Благородници

Често се оплаквам, че съм карък на дребно. Например много обичам да карам нощем, понеже денем работещите светофари почти неизменно ме засичат с червеното – извън задръстванията в поне 90% от случаите колата ми е първата, която чака на светофара. (Когато съм сам в колата. Ако возя някого, и особено ако му се оплаквам от светофарен карък, зеленото ми е гарантирано.)

Странните отклонения в късмета се проявяват и по друг начин, макар и доста по-рядко. За последната седмица например три пъти ми връщат повече ресто, отколкото трябва. Не съм си правил обаче експеримента какво ще стане, ако си замълча и взема разликата. Не ме интересува. Връщането на “надбавката” ми дава самоувереност и гордост, която не може да се купи и с всичките пари на света.

… Не, това няма нищо общо с благородството. Името на записа иде от съвсем различна днешна случка – имах късмета да ме произведат в рицар.

Излизайки от малка уличка с колата, изчаквах някой да ме пропусне да взема ляв завой. Още първата кола спря. В нея млад момък, надали и на двайсет и пет, ми махна да минавам. И в усмивката му имаше нещо детско и обезоръжаващо. За момент буйното ми въображение се поколеба какъв точно образ да ми сервира, и се получи наслагване на два. Рицар с броня и на кон. И момченце на дървено конче и с дървен меч. Детство, което си мечтае да бъде благороден рицар, порасло вече и яхнало железен жребец.

Жестът и приливът на образи някак ме докоснаха. И когато прозорците ни се оказаха почти един срещу друг, му кимнах:

– Благодаря, сър!

Той се ухили още по-широко. В следващия момент вече се бяхме разминали, но вятърът донесе думите му:

– Удоволствието е мое, сър!

… И двама благородници, яхнали конете си, поеха по своите пътища.

38 Responses to 'Благородници'

  1. Грую Says:

    ААААААААААААА мега якото, maaaaaaan…. sir?

  2. A Says:

    Супер, доста добре изиграно 🙂

  3. Longanlon Says:

    забравяш, че рицар е просто меч на кон и “благородникът” в същината си е просто производно на феодален лорд, помагал на краля в завоеванията… или наследниците на такъв лорд, забравили отдавна от къде е дошла титлата им и играещи си на учтиви

  4. wn Says:

    Напълно съм съгласен с Longanlon!… Рицарят е просто на границата между благородство и неблагородство. Благородството е това, което кралят ти е дал (не само звание, герб и почести, а и нещо по-“материално”: замък, гори и поля, обработвани от крепостни). Благородикът е провъзгласен за благородник, защото върши добра работа на Негово Величество – монарха.

    Рицарят е може би истинският благородник, но никой не се интересува от благородните му чувства. Той е просто един свободен индивид, от който се очаква да има кон и меч и да се откликва начаса на призивите на местния лорд за боеготовност (зер предстоят кръстоносни походи, или Бог знае какво още). Рицарят е “кнехт”, т.е. зависим от всички по-висшестоящи (набедени) благородници – ако нямаше кон и меч, както и парчето заемя, с което си помага да не умре от глад, щеше да е един селянин, който оре земята и пасе овцете.

    Добре все пак, че има и кръстонсони походи!…

    …Също както ние някога в казармата: можехме да даваме наряд в кухнята, където щяхме да белим картофи на топло, но благородството ни задължаваше да заставаме на “въоръжен наряд”, където през зимата се мръзнеше по кучешки. Но нали всичко беше в името на “кнехтския герб”, мама му!

  5. wn Says:

    TYPO:

    Написано: “кръстоНСОни походи”

    Да ся чете: “кръстоНОСни походи”

  6. Григор Says:

    @Longanlon: В различните феодални традиции “рицар” се третира различно, но никога не е “просто меч на кон” – винаги е поставен над простолюдието, и винаги от него се очаква подобаващо поведение. А че благородството във феодалната традиция се получава чрез заслуги към монарха е нормално – такава е системата.

