Катарзис

– Студено е.

Разбира се, че сънувам. Един от тези сънища, в които го осъзнаваш, но въпреки това изглеждат реални като истински. Дори когато са изпълнени единствено с мрак, и сред него ти говори отишлото си твое коте.

– Студено ми е. Закопахте ме и ме изоставихте. И оттогава бродя в мрака и студа. И те търся, а те няма. Толкова много мрак и студ, толкова дълго…

– Тук съм, Писанке.

– Вземи ме. Моля те, вземи ме. Цял живот си ми бил единствен. Моят най-истински родител, който не ме изостави и прогони никога, който винаги имаше за мен храна и топлина и милувка. Моля те, вземи ме.

Усещам как сълзи прогарят бузите ми. За миг през ума ми прелитат рой суеверия – не се отзовавай на повика на мъртвите, той е повикът на смъртта… Не ми пука. Да се огънеш пред страха, да престанеш да бъдеш себе си е по-страшно от смъртта.

Протягам ръце и поемам невидимото в мрака, свито и сгърчено от болестта и студа телце. И едва сдържам вика си. Зная, че това е просто сън, но съм като изгорен от ужасяващия, нечовешки студ от допира. По-студен и страшен от всеки студ, който може да съществува… Стискам зъби, за да преодолея болката и ужаса, и притискам сянката на изгубеното си дете до себе си.

– Топло… Благодаря ти. Благодаря ти, благодаря ти… По-топло, отколкото до теб под завивката в най-студените зимни нощи. Благодаря ти, благодаря ти… Мър… Мърррр… Благодаря ти…

– Не се бой. Винаги съм имал грижа за теб. И сега ще имам. Винаги ще имам.

Тя се притиска до мен, за да попие повече топлина, и буквално изсмуква моята. Прегръщам я, за да я сгрея, въпреки страха, че може да изсмуче всичката ми топлина, да ме придърпа отвъд. Но сънната логика се обажда дълбоко в мен – не, няма да може да те отнесе със себе си. Силата да се престрашиш и да я прегърнеш дава зрънце топлина, което никой не може да ти отнеме. Което ще те опази от всичко и ще те сгрее винаги, ще ти даде топлина да стоплиш дори мъртвите.

И постепенно усещам как скованото от студа на смъртта и от болката на болестта телце се отпуска мъничко. Студът отстъпва. В близостта на допира и реалността на съня усещам колко зле се чувства горкото коте, как го е измъчила болестта. Внимателно го помилвам зад ушите, за да му дам мъничко опора.

– Благодаря ти. Мър… Толкова дълго те търсих сред мрака и студа. Толкова дълго те нямаше… Много ли те болеше за мен? Сигурно. Щом се престраши да ме приемеш и такава.

– Няма как иначе. Беше моето дете. И продължаваш да си.

– Видях как лопатата се счупи в каменистата земя още на втората копка. И как изкопа гроба ми с ръце, без да ти пука за болката, без даже да я усещаш… Благодаря ти. Благодаря ти. Мър… Не ме оставяй, моля те.

– Успокой се. Няма да те оставя, никога.

– Имаш си вече друго коте. И го кръсти с моето име. За да ме замениш ли?

– В твоя чест. За да те помня чрез нея. Да ти бъде като дъщеря.

– Тя спи до теб на моето легло, тича из моите коридори и стаи… Чувствам се изместена.

– Не си. Помниш ли как те взех, преди много години? Седмица преди това си беше отишло предишното ми коте. Ти живя дълъг и щастлив живот, понеже вземам котета, когато остана без… И всяко от тях за мен е единствено и неповторимо, но и всяко е взето в чест на предишното, и за да носи и поддържа спомена за него.

– Мър… Прилича ли тя на мен? Поне малко?

– Отвън не, но цветът на козината не значи много. Във всичко друго е точно като теб, когато беше малка. Също така любопитна, немирна, пакостлива и безкрайно обична. Когато гледам нея, виждам теб…

– Мър, мъррр… Искам да те помоля за нещо.

– Разбира се.

– Аз съм вече само спомен. А спомените си отиват и се изгубват.

– Ти винаги ще си с мен. Докато съм жив. А ако има после, и тогава.

– Но ще избледнявам с времето. Така и трябва да бъде… Искам да те помоля – приеми ме в себе си. Нека избледнявам вътре в теб, а не изхвърлена навън в мрака. Няма да ти напомням често за себе си. Знам, че те боли, няма да те тревожа. Но нека съм в теб и с теб, а не изхвърлена и забравена.

– Разбира се. Разбира се…

Душевна мастурбация, заявява язвително разумът ми. Говориш сам със себе си, и сам се оправдаваш и оневиняваш и хвалиш. Недостойни изпълнения… Но не го слушам, и отново сълзите ми текат сред мрака, и може би и в онази друга реалност, насън на леглото сред знойната лятна нощ… Когато успявам да се овладея усещам, че изгарящият студ отвътре почти е изчезнал.

