да е била искра на висше благородство, а може и просто да е завидял – всички сме хора, обикновените циганчета също… Едно е безспорно – тази идея го е направила един невероятен, изключителен и достоен човек.

    Повече ме учудва как никога не се е предал, отчаял, отказал. Това вече показва, че той по начало е имал в себе си… нещо. Или че го е създал с времето. Не зная дали е сила на волята, или сила на мечтата. Но определено е някаква сила.

  10. Пещерата на неандерталеца » Blog Archive » Absolutно Says:

    […] да срещаш само несправеливости, обиди и трудности, и да запазиш достойнство и да плуващ срещу течението, или най-малката трудност […]

Leave a Reply