    Учтивостта и възпитанието в случая обаче идват отдругаде – от презумпцията, че благородникът има достойнство. Че той стои над “простите хора” не само по имущество или титли, а и по същност. Тази презумпция остава и след като монарсите си заминат заедно с даването на титли за заслуги, защото ги заменя. В съвременния свят благородство се изявява не чрез размахване на едикти, а чрез демонстриране на достойнство (което включва, наред с много други неща, възпитанието).

    Интересен е паралелът с “хакерството”. Ерик С. Реймънд отбелязва, че не можеш да се обявиш за хакер сам – истинската “титла” идва от факта, че другите те признават за такъв. Прилича, нали? 🙂

  7. Виктор Says:

    Може би тогава да речем: “Благодаря, Човек!”. Но и това “Човек” е леко орезилено, та може би “Благодаря, добри човече!”. А като се замисли човек, какво значи “благодаря”, ще го дарим с благо… и вече не знам… Може би да му дадем 10 лева. 🙂

  8. Григор Says:

    @Виктор: За някои хора може да е обидно. Примерно за мен…

  9. Виктор Says:

    Разбира се, че е обидно. Все пак благодаря си е достатъчно добро.

  10. wn Says:

    @Любезни Виктор, обръщенията, които сме избрали за комуникацията с нашия събеседник, винаги са нюансирани в зависимост от мястото по скалата на социалните отношения, където искаме да го “запратим”.

    Така например:

    – “добри човече” е обръщение, с което поставяме събеседника по-ниско от нас самите: “добрият човек” е “добър”, защото е от простолюдието (ако сме наистина джентълмени, за нас простолюдието е населено с “добри хора”, защото не подобава на ранга ни да мерим мегдан с тях и да ги упрекваме за каквото и да било);

    – “любезни” е хубаво обръщение към равен нам, който обаче не ни е така близък, че всяка вечер да си пием с него биричката в кварталната кръчма.

    – ако си пием с някого всяка вечер биричката, най-добре е да му казваме “Викторе” или “Григоре” (“Гриша”) – в звателна форма.

    – ако сме близки с равнопоставения нам, но не сме склонни да се срещаме в кръчмите, а в по-изискана среда (клубове по интереси, срещи на хора от еднакъв професионален бранш), то тогава пак се обръщаме с малкото име, но подтискаме звателната форма: “Виктор”, “Григор”… То звучи малко не по български (а, да речем, по руски), но ни помага да преодолеем усещането за профанизъм, което се натрапва в ежедневните обноски между “нашенците”.

    – в случай, че събеседникът ни е с по-високо обществено положение (например, имали сме общо детство, но той е направил кариера, а аз не съм), то тогава добавяме едно леко иронично “драги”, с което заглаждаме конфузния нюанс, че вече не можем да бъдем равнопоставени, както сме били някога: “драги Виктор”, “драги Григор”.

    – ако искаме да подсилим иронията, вмъкваме по едно “ми”: “драги ми Виктор”, “драги ми Гриша”. Иронията прераства в сарказъм, когато се употреби и звателна форма. Например, както е в “Гераците” от Елин Пелин – сръбската изкусителка Љубица пише в писмото си до Павел “Драги ми Павле, свињо Бугарска, јељ ми не донесеш паре, нећу те ја узмем!”.

    – при по-голяма дистанция, можем да изразим дружелюбието си (понякога и лицемерно!) с обръщението “приятелю” или “драги приятелю”.

    Дотук упоменатите отношения бяха на “ти”. Когато се премине в зоната на “Вие”, нюансите са далеч по бледи и убоги и не си струва да ги обсъждаме сега, още повече, че в ежедневието си пишещият тези редове старателно избягва такива отношения (освен във форумите и блоговете, подобни на настоящия).

  11. Делибалтова Says:

    Епизод от ежедневието, демонстриращ колко достъпен е мечтаният красив и пълноценен живот. Малък голям пример за подражание за всеки, винаги и навсякъде. Можем да го направим.

    Вижте голямото, не се хращайте типично по български “за думата” в търсене на несъществуващи кусури, само и само да се заличи дори споменна за благородство. Страхувате ли се да бадете благорадни? Или ви е страх от благородните?

