Американската икономика през очите на българина-неикономист

Както е известно, в България всички разбират от медицина и футбол. А по съвместителство и от политика, икономика и всъщност всичко друго на света.

Така и аз. Много разбирам от икономика. Чак ум да ви зайде!… 😉 И поредната ми философия е за проблемите на американската икономика.

Големият проблем на САЩ според мен са – дръжте се – ниските данъци за богатите.

Често се твърди, че те трябва да се понижават, за да се създават работни места. На първо чуване звучи разумно. Но е добре човек да вярва на очите си повече, отколкото на ушите си, а моите очи казват, че резултатът е точно обратният. През годините, когато богатите плащаха солени данъци, САЩ процъфтяваха икономически (включително и цените на здравеопазването и другите подобни услуги бяха към пет пъти по-ниски, дори като се отчете инфлацията, а качеството му беше поне като сегашното, ако не и по-добро, ако се отчете научния напредък). От Рейгън насам данъците на богатите бяха орязани към 3 пъти, а работни места се създават малко и предимно в Китай. Икономиката прогресивно закъсва, средната класа се топи и нормални неща поскъпват ненормално, без зад това да стои повече качество. Случайно ли е съвпадението?

Дали е справедливо данъците на богатите да са високи или ниски може да се спори до края на света. Според мен разликата е в изходните ценности на спорещите, а правилният отговор… няма значение. Има значение дали икономиката върви добре, или не. Където икономиката върви добре, нещата са добре дори ако данъците не са перфектно справедливи. Където икономиката върви зле, нещата са зле дори ако данъците са най-справедливите.

Икономиката е като машина, примерно като автомобилен двигател. Направена е не от метал и механични взаимоотношения, а от пари и финансови взаимоотношения, но дълбоко базовите принципи са същите. Една машина се вълнува не от какво е справедливо, а при какви условия режимът й на работа е оптимален, при какви е неоптимален, и при какви не работи изобщо. Да сипеш абразив в маслото на един двигател може да е по някаква причина най-справедливото нещо на света, но той ще спре да работи. Същото важи за обществото, държавата и други “нетипични” машини.

Пазарната икономика е съградена върху пазара, оттам и името й. А пазарът работи оптимално при статистическо разпределение на обектите и субектите на него. Например разпределението на богатството е оптимално за икономиката, когато е по кривата на статистическото разпределение, наричана още Гаусова крива – малко бедни, малко богати, много средна класа. Емпирично отдавна е забелязано, че здравата икономика се прави от здрава средна класа: това е причината. Законът, който стои зад това наблюдение. (От значение е далеч не само то, просто го давам като пример какво ще рече статистическо разпределение.)

В САЩ за последните 30 години се развива точно обратното – свръхбогатите и бедните растат като процент и съответен вид влияние, средната класа се топи. Което пък е единствено логичният резултат от намаляването на данъците за богатите. И някои от тях го осъзнават. Когато един Стивън Кинг пише “Обложете ме с данъци, защото съм богат”, това може да се отдаде на художествен хуманизъм. Но го казва и Уорън Бъфет, който надали е станал един от най-богатите на света с художествен хуманизъм. Само идиот не би се замислил дали лисицата от Омаха не е разбрала поредното нещо, за което повечето други още не сме се сетили.

Парите в капиталистическата икономика текат както от бедни към богати (“нагоре”, trickle up), така и от богати към бедни (“надолу”, trickle down). Потокът нагоре обаче превишава многократно потока надолу. Обратното е приказка за наивници на всякаква възраст. Причината е следната:

Още Маркс се е усетил, че перпетуум мобилето, което от малко блага създава много блага (т.е. от малко пари – много пари), се нарича труд. Всяко наемане на работа е продажба на труд срещу пари. Тъй като работата създава от малко пари много пари, има как сделката да е взаимно изгодна – работникът да получава повече пари, отколкото влага чрез труда си, а работодателят да получава повече пари от този труд, отколкото плаща за него. (Това правило е опростенческо, тъй като икономиката се състои от много повече взаимоотношения, отколкото тези между работодател и работник, и печалбата се разпределя между всички тях, и може да се измести към кои да е. Например банкирането не е пряка покупко-продажба на труд, но в определени условия може печалбата да отива в него, а работодателят и работникът да са на границата на загубата. И т.н.)

Въпросът е накъде е изместен балансът на печалбата. Когато предлагането на работа превишава предлагането на труд, работата поевтинява, а трудът поскъпва – балансът на печалбата се измества към работника. Когато предлагането на труд превишава предлагането на работа, е обратното. В различните професии и браншове положението е различно, но като цяло в реалната пазарна икономика предлагането на труд обикновено превишава значително предлагането на работа. Съответно, балансът на печалбата като цяло е изместен в полза на работодателя. (Ако в друго важно икономическо взаимоотношение някоя от страните стане дефицитна, печалбата може да се измести от работодателя към нея, и т.н.) Резултатът е, че дебалансираният пазар на труд, работа, финанси и т.н. в крайна сметка води до дебалансиране на печалбата в нечия полза.