– Така е, стопли ме. И още ще се стопля. Толкова, че стегне ли те мраз отвътре, аз ще мога да топля теб. И не ми е и толкова лошо вече от болестта. Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти. Мър. Мъррр…

Нямам какво да кажа, но усещам – вече тялото й не е сгърчено, просто е сгушено. И седя насред мрака в съня си, бърша сълзи и я галя.

– Мъррр… Ти ме прие – приемам те и аз. Приемам малката Писанка за дъщеря, и за новото ми аз. Нека се радва на всичко мое до насита. И… не й се сърди много, ако върши пакости. Както не се сърдеше много на мен.

– Разбира се.

– Мър… Тя е до теб в момента на леглото. Малко по-настрани, защото й е горещо, нали не може като вас да си свали дрешката. Но ще е щастлива, ако я погалиш, като се събудиш. От мен, и заради мен, и… мен.

– Ще я погаля. – Отново усещам гърлото си свито от сълзите. – Ще я нагаля до насита.

– Мъррр…

12 Responses to 'Катарзис'

  1. Niki Says:

    Разреваваш хората на работа, разреваваш ги …

  2. wn Says:

    Григор, вярно е, че в много отношения Вие и аз се разминаваме: идейно, политически, нравствено… Но Вашата способност да оставяте след себе си такива миниатюри, които са напълно готови да заемат мястото си в българския литературен храм, Ви оневинява в изключителна степен. Благодаря Ви!

  3. Веси Says:

    Сънувам понякога моята Пума, седи на пътеката пред къщи, където я видях за последно преди да хукна да гоня самолет за САЩ. Не можах да си взема довиждане както трябва, мислех си, че ще си е вкъщи като се прибера по Коледа. По Коледа на мен не ми дадоха отпуска, а нея я отровиха съседи. Tя ме пита “Добре, намаше те да ми помогнеш, защото отиде уж да помагаш на човечеството. На някой помогна ли?”. Аз не отговорям, защото аритметиката е “Загубени – една черна котка, спасени – 0 човеци”. Тя тръгва нанякъде по пътеката, а аз много искам да я настигна, но не мога, защото ще изпусна самолета. Излишно е да казвам колко съжалявам. Няма и смисъл да обясня, че “ако знаех”, защото не е “ако знаех”, ами е “ако се бях замислила” и “ако бях по-добър човек”. Няма и катарзис, само се повтаря, тя някой път даже и не ми говори само стои на пътеката и ме гледа. Бих си продала душата, за да си взема довиждане ако имаше кой да я купи и ако толкова струваше. Тя мъркаше като двигател на Трабант, чуваше се отдалече, и имаше езиче като шкурка, което създаваше проблем, когато решеше, че сега ще се целуваме.

  4. wn Says:

    Любезна Веси, на човечеството трябва да се помогне – това е ясно. Застрашено е! …Но най добре е, когато му помагаме, да сме там, където то е най-застрашено.

    В нашия случай най-застрашено е българското човечество…

    Разбира се, аз най-малко имам право да пиша по този начин, защото от много години ме няма в “застрашената родна точка от Пространството”. Предимството ми, обаче е, че мога да си дам ясно сметка за надвисналата опасност, от какво естество е тя, и кой ще бъде поразен преди да сме осъзнали, че трябва се спасяваме. За съжаление българите вече са поразени, а най-малко имат хабер за това.

    А колкото до любимото котенце – ако си в САЩ, нямаш проблеми с него. Има хиляди възможности да го спасиш. Когато преди няколко години ме командироваха за дълго от Америка в Европа, натоварих котарака си в самолета и през цялото време, докато се намирах на Стария Континент, той не се отдели от мен.

    Зер ако не го бяха отровили (по български), щяха да го хвърлят от 15-тия етаж (по американски)…

  5. Григор Says:

    @Веси: Не съм зъл човек и точно затова смятам, че злото трябва да среща отпор, който да го пречупва.

    Щом живееш на запад, имаш пари. Плати на някого на тези съседи да се случи нещо, което ще ги откаже да тровят котки (и да разберат защо им се е случило). С гаранция има нещо дребно и евтино, което на тях им е скъпо. Току-виж спасиш живота на още не едно коте.

  6. wn Says:

    Ето, виждате ли, Григор, къде е тънката разлика между мен и Вас. Аз съм лош човек – признавам го. Но Вие, който сте добър, сте затънал много надълбоко в тресавището на вашия Талмуд, в който е написано с много дебели букви: “Око за око, зъб за зъб!” А после ще ме питате до пресипване защо не съм бил обичал евреите! Ами – ей за това: първата ви мисъл е вместо да търсите начин да се споразумеете с нас – гоите, – да ни СПЛАШВАТЕ (ако мине номера, разбира се). Затова и комунизмът, който се опитахте да сътворите (използувайки всички средства на мислимото и немислимо НАСИЛИЕ!!!) се оказа познатата на всички смрад и пошлост. А сега се опитвате – с не по-добър успех – да излезете с номера за някаква ваша си, изсмукана от пръстите ви, демокрация. Съжалявам ви!