  12. Виктор Says:

    Е, не съм се хващал за думата. Но Лонган каза нещо, пък и аз реших още нещо като него да кажа. 🙂 Григор като че ли най-добре от нас тука може да реши кога как да се обърне към човека. Ето например при мене преди малко звънна на вратата една жена от Софийска вода, да записва показанията на водомерите. Аз набързо нахлузих едни панталони, щото в жегата седя тука пред компютъра и щракам по потник и по гащи. Излизам, давам и бележка, на която са записани показанията на водомерите, но реших да кажа “Ето, записани са, но ако искате, заповядайте и Вие.” Жената доста се позасмя и каза, че няма нужда. После като си влязох почнах да разсъждавам що така се смее жената. Па знам ли… Малко небръснат, по потник, бос, с едно копче разкопчано на дюкяна на панталоните… 🙂 Обаче ми има доверие за показанията на водомеритееее. 🙂 А, да, и с едно парче жица съм си вързал отзад косата на опашка.

  13. wn Says:

    Разбира се има и едни такива обръщения между людете, които са УНИВЕРСАЛНИ. Когато живеех във Варна, беше нещо нормално срещнат ли се непознати млади хора на горе-долу една и съща възраст, да си казват един на друг “авер”. В това има нещо много стоплящо душата, защото създава усещането, че макар събеседникът ти да ти е непознат, той все пак е “един от нас”, на когото може някак си да се разчита: едно ДЕМОКРАТИЧНО чувство, което изразява съпричастност и доверие.

    В Пловдив със същия емоционален заряд се казва “майна”. Разбира се в такова обръщение има лек циничен нюанс, но самите пловдивчани отдавна са забравили за този нюанс.

    Цинизмът по-остро се долавя в София, където в повседневните условия (разбирай: уличните условия) обръщението е “копеле”. Макар и в София общо взето циничният нюанс да е позабравен, все пак “копеле” си е – по един недвусмислен начин – “копеле”: нежелано дете.

    Същият смисъл има и още по-широкото разпространеното (сред простолюдието на цялото наше Отечество България) звание “пич”.

    “Пич” е старинна дума и изразява правно-имотните отношения в Средновековното общество (в България, както и в целия славяноезичен свят). “Пичът” е всеки от братята в едно семейство, който не е бил първороден. Благата на патриархалното семейство са се наследявали от първородното дете (и то ако е мъжко). Останалите братя са “пичове”, сиреч – “не съвсем желани” (така както е нежелано едно “копеле”: едно незаконородено дете). Пичовете в едно семейство винаги са създавали проблеми – трябвало е да се мисли какво да им се подхвърли, за да не мрат от глад. Често са били натирвани по широкия свят да се оправят както знаят. Това е закалявало съсловието на “пичовете” и те са се оказвали в общия случай доста пригодни за живота, поради което най-често обръщението “пич” крие леко възхищение, макар и иронично.

    Често обаче “пичовете” оставали да аргатуват в стопанството на най-големия брат с надеждата, че след смъртта на най-големия, следващият под ред ще престане да бъде “пич” и след като обезщети криво-ляво вдовицата на брат си, ще вземе имота в свои ръце.

    Обществото обаче е започнало силно да запада и да изпада в морална, икономическа и социална криза, когато присъщото коравосърдечие на хората е било надвито и те започнали да раздробяват наследствата на бащи и деди чрез делби, при което собственичеството се е израждало в тотално обедняване на обществото.

    Извод: Желанието (поради някакви религиозно-морални съображения – когато се касае за имотно дела) за скъсване с присъщото на човека коравосърдечие, довежда обществото до упадък!

  14. wn Says:

    @Г-жо Делибалтова, хващането (типично по български) “за думата” в търсене на несъществуващи кусури, няма за цел да заличи “дори спомена за благородство”. То е опит за критично мислене, чрез което ще избегнем двусмисленото положение на “щрауса, който си крие главата под пясъка”.