Дебалансът на печалбата става още по-критичен, ако се вземе предвид, че човек харчи част от спечеленото, за да издържа себе си. На теория в съвременното общество може да се просъществува с нищожни средства – парче хляб на ден и кашон под някой мост за жилище. На практика обаче няма как да си част от обществото (и да можеш да печелиш), ако не поддържаш определено ниво на разходите. За различните обществени групи това ниво е различно, но е различно и нивото на приходите, които могат да бъдат получени в различните групи, и в повечето случаи двете вървят в една и съща посока.

Почти винаги обаче в групите с по-високи приходи е реално да бъде поддържано ниво на разходите, което е по-нисък процент от нивото на приходите. В САЩ например тези, които изкарват $25 000 годишно, трябва да харчат около 20 000, за да не изпаднат по-надолу и да станат клошари. Тези, които изхарват $1 000 000 годишно обаче спокойно могат да минат с около 200-250 000 разходи. На първите им остава излишък от $5 000 годишно, на вторите – около $750-800 000. А този излишък е, който може да бъде инвестиран в развитие и подобряване на перспективите – иначе казано, той е реалното богатство. Затова и малка разлика в печалбата може да води до голяма разлика в реалното богатство.

Как това влияе върху кривата на разпределението? В някои теоретични случаи, примерно ако предлагането на работа масово превишава предлагането на труд, изкривяването на кривата на разпределение на богатството е по-слабо – печелят добре мнозинство, бедните са малцина, а свръхбогати е много трудно да няма съвсем в пазарна икономика. В повечето случаи (на практика всички реални) обаче забогатява нищожен процент от хората. Свръхбогатите получават значителен процент от икономическите ресурси и влияние. Съответно, при тях кривата на разпределението е изкривена повече.

Като капак, стои въпросът за чия сметка е забогатяването на малкото свръхбогати. Не е от свръхбедните – на босия цървулите… Има как да е единствено за сметка на средната класа. Резултатът е изкривена крива на разпределението, понякога дори обърната: много свръхбедни с нищожно количество пари и икономическо влияние, малко свръхбогати с почти всичките пари и влияние, малко средна класа с пренебрежимо влияние.

При изкривено разпределение механизмът на свободния пазар няма как да работи оптимално и икономиката страда. Колкото по-далече е кривата от Гаусова, толкова по-зле е икономиката. Причините винаги са някакви конкретни, често наглед несвързани, но винаги ги има. (Точно както различните вечни двигатели не работят по напълно различни наглед причини, но винаги не работят. Просто законът за запазването на енергията е абстрактен и в по-конкретни случаи се изразява чрез по-конкретни закони.) Могат да са поява на картели, олигополи и монополи, на лобита на богатите, на корупция от български мащаби, на какво ли още не, но няма как да ги няма или да не пречат, точно както противоречащ на законите на физиката двигател няма как да работи.

За да не се получава този ефект, пазарните икономики предвиждат механизми, които да му противостоят. Такива са например антимонополните закони. Други такива са законите, които не позволяват наследства над определен размер или ги облагат с много тежки данъци. Най-добре изпитаният и с най-силно коригиращо влияние е пропорционалното данъчно облагане. Има и много други.

Не е ли достатъчно мощен механизмът, който преразпределя парите обратно надолу, анти-гаусирането на разпределението става неизбежно, а оттам и закъсването на икономиката. Свръхбедните стават все повече, процентът средства под контрол на свръхбогатите нараства. И двете неизбежно са за сметка основно на средната класа – тя намалява както като процент от населението, така и като влияние от всеки вид. Сходно стават все по-неблагоприятни и останалите условия за работа на пазарната “машина”. Съответно, работата й става все по-неефективна. В особено крайни случаи свръхбогатите придобиват властта да установят практическа или дори юридическа изолираност и поставеност над останалите. Резултатът е някаква форма на феодализъм.

Означава ли това, че за да работи икономиката добре, трябва да се налага уравновиловка и социализъм? Не, естествено. Просто трябва да се вземат мерки, които се грижат да запазят статистическото разпределение на икономическите субекти. Вътре в него има предостатъчно място и за богати, и за бедни – кой каквото си е заслужил. Важното е да се спазва като цяло. Преразпределението надолу на изтичащите нагоре пари е една от мерките за запазване на статистическото разпределение.

… Може ли да се спазва балансът без държавна намеса? Надали. Но не виждам причини тя да трябва да бъде избягвана. Никой нормален не вижда нужда примерно отбраната срещу нападение от друга страна да става без държавна намеса – очевидно държавата не е априори зло, просто си има показанията и противопоказанията. 🙂 Въпросът е да не се създава база намесата ѝ да се използва именно и точно за нарушаване на въпросното статистическо разпределение – например като се фаворизират едни и подтискат други, като се създава почва за корупция и т.н.

Повечето съществуващи инструменти за държавна намеса срещу изкривяването на икономиката са създадени именно в САЩ, и именно за опазването на свободата на пазара. Антикартелното и антитръстовско законодателство, например. Конфискуването на частна собственост там, където тя се е превърнала в средство за пречене и изнудване на останалите. Тежките данъци върху унаследяване и върху най-богатите също са американско нововъведение… Надали има нужда да изброявам още – идеята е ясна.