  7. Веси Says:

    @wn Аз мислех че от място като САЩ ще имам по-успешен лост, за да помръдна нещо. Сметките се оказаха криви, а и аз се оказах неподходящ човек за тази работа. Исках да си взема котето, но отивах като студент без да знам как са нещата, мислех си след Коледа, да ама не. Не бева да се оправдавам, прави сте, можело е при добро желание. Там си взех три впоследствие, който дремят наоколо; щяха да бъдат четири сега.

    @Григор Колко пъти ми мина през главата, по-евтино е от алтернативата да платя на някой да напише книга “Котката и ползите от нея”, да им купя книгата, после да платя на някой който да ги научи да четат, и на още някой който да стои до тях с автоматично оръжие докато я прочетат, и пак някой за да им дръпне един бой защото нищо не са разбрали. Или май трябваше от началото да опитам с книга “Защо не трябва да се отнема живот”, но този вариат вече е пробван и нещо не работи.

  8. Григор Says:

    @Веси: Уви. Хората са всякакви – има и такива, пътят към ума на които минава през джоба им или през срещата им с тоягата. Спаси няколко невинни живота, дай на тези нужния им урок. (Евентуално, спаси и техния живот или здраве – има и хора, които в отмъщението си нямат мярка.)

  9. wn Says:

    @Веси, по-горе казвате: “…мислех, че от място като САЩ ще имам по-успешен лост, за да помръдна нещо. Сметките се оказаха криви, а и аз се оказах неподходящ човек за тази работа…”

    Не упреквайте себе си в непригодност: това е погрешна стратегия! Всеки от нас е подходящ за нещо, съответствуващо на закодираната у него самия природна даденост, и ако сред даденостите ни не откриваме способността да помръднем нещо в момента, това не е наша беда: така или иначе – чрез съществуването си – ние бележим някаква промяна в света, макар и в бъдещето. Важното е да живеем – по подобие на дзен-будистите – с мисълта за бъдещето, а не за миналото. Те умеят до съвършенство да се отърсват от всякакво бреме, опитало се да ги притисне дори само преди една минута. “Преди една минута” е вече точка от времевата ос, която се е оказала безвъзвратно в миналото и по тази причина трябва да я отхвърлим без всякакво съжаление.

    Колкото до САЩ, нашата (българска) грешка е, че мерим тази наистина уникална страна с нашенски аршин, с мярката, чрез която се ориентираме в родината си, или в която и да е европейска страна.

    …Но не става!

    САЩ (и изобщо Северна Америка) е страна на стереотипите. Много психолози се опитват да прилагат методите на американската социална психология в нашия свят и от това се получават смехотворни резултати. В нашия свят и до ден днешен е възможен Индже: “Индже-войвода”, фигурата, която разчупва със замах всякакви стереотипи. В САЩ такава фигура за последен път се е проявила в лицето на Абрахам Линкълн. (Той наистина промени нещо, но съм убеден, че ако се подвизаваше не в САЩ, а в Канада, доблестният човек от Кентъки никога нямаше да постигне каквото и да било.) След него, разбира се, имаше Ал Капоне, но този пък беше белег на настъпилия упадък…

    И така, в САЩ – преди да предприемеш нещо, – трябва да разрушиш стереотипите, но то е почти невъзможно като индивидуално изпълнение. Все още подобен ефект донякъде е възможно да се постигне чрез лобиране, но това значи, че са потребни колективни усилия – точно това, което на нас, българите, въобще не ни се удава. Но пък успееш ли някак си да овладееш колесницата на лобирането, ти си всесилен в САЩ. Щастливците в тази сфера, уви, не са много!

    Един неизкореним стереотип на Америка е страха от Русия (не от Китай, от Сев. Корея, или от който и да било друг там, а именно от Русия). Вродената самоувереност на американеца му диктува, че никой не би могъл да му нанесе поражения. Самоувереността му, обаче, угасва, когато се изправи пред КОВАРСТВОТО на руснака. И не защото руснакът е човекоядец, а защото Русия притежава нещо, което другите нямат: у нея тлее магмата на едно хилядолетно робовладелство, към което привидно демократичната Русия винаги може да се върне с едно-единствено смигване (да речем на Путин), а кой друг, ако не стратезите на Америка, са наясно до краен предел, че само онзи, който седи на трона на една желязна робовладелска държава, може да се окаже победител в окончателната схватка…

    Това е и причината за форсираната имиграция към Америка от сателитетие на Русия (в том числе и от нашата Родина), която американските стратези стартираха от две десетилетия насам. Целта беше да се измъкне колкото може повече “сиво вещество” от опасната зона, за да не бъде впрегнато то – когато настъпи часа за това – от руската робовладелска система.

    Това е и основанието, Веси, ние с вас сега да се намираме в Америка, а не нейде другаде. От нас не се иска да помръднем или променим нещо, а просто да не бъдем на обичайното място, когато към нас бъде предявено изискването да помръдваме, или променяме…

  10. Анна Says:

    Миличък, миличък Гриша… Много те обичаме!

  11. Веси Says:

    @wn Благодаря. Не съм се замисляла за нещата от тази гледна точка.

  12. Lazar Ilchev Says:

    Красиво, топло и тъжно 🙂
    Гриша, велик си.

Leave a Reply