    Милите отношения са много лесни, когато хората са случайни един за друг и не сграбчени от комплексите си. Те, обаче не са толкова лесни, когато срещналите се се познават отпреди и имат “история на отношенията си” (“история на взаимното заболяване”). Тогава може да се прояви истинското благородство – ако изобщо го има.

  15. Longanlon Says:

    Григоре, мисля, че малко избързваш с историческите периоди в развитието на рицарството 🙂 Всяка банда скитащи разбойници си има главатар и негови “хранени хора”, т.е. близките му войни. Те са с най-добри оръжия и брони. Такива са имали прабългарите (боили) примерно. Исторически погледнато, в повечето култури и територии нещата с държавните формирования се развиват по изненадващо сходен начин:

    След усядането на такава банда – тоест завладяването на някаква територия и обявяването й за тяхна, а населението й – за техни данъкоплатци, всеки от хранените хора получава земя (няколко села, област – зависи от мащаба на завоеванието) да управлява, като от него се изисква да участва във война заедно с главатаря (“владетеля”) лично, а в зависимост от големината на контролираната от него земя – и с войници.

    Обичайно, само тия хранени хора са можели да си позволят да притежават боен кон, хубава броня и качествено оръжие – говорим за античността (ранния Рим, класата на “конниците”) и за ранното средновековие (Европа) когато икономиката и технологиите не са развити достатъчно. Разбира се в имперски Рим и в късното средновековие вече коне и даже качествени брони получават и обикновените войници, защото има пари за тях, но това е доста след периода на зараждане на “благородническата” класа.

    Мисълта ми е, че в същината си тия хора (конниците, “хранените хора” и т.н.) са били войници – това имах пред вид под “меч въху кон”. Тяхната роля е била да убиват и да командват и именно затова те са отличени от останалите, посочени от владетеля като “специални”, дадени са им по-големи права т.н. В Рим “конник” е ранната дума за висшата класа, а в Европа произходът на думата “рицарство” идва през френски от “благородник”, която е производна на “конник” (Chevalier, cavalry, chivalry и т.н.).

    Нещата, за които ти говориш идват в по-късни периоди – когато тия “хранени хора” (или по-скоро техните наследници) са вече феодални владетели, установили са наследствена линия за владение на земята и именно това е причината да започват опити за отличаване от простолюдието – “благородна кръв” “благородно раждане”, “роден в замък” и т.н. и там вече другите придружаващи финтифлюшки като добро възпитание 🙂

  16. Делибалтова Says:

    Съществуват мнения, че в началото на рицарството стоят сарматите. Сарматските бронирани конници, първообраз на рицарите, са свързвани дори с легендарните рицари на Крал Артур. Според Гумильов сармати са в основата на българското родословие. Не сме лишени от исторически основания да бъдем благородни, но в днешно време не ни стиска дори да признаем, че благородството съществува. Как тогава да се сещаме, че без това качество сме обречени?

    Благородството не се дължи на някакъв обществен статус, а на личностни качества, проявяващи се в отношенията с другите хора. В здравите общества носителите на благородство нормално са се издигали и са допринасяли за развитието. Сега очевидно не е така и виждаме резултатите.

  17. Божо Says:

    Григоре, изтрий коментарите на тая тема и я заключи, че стана супер идиотско…

  18. Виктор Says:

    Що пък да е идиотско. Един ти дал път да излезеш с колата на улицата, друг ти има доверие, че не го лъжеш за водомерите. Трети с ризница и кон нещо там благородно прави. 🙂 А виж, сър не знам точно какво е, за лорд май беше господар, но сигурно в Уикипедия пише и какво е сър. Аз помня че английската кралица беше направила сър някакъв уличен метач. Та така. Едни се раждат сърове, други им подаряват сърството, а трети даже и не знаят, че са сърове.

  19. Виктор Says:

    Браво на българските уикипедианци, наистина си пише. Прави впечатление, че някои хора са отказали титлата сър, например Стивън Хокинг и Ръдиард Киплинг.