И е вършила работа неведнъж. В края на 19 век голямата част от влиянието в САЩ се оказва съсредоточено в т.нар. “robber barons”. Резултатът е рязко забавяне на започналата преди това експлозия на продуктивност и нововъведения. Проблемът е преодолян чрез т.нар. “прогресивна ера” – комбинация от агресивно журналистическо разследване на мафиотските практики и от прилагане на антитръстовски и подобни закони при управлението на Рузвелт. (Те са приети десетилетия по-рано, но при него започва реалното им прилагане.) През 1950-те години САЩ, въпреки многократно по-големите си икономически ресурси, не смогват да надконкурират съсипания от войната Съветски съюз – реално могъщото им дръпване напред започва при Джон Кенеди и набира пълна скорост при Линдън Джонсън.

(Често казвам, че президентът, който разгроми СССР, не е Рейгън – това е Линдън Джонсън. Когато Рейгън идва на власт, съветската система вече смърди от гниене и рухването й е въпрос единствено на време. Леснотата, с която Горбачов въведе перестройката, го доказва. А това гниене идва именно от обезнадеждаването на соц-гражданите от строя си пред лицето на истинските демокрация и свобода. Тези истински демокрация и свобода ги нямаше по време на маккартизма и Комисията за анти-американска дейност. Съответно, по това време твърде малко хора в соц-държавите симпатизираха на Запада. Катастрофалното разочарование от социализма дойде, когато Западът демонстрира какво значи истински граждански права и свободи – а това стана при Джонсън.)

Изкривяването на икономиката изкривява и обществото на САЩ, и така се отразява и на държавните им институции. Ричард Столмън наскоро каза: “През седемдесетте имахме дума за такива като Обама – наричахме ги републиканци.” Сегашният състав на Върховния съд на САЩ е най-консервативният в историята им – по-консервативен от предишния, който на времето си беше най-консервативния в историята им… Бих могъл да изброявам още много, но надали е нужно. Който има очи, е видял – освен ако иска да не го вижда.

Тревожи ли ме това? Определено. Идеята за САЩ като светило на гражданските права и свободи на света може и да е лъжа, но много хора вярват на тази лъжа и тя ги крепи в борбата им за граждански права и свободи в техните страни. И нерядко успяват благодарение на тази вътрешна подкрепа. Ако САЩ бъдат изместени като световен лидер от Китай, който е символ на погазването и ликвидирането на гражданските права и свободи, накъде е логично да се очаква да тръгне светът? Например собствената ни държава, която и да е тя? Когато гражданите в нея се обезнадеждят в борбата си, а властниците онаглеят?…

Такива ми ти рошави размисли…

30 thoughts on “Американската икономика през очите на българина-неикономист

  1. Симеон В.

    “…на вторите – около $750-800 000. А този излишък е, който може да бъде инвестиран в развитие и подобряване на перспективите …”

    Предполагам си съгласен, че богатите тези $750-800,000 не ги заравят в гърне под крушата. Тогава възниква въпроса, “Кой би инвестирал тези пари по-разумно – собственикът им ли или чиновникът на Обама?”

    Reply
  2. Веси

    Имах колега китаец, имигрант в САЩ, който на висок глас заявяваше, че средната класа в САЩ според него е на изчезване. За съжеление беше прав.

    Reply
  3. Григор Post author

    @Симеон В.: От гледна точка на американската икономика инвестирането им в Китай е по-лошо от заравяне в гърне под крушата, а най-богатите американци инвестират точно там. Но не това е въпросът.

    Въпросът кой би инвестирал тези пари по-разумно има точен отговор – този, за когото те са повече. Иначе казано, който има по-малко. Още по-ясно: човекът от средната класа би ги инвестирал по-разумно, по-разнообразно и по-изобретателно от свръхбогатия. Това е една от проявите на закона, че статистическото разпределение е оптималното за икономиката.

    @Веси: Все още е далече от изчезване – по някакви “стандартни” с много напън критерии, около 50% от населението на САЩ е средна класа. Но по тези критерии през 1980 г. средна класа са били 60%, така че колегата ти е прав за тенденцията.

    Reply
  4. Любо Николов

    Най-ярък пример за простотията на богатия е стремителното падане на качеството в Холивуд. Просто по някое време хората с пари решиха, че е излишно да плащат за ум – щом си имат пари, значи са най-умните. И удариха балтията на сценаристите. Подават идеята, която им е хрумнала, а за останалото се грижат нископлатени специалисти по разработка, овкусяване и сглобяване на сценарий.

    Reply
  5. Пешо

    САЩ са процъфтявали с най-високи темпове през 19-ти и началото на 20-ти век, като през част от този период данъци почти не е имало, и като цяло са били микроскопични спрямо днешните нива. Тогава не е имало и зачатъци на ‘социална’ държава.
    Та големият проблем на САЩ не са данъците, а самата държава която се разраства непрекъснато и се опитва да се меси навсякъде и да регулира все повече неща (освен които трябва), в резултат на което те работят зле. Държавата се меси дори в уж свободния пазар, който вече не е такъв. В един свободен пазар комбинацията алчен+глупав обикновено изчезва бързо и без последици за останалите. Напоследък обаче да си алчен и глупав си е жива далавера – ако имаш късмет печелиш много, а ако нямаш държавата спасява теб или длъжниците ти с парите на всички и пак печелиш. Да си отговорен инвеститор който мисли какво прави – ми те тия скоро ще изчезнат напълно, след като по всякакъв начин се поощрява точно обратното поведение.
    Другият голям проблем, директно произтичащ от първия, е хипер-мега-колосалната задлъжнялост. За период от около 40 години САЩ се превърнаха от най-голям нетен износител и кредитор в най-голям нетен вносител и длъжник – за да се стигне до днешното положение, при което от всеки $100 изхарчени от правителството, $43 са взети назаем. Междувременно цели индустрии умряха напълно или са в процес на умиране, пометени от външна конкуренция. Вината за това е единствено в драпащата за все повече власт и правомощия за намеса държава, хич не са данъците.