  20. Григор Says:

    @Longanlon: Всяко нещо си има произход, всяко добро нещо – също. И често произходът на доброто не е от добро, просто защото доброто няма от какво друго да се прави освен от злото. Да, рицарството произхожда от приближеността към баш бандита. Смехът – от озъбването. Изкуството – от подмазването и фукането. И т.н… Само че нито рицарството си остава бандитизъм, нито смехът озъбване, нито изкуството подмазване и фукане. Освен където хората си остават маймуни.

    @Виктор: Принципно в английската йерархия “сър” биват титуловани низшите благородници – тези, които не са перове, но не са и земевладелци. Това са основно баронетите и рицарите. Баронетите са наследствени, рицарите – не.

  21. wn Says:

    Мосю Лонганлон и мадам Делибалтова засягат важни и интересни теми и би било нелепо да се трие “това и онова” за хатъра на някой, който се страхува от такива теми (а – види се – има какво да го плаши!).

    Тезата за сарматите като наши далечни предшественици май ще се окаже вярна, освен ако не допуснем, че все пак сме потомци на траки, но на такива тракийски колонизатори, които – в неконтролирани от съвременната историческа наука времена – са били плъзнали “на север”, за да стигнат до Прибалтика и Урал…

    Значи:

    траки + прибалтийски келти = сармати

    (формула, указваща произхода на самите сармати!)

    Професор Олга Лукић Пјановић, която беше защитила докторската си дисертация в Сорбоната, доказа, че античните сърби и античните гърци имат общ сарматски произход (Колхида). Разбира се, намериха се умници, които да я обявят за луда, но се боя, че трябва много предпазливо да се произнасят подобни диагнози, за да не стане така, та диагнозата да приляга повече на този, който я произнася…

  22. wn Says:

    Григорий продължава упорито да вярва в еволюционните нелепости на Дарвин, след като смята, че отначало всички са били бандити, а след това се усъвършенствували и станали джентълмени, както и че отначало всички ние сме били маймуни, но минало време и – я ни виж сега: какви сме умни, сериозни, благородни и съвършени!

    Както виждаме – който си е бандит, си е бандит и до днес, а който си е маймуна, нищо не е в състояние да го превърне в човек.

    …Но има и благородни хора (не вярвате ли?). Нима тези благородни хора са били някога бандити?!

  23. wn Says:

    @Григорий, с най-приятелски чувства искам да Ви внуша, че когато говорим за бандитизъм, всъщност става дума за “ген на бандитизма”, а когато говорим за благородство, касае се за “ген на благородството”.

  24. Longanlon Says:

    А относно “съровете” специално, титлата наистина не е наследствена, а исторически се печели… с бой 🙂

    Младият трябва да се отличи в битка или турнир, за да получи рицарския пояс.

  25. юлий Says:

    Може би офтопик – един цитат от скорошен пост/запис на Григор – “В света на тия, дето не сме отпадъци, думата е всичко.” (трябва да призная, че вкарването на такава ценност в устата на толкова деградирал човек е много силен похват или поне аз така го усетих)

    За да съществува която и да е задруга са необходими фундаменти, които получават пълния си вид в развитието на отношенията на задругата. Може да се предположи, че след осмислянето на тези фундаменти като решаващи за успехът на предприятието, задругата ги изисква или най-малкото се стреми тяхното предаване на новите членове.

  26. Григор Says:

    @wn: С най-приятелски чувства искам да Ви внуша, че името ми е Григор. И да ви предложа да съсредоточите интелекта си върху този проблем: когато говорим за тролене, става ли всъщност дума за “ген на тролството”.

  27. Жилов Says:

    В моя блог бих отстранил веднага коментатор с очевидни психически и най-вече умствени проблеми

  28. wn Says:

    Григорий звучи по-аристократично!

    А каква е разликата между умствени и психически проблеми? Аха: човекът с психически проблеми е луд, а този с умствени – просто глупав…

    Ами че то на мен ми е по-изгодно да съм глупав. Лудите ги затварят в лудниците, а за нас – глупавите – няма “глупарници”, тъй че няма где да ме затворят.

  29. wn Says:

    А дали има ген на хакерството?

    Ето, Ерик С. Реймънд отбелязва, например, че не можеш да се обявиш за хакер сам – истинската “титла” идва от факта, че другите те признават за такъв.

    И аз така! Толкова исках да се самообявя за трол, а въобще не ми се удаваше, докато не се появи Григор, който да ме ръкоположи за такъв.

    Следователно: и при тролството е като при хакерството – посвещение е нужно! Като при получаване на рицарски сан…

    Но ръкополагането вероятно трябва да става едва след като сюзеренът се е убедил в генетичните данни на васала. Убеден съм, че така е било и през Средновековието, но по онуй време вместо съвременните клинични проби за генна принадлежност към тази или онази категория, се е практикувало ясновидство.

    И не щеш ли – изведнъж осъзнах ясновидските способности на сузерена на този блог, който разкри по такъв елегантен начин моята малка тайна: че съм трол!

    Всъщност истината е, че не съм “troll”, а “draugr”.

    Но не се притеснявайте – можете да ме наричате (в духа на новите времена) не “draugr”, а “gouspdin”.

  30. Любо Николов Says:

    Знаеш ли кое е най-странното, Григоре?
    Че докато ти си писал това, аз пък си мислех за теб в светлината на известния разказ на Борхес “Приближаване към Ал-Мутасим”. Питах се откъде ли идва светлината, която отразяваш.
    Съвпадение?

  31. Григор Says:

    @Любо Николов: В конкретния случай – от момчето, което ми даде предимство на пътя. 🙂

    Иначе да, и аз често си задавам този въпрос за околните. (И нерядко и за теб. 🙂 )

  32. wn Says:

    Най-важно е никога да не забравяш да отразяваш само зелена светлина. А тези, които излъчват червена светлина – да му мислят!

  33. Цветан Says:

    Хареса ми поста, може би защото случката е истинска и непринудена. За мен това е по-скоро проява на учтивост, но едва ли е толкова важно каква точно дума ще се използва в случая.

    Докато четях, ми дойдоха на ум две асоциации – българския филм “Рицар без броня” и един скеч на Камен Донев за пешеходците (и двете неща са налични в youtube).

  34. Николай Василев Says:

    @Григор: “Интересен е паралелът с “хакерството”. Ерик С. Реймънд отбелязва, че не можеш да се обявиш за хакер сам – истинската “титла” идва от факта, че другите те признават за такъв.”

    ми напомни за онзи цитат от Маргарет Тачър:

    “Being powerful is like being a lady. If you have to tell you are, you aren’t.” (http://www.johncoxart.com/thatcherquote.jpg)

    Много хубава случка! Благодаря за споделянето! 🙂

  35. Григор Says:

    @Николай Василев: В тази светлина, на мен ми напомни на Лао Дзе: “Казаното е лъжа”. 🙂

  36. Веси Says:

    Прочетох размяната на реплики по-горе между Григор и Любо Николов и се замислих за неотдавнашен въпрос който си задавах, кой има по голям принос към математиката – Лагранж или Ойлер. Просто ми хрумна.

  37. Любо Николов Says:

    Веси, благодаря!
    Волно или неволно ти ми подсказа една мисъл. Сбъркал съм с цитирането на Борхес, бърка и самият Борхес.
    Процесът е точно обратният. Доброто не идва отнякъде, отразено от надарени хора. По-скоро надарените хора умеят да го събират и концентрират. А как се ражда, може би най-добре е описано в притчата за двамата градинари от недовършения роман на Екзюпери “Цитаделата”.

  38. Григор Says:

    @Любо Николов: Или може би не само надарените. Покрий света с амалгама, и ще откриеш в него хиляди увеличителни огледала там, където допреди това е имало само извивка на дреха, или огънат лист, или отворена длан. Амалгамата не създава увеличителността на тези огледала, тя само разкрива съществуването им… По същия начин и случайните хора могат да концентрират и отразяват доброто. Точно както и случайните могат да го раждат – защото всеки е градинар, ако и някои да гледат бурени.

    🙂

Leave a Reply