    Reply
  6. Симеон В.

    “От гледна точка на американската икономика инвестирането им в Китай е по-лошо от заравяне в гърне под крушата.”
    Защо мислиш, че е по-лошо?

    “…човекът от средната класа би ги инвестирал по-разумно, по-разнообразно и по-изобретателно от свръхбогатия.”
    Може би е така, може и да не е. Въпросът обаче е, че с тези пари могат да разполагат или собственикът им или правителственият чиновник. Човекът от средната класа не разполага с тези пари.

    Reply
  7. Григор Post author

    @Любо Николов: И не само сценаристите. Напоследък единствено актьорите още получават големи хонорари. Подозирам, че следващата балтия ще е за тях.

    @Пешо: САЩ са процъфтявали с най-високи темпове през този период защото през него имиграцията е най-силна, оттам и притокът на капитали и работна ръка. Извади това от уравнението и ще видиш интересни резултати.

    Ужасният недостатък на свободния пазар е дисбаланса между trickle up и trickle down, за който писах. Резултатът е изкривяване на икономиката и създаване на олигархия, която пък използва влиянието си, за да доизкриви икономиката и увековечи властта си. Резултатът се нарича феодализъм, и хич не е благоприятен за развитие. Към края на 19 век в САЩ се създават наченки на подобно положение – времето на т.нар. “robber barons”. Ако не беше Прогресивната ера, още през 1950-те САЩ щяха да са рухнала държава. Сега пак се върви към подобно положение. Държавата спасява алчните (но не глупави) когато са твърде големи и знаят, че имат влиянието да накарат държавата да ги спасява с парите на данъкоплатците. Затова и правят “глупости” – понеже и в двата случая печелят луксозно. Глупави са тези, които са ги оставили да станат толкова големи.

    Задлъжнялостта не идва от драпането за власт и правомощия. В Германия държавата има власт и правомощия, които в САЩ никога няма да има, но задлъжнялостта й е напълно управляема. Същото е във Финландия, Швеция, Холандия, Канада – очевидно не е това проблемът. Реално колосалната задлъжнялост на САЩ идва от огромните военни разходи – погледни кривите на военните разходи и на задлъжнялостта, и ще го видиш. И тази задлъжнялост е изгодна за дългодателите, които са – изненадааааа! – тези, които наричаш “алчни и глупави”. Че са алчни е безспорно, но глупави?

    Едно чудесно сравнение е Гърция. Приказките, че гърците са мързеливи и само се тъпчат, са басни за неолиберални забавачки. Реално гърците работят най-много часове в ЕС, а най-малко работят германците. Гърците взимат 13 и 14 заплата, но сумарната им годишна заплата е далеч под германската. (Или финландската, шведската, холандската…) Истинският проблем на Гърция е корупцията. Тя е, която краде десетки милиарди и пилее още десетки, за да поддържа машината от корумпирани чиновници, която изпълнява технически краденето. Тази корупция е породена от факта, че голямата част от влиянието в Гърция го държи една малка групичка хора. А те го държат, понеже зад гърба им са големите пари – това, че те самите се водят политици, е още една басня за дечица. Иначе казано, Гърция е поприкрит случай на точно този вид провал, срещу който предупреждавам – провалът на една страна да подсигури нормално разпределение на обектите и субектите в икономиката си, и да ограничи влиянието на олигархията.

    @Симеон В.: Мисля така, защото това води до създаване на конкуренция на американската икономика.

    Кой носи основната данъчна тежест не променя нито размера на събраните от държавата данъци, нито размера на останалите в населението пари – променя само у кого са останалите пари. Когато основната данъчна тежест я носят свръхбогатите, на средната класа й остават повече пари и тя е техен собственик.

    Reply
  8. Иван

    Мисля че доста голяма част от разсъжденията ти се подкрепя от лекцията на проф. Ричард Уолф която можете да намерите в колибката под името “Capitalism Hits The Fan” (2009). Въпреки че с някои подробности не съм съгласен, изводите като цяло са солидни.

    Фундаменталният проблем е в т.н. разпределение на благата. Накратко, при повишаване на производителността на труда се увеличава печалбата. С тази печалба може да се увеличат заплатите на работниците или да се увеличат печалбите на собствениците. Понеже синдикатите в САЩ са доста непопулярни, собствениците безнаказано си прибират по-голямата част от печалбата. Оттук се пораждат и изкривяванията в икономиката.

    Трайното решение е същото като това дадено в документалния филм “Експериментът Мондрагон” (youtube). Накратко работниците са и собственици, най-голямата заплата в предприятието не може да е 3 пъти по-висока от най-ниската. Останала печалба се ползва за увеличаване на собствеността на всеки работник, като той може да я изтегли само при напускане. Купуване на дял не се допуска. Управлява се демократично – 1 човек = 1 глас, независимо от дяла на собственост.

    Reply
  9. Itilon

    Хубаво е, когато абстрактните разсъждения от време на време се подкрепят от факти от реалния живот, какъвто за съжаление не е случаят с тази статия. Според данните на Congressional Budget Office (CBO – ведомството, което снабдява американския конгрес с икономическа информация) за годините от 2007 насам делът от общите данъци, плащан от долните три квинтили на американското общество (60-те процента най-бедни) непрекъснато намалява, за четвъртата квинтила почти не е мръднал, но не спира да нараства за 20-те процента най-богати американци.

    По данни на същото ведомство, единият процент най-богати граждани на САЩ печелят малко над 13 процента от общите доходи в страната, но плащат близо 25 процента от общите данъци – впрочем това съотношение е по-голямо от времето на Никсън и Картър, когато данъчните ставки на теория са по-високи, но никой не ги плаща (в данъчния кодекс по това време съществуват хиляди и хиляди изключения – повече дори, отколкото са сега – които на практика обхващат почти всички богати). Всъщност, ако не се лъжа, богатите американци никога в историята не са поемали толкова голям дял от правителствения бюджет, колкото през последните 5 години – в останалите периоди, за които намирам данни, той винаги е доста по-малък. Обратно, процентът от общото богатство в тяхно владение на практика досега не е бил толкова малък (например, ако хвърлиш поглед на списъка със стоте най-богати американци за всички времена – при коригиране на инфлацията – ще откриеш, че само един от тях е роден след 1945 г.)

    (Ако гледаме към 20-те процента най-добре осигурени граждани на САЩ, те печелят приблизително 50 процента от общите доходите и плащат малко под 70 процента от общите данъци.)

    Още по-интересни са статистиките, отнасящи се до ефектите от кризата върху различни сегменти на американското общество. Например средният годишен доход на най-богатия един процент днес е с около 30 процента по-нисък отколкото през 2007 г. Средният годишен доход на 20-те процента най-бедни е намалял с приблизително 1.6%. Разбира се, когато доскоро си изкарвал 10 милиона, а сега правиш около 6, не си точно човекът, който да се оплаква, затова никой не чува за проблемите на богатите, но тенденцията е важна :).

    Та, простият факт е, че американското правителство следва съветите ти да натоварва богатите с много повече данъци за сметка на бедните от 5 години насам и резултатът е противоположен на очаквания :).

    Reply
  10. Itilon

    Опс, “общото богатство” във втория параграф трябва да се чете “общия доход”. С богатството е доста по-сложно – единият процент богати американци владеят около 35 процента от него.

    Reply
  11. Григор Post author

    @Иван: Не знаех, че нечии изводи (още повече пък на професор) подкрепят несресаните ми свободни разсъждения. 🙂 Реално, синдикатите в САЩ не са кой знае колко непопулярни, но просто същността на свободния пазар е такава – поляризира богатството, а това пък съсипва свободата му. И най-лошото е, че не ми е известен нито друг вид икономика, който да може да се съревновава със свободния пазар, нито начин, по който този му недостатък да може да бъде контриран надеждно. Идеята за “експеримента Мондрагон” ми е интересна, но не зная дали ще е дългосрочно устойчива, за момента не мога да го преценя. А ако е за краткосрочно, то и социализмът краткосрочно се справяше чудесно икономически…

    @Itilon: Абе да, ама всъщност не.

    Тенденциите в икономика с размера на САЩ няма как да бъдат обърнати за 5 години, особено когато не е подходено към реалните тежести. Далеч по-точна картина дава сравнението на по-големи периоди, примерно не с 2007, а с 1980. Погледни данните на CBO за тогава и за сега (или още по-добре за тогава и за 2007). Към момента данъците за най-богатите все още са малка част от каквото са били през 1980, бюджетният дефицит е в пъти над тогава, икономиката е в катастрофално положение спрямо тогава и т.н. (Но нещата не са по-зле от тези през 2007 г., когато беше върхът на надуването на големите икономически балони. Да се твърди обратното е все едно да се твърди, че преди 10 г. нещата в Гърция са цъфтели не заради вземаните заеми, а сега закъсват не заради нуждата сметката да се плаща. Колкото такава логика ще спаси гърците, толкова ще спаси и американците.)

    Още по-добре се вижда разликата между 1980 и 2007, когато се погледнат данъците на корпорациите. По мои спомени, Рейгън ги смъкна към 3 пъти, и оттогава почти не са вдигани. Създаде ли това работни места? Да, милиони. В Китай. За сметка на тези в САЩ. Дано не се налага да обяснявам и на теб защо това не е добре за американската икономика. Ако погледнем разпределението на доходите и данъците не на гражданите, а на фирмите, нещата личат разкошно.

    Пресметнато към днешни суми, правителството на Обама е най-малко харчещото правителство на САЩ за последните бая години, далеч по-малко от тези на Рейгън или Буш-старши, които често биват давани за пример. (И това го има в данните на CBO.) Идеите за “голямо харчене” от сорта на новия Medicare още не са влезли в сила. По неолибералната логика САЩ трябва да са процъфтели от това положение и Обама излиза далеч по-републиканец от Рейгън. Кой знае защо, процъфтяването не се наблюдава в реалния живот. Има леко подобрение спрямо 2007-8, но е абсолютно недостатъчно.

    Ако внимателно се проследят тенденциите се вижда съвсем ясно парадоксът. Неолибералите и неоконсерваторите са убедени, че Рейгън е спечелил студената война със СССР. Реално я спечели Линдън Джонсън, с това, че показа на хората от съветския блок, че живеят в империя на злото, която заслужава да бъде мразена, саботирана и разрушена. “Заслугата” на Рейгън е, че изгуби икономическото съревнование с Китай с това, което заложи в американската икономика – извеждането й от оптимално икономическо положение, за което говоря по-горе.

    Reply
  12. Симеон В.

    “Мисля така, защото това води до създаване на конкуренция на американската икономика.”

    И какво лошо има ако е така?

    Reply
  13. Григор Post author

    @Симеон В.: Принципно няма нищо лошо и в това, че хората умират – естествен кръговрат, мегдан за еволюцията и т.н. Но от гледна точка на умиращите нещата са по-различни. По същия начин, ако една икономика закъсва, това може да не е лошо за абстрактното мировъзрение, но не е от най-добрите неща за тази икономика.

    Това личи особено добре при съревнование на свободна с централизирана икономика. В достатъчно дълъг план свободната икономика ще надмине централизираната, но ако не е изкривена, а американската е, по причините, които обясних. А и да не е, в кратък план централизираната икономика може да отвори и спечели икономическа война заради по-ниската себестойност на труда (която идва от мизерния живот на работниците) и цялостната си координация. В момента Китай не смеят да направят това единствено заради страха от военен отговор на САЩ, иначе икономически го могат. А изкривяването на американската икономика й пречи да стане конкурентна спрямо китайската, и като резултат Китай се развива с темпове от 8-9-10% годишно, докато САЩ не могат да стигнат и 2%. Какъв има как да е резултатът в срок от 10-20 години?

    Reply
  14. Бобър

    Със сигурност си прав, че неравенството в САЩ се увеличава, коефициенти като Gini го доказват пък и достатъчно е да се видят разлики в заплащането от 30-40 пъти между CEO-та и средните нива в компаниите, които управляват. Повишаването на данъците обаче не е решение, просто капиталите са твърде флуидни. Особено в дългосрочен план ще настане увеличаване на инвестициите в чужбина.

    По-голяма регулация на публичните компании обаче може да помогне. Могат да се ограничат бордовете да търгуват с акции докато са на постовете си и задължително публикуване на доходите на висшия мениджмънт на всяка компания с над 1000 служители. Регулиране на конкуренцията, а не “Designed by Apple in California, Assembled in China” да печелят съдебни спорове.

    Reply
  15. Itilon

    “Още по-добре се вижда разликата между 1980 и 2007, когато се погледнат данъците на корпорациите. По мои спомени, Рейгън ги смъкна към 3 пъти, и оттогава почти не са вдигани. Създаде ли това работни места? Да, милиони. В Китай.”

    С други думи, искаш да кажеш, че смъквайки корпоративните данъци Рейгън е принудил корпорациите да избягат в Китай? 🙂

    Впрочем, думите ти отново противоречат на реалността. С Tax Reform Act-а от 1986 г. правителството на Рейгън наистина смъква максималната данъчна ставка от 46 на 34% (което е бая далеч от три пъти), но изчиства и голямо количество изключения, което в много случаи води до ефективното повишаване на корпоративния данък. Тук: http://www.nber.org/papers/w3940.pdf?new_window=1: ‘TRA reduced the statutory tax rate on corporate taxable income, but more than compensated for the associated revenue loss by eliminating the investment tax credit, lengthening depressiation lifetimes for many assets, and adopting a variety of other base broadeners’.

    Не е и вярно, че корпоративните данъци оттогава почти не са вдигани. В момента максималната ставка е 38% (спрямо 34 по времето на Рейгън), ОБАЧЕ, това е само на федерално ниво. Щатските данъци стигат до 12 процента на места, така че големите корпорации в САЩ ефективно са принудени да плащат между 38 и 50% корпоративен данък (Общият данък, който плащат, впрочем, е доста по-голям като прибавим и налозите върху дивидентите). За сравнение данъкът върху корпорациите в Китай е 25%, но може и да бъде 20% при определени условия и дори – ако не се лъжа – 15% за нови високотехнологични чуждестранни компании. Това е причината американският бизнес да предпочита Китай.

    Още нещо, никаква разлика няма как да се забележи следейки корпоративните данъци. Корпорациите плащат данъци точно колкото столът ми плаща данъци. Единствено хората могат да плащат данъци. Затова, когато наложиш корпоративен данък, той може да бъде платен от точно три групи хора: собствениците или акционерите в компанията, които по този начин се лишават от част от печалбите си, работниците в компанията, които по този начин се лишават от част от възнагражденията си, или клиентите на компанията, които получават услугите ѝ по-скъпо. Собствениците НИКОГА не плащат от собствения си джоб, а икономистите отдавна знаят, че основният ефект на корпоративния данък е да направи потребителите малко по-бедни.

    Reply
  16. Itilon

    Извинявам се, натиснах submit, без да искам. Колко точно харчи правителството на Обама в сравнение с предишното?

    Не знам дали няма да попадна в спама, ако сложа пет линка, затова ето цитати от Wikipedia:

    2008 (това е Буш): total expenditures: $2.9 trillion;
    2009: total expenditures: $3.518 trillion;
    2010: total expenditures: $3.721 trillion;
    2011: total expenditures: $3.630 trillion (това са разходите, които Конгресът позволява – предложението на Обама е за $3.834 trillion);
    2012: total expenditures: $3.796 trillion.

    С други думи, при управлението на Обама федералните разходи се повишават с над 30 процента – абсолютно безпрецедентно в американската история. Що се отнася до това дали Обама харчи по-малко от Рейгън, ето какво сочат данните: http://www.supportingevidence.com/Government/fed_budget_over_time.html. Таблицата е до 2009 г. включително. През следващите три години, както видяхме, разходите нарастват (при това с темпо, надхвърлящо инфлацията). Ти, разбира се, можеш да си твърдиш, че”Пресметнато към днешни суми, правителството на Обама е най-малко харчещото правителство на САЩ за последните бая години, далеч по-малко от тези на Рейгън или Буш-старши, които често биват давани за пример”, колкото си искаш, но това няма да превърне заблудата ти в истина :).

    Reply
  17. Любомир Сирков

    Интересно е, че загрижеността на Григор за състоянието на американската икономика, както става ясно в края на текста, произлиза от стремежът му Америка да продължи някак да изпълнява ролята си на глобално рекламно лице на „гражданските права и свободи” – защото, в противен случай, ако примерно Китай станел световна знаменитост, не било сигурно на какво точно ще бъде рекламно лице той…

    Всъщност, реално погледнато, всички досегашни глобални рекламни лица (от тези, които сме виждали с очите си: и СССР, и САЩ, и донякъде ЕС) се провалят по една и съща причина: проста, чисто финансова причина. Всички досегашни глобални рекламни лица са провалят, защото чисто финансово не успяват да поддържат желаната от тях роля на рекламно лице. Почват да трупат бюджетни дефицити, държавни дългове, други дисбаланси – и накрая просто рухват.
    Тъжно, но факт.

    А иначе мисля, че по по-конкретните измерения на данъчното облагане, основното, на което трябва да обърнем внимание, е написаното от Григор на September 4th, 2012 at 12:55 pm

    “Кой носи основната данъчна тежест не променя нито размера на събраните от държавата данъци, нито размера на останалите в населението пари – променя само у кого са останалите пари. Когато основната данъчна тежест я носят свръхбогатите, на средната класа й остават повече пари и тя е техен собственик.” [Подразбира се, според Григор, че щом “средната класа” е собственик на тези пари, то именно тя и ще се разпореди най-добре с тях…]

    Всъщност, основната причина, която често възпира политиците да наложат свръх-данъци на свръх-богатите, е не, че не нямат желание – желание има, но има и съобразяване с днешните реалности, а те са: именно свръхбогатите (както и свръхбедните) са най-„подвижни”, т.е. именно свръхбогатите, когато решат, с лекота могат да си променят местожителството – от един щат в друг, от една държава в друга, от континент на континент, или просто от остров на остров… – т.е. свръхбогатите, по силата на съвременната отвореност и глобалност, имат тази привилегия, че могат да отидат да живеят там, където данъците са най-ниски. (Свръх-бедните, от своя страна, са почти също толкова мобилни, но, разбира се, по друга причина – свързана не с данъците, а с възможността да си намерят поне някаква работа). Така че, след като по тези причини изключим тези две групи (свръх-богатите и свръх-бедните), наистина просто не остава кой друг да плаща данъците, освен „средната класа”. Това само по себе си не е и чак толкова несправедливо, тъй като основният потребител (и бенефициент) на добрите услуги на една добра държавна (или общинска) администрация по принцип е именно „средната класа”.

    Преди време, по повод на манипулативните протести на едни „99%” срещу уж „1%”, в американската преса един коментатор си направи труда да извади точните цифри, които показаха, че дори и ако всичките доходи на въпросния 1% бъдат не просто обложени с по-високи данъци, а бъдат изцяло (на 100%) конфискувани в полза на държавата, това няма да покрие бюджетния дефицит на САЩ.

    Ако тези сметки са верни (в момента не мога да дам линк към статията), то става съвсем очевидно, че проблемът не може да се сведе само до 99% “невинни” срещу 1% “виновни”.
    Става очевидно, че проблемът с фискалната неустойчивост на САЩ се дължи не само на богатите (които, както всички знаем, умеят да избягват плащането на данъци), но и на „средната класа” – очевидно през последните години и средната класа е поемала една твърде малка, и не съответстваща на реалните нужди на държавата, част от данъчната тежест – в противен случай няма от къде другаде да дойде днешната американска бюджетна дупка.
    Или, погледнато от другата страна: става ясно, че през последните години държавата в САЩ, за да угоди на своите граждани, в това число и на средната класа (или за да угоди на собствените си традиционни представи за това какво трябва да представлява една добра, благоденстваща държава, пример за света, и т.н.), е допуснала повече държавни разходи, отколкото наличното данъчно-облагаемо население е способно да осигури с данъците си.

    Reply
  18. юлий

    Може би не си задавам точния въпрос по темата, но като четох записа и коментарите това ми се завъртя из главата. Какви трябва да условията в едно общество да има глад за генериране нови идеи и второ имплементацията им да бъде практически свободна за почти всички членове (все пак ще има някои, които няма да могат по ред причини) на обществото. Не го формулирам добре, но все пак, ако искам да реализирам една идея да кажем съм измислил сламката за сок, според вас кои са икономическите условия, които биха били най-благоприятни да разпространявам идеята и продукта си ?

    Reply
  19. Симеон В.

    Имам чувството, че надценяваш възможностите на Китай и леко подценяваш тези на САЩ. Казваш, ” А изкривяването на американската икономика й пречи да стане конкурентна спрямо китайската,…” Не знам защо мислиш така, но това просто не е вярно. Global competitevness index for 2008/09 – 1.US 30.China; 09/10 – 2.US 29.China; 10/11 – 4.US 27.China.
    Второ. Когато си малък темповете ти на растеж са големи. И обратното. Китай има още доста да наваксва докато достигне размера на американското стопанство. При това, най-вероятно, с вече по-малки темпове на растеж (вж. т.3). В добавка, САЩ целенасочено се стремят да нарастват с 2-3% средно годишно. Над 5% смятат, че стопанството им “прегрява” и съзнателно “удрят спирачки’. (Дали това е добро или лошо аз не знам и не обсъждам, нихна им работа).
    Трето. Никой не знае колко дълго Китай може да поддържа този темп на растеж. Имаме какви ли не примери. Вероятно, не за дълго с тези цифри. Дано Господ ни даде дни да видим и Китай доде ще я докара, но аз си мисля, че в нашия живот няма да има втори гигантски катаклизъм какъвто преживяхме првди около четвърт век. Доде сме живи САЩ ще са водещото стопанство. (И слава Богу, все пак!).

    ПП. Не забравяй, че Китай има тепърва да преживее едно сериозно вътрешно противоречие – пазарно (??) стопанство и политически монопол. Тази комбинация е неестествена, вседствие на което е неустойчива. Те неминуемо ще стигнат до момент на сериозни сблъсъци и тогава никой не знае кое как ще се подреди. Но… както казах по-горе – всичко това е дирна работа. Дано даде Господ дни. Със здраве.

    Reply
  20. wn

    Ниски данъци за богатите – в това няма нищо изненадващо и чудно.

    Но наистина – въобще не е вярно, че понижаването на данъците за богаташите е, за да се създават работни места.

    Глупости! Работни места изобщо никому не са нужни.

    Работните места, постепенно запълвани – заради евентуалните нужди на евентуалната индустрия, създава РАБОТНИЧЕСКА КЛАСА, а чичко Маркс

    вля ум и разум в главите на всинца ни (в том числе и в главите на най-богатите), като каза, че “работническата класа е гробокопач на СИСТЕМАТА”

    (така е изречено малко по-общо: инак класикът беше употребил – в духа на своето време – не думата “система”, а думата “капитализъм”).

    …Лошо е някой да изкопае гроб на системата ти (на която ти така много разчиташ!) и затова – нека работни места да има в Китай и в Индия: нека

    РАБОТНИЧЕСКА КЛАСА се поражда там. Ние ще правим outsourcing…

    Следователно, ние вече няма да имаме капитализъм (сиреч, няма да имаме експлоатация на човека в сферата на индустриалния труд), а ще имаме

    КРЕДИТНА ЕКСПЛОАТАЦИЯ, на която КОЙТО ИЗДЪРЖИ – ИЗДЪРЖИ, а който загине – вечна му памят! Светът и без това е пренаселен…

    При такова решение на икономическия пъзел на епохата, гарантирано ще бъде оцеляването на най-богатите, които са все хора, заслужаващи по-

    специално отношение, защото са имали необходимите интелектуални заложби да станат богати (а то – да се краде също е нужен интелект; много повече

    даже!).

    А бедните какво са? Хора за еднократна употреба…

    Reply
  21. wn

    “ако предлагането на работа … превишава предлагането на труд, … – печелят добре мнозинство, бедните са малцина, А СВРЪХБОГАТИ Е МНОГО ТРУДНО ДА НЯМА СЪВСЕМ В ПАЗАРНА ИКОНОМИКА.”

    Ще ме простите, Григор, но в горната Ваша мисъл това, което съм акцентувал с главни букви, е крайно неясно. Какво искате да кажете:

    – че при упоменатите условия свръх-богатството е в дефицит,

    или

    – че упоменатите условия гарантират автоматично наличието на пазарна икономика?

    Reply
  22. wn

    “президентът, който разгроми СССР е Линдън Джонсън. Когато Рейгън идва на власт, съветската система вече смърди от гниене…”

    Дали загниването на съветската система се дължи лично на Линдън Джонсън не е ясно доказано. Но че точно по това време съветската система действително загни и засмърдя е самата истина и това се дължеше на Никита Хрушчов, който се развихри като истински малоумник още докато беше жив Джон Кенеди.

    Reply
  23. Пешо

    @Григор: аргументите ти не са особено точни. САЩ са процъфтявали с най-високи темпове през 19-ти и началото на 20-ти век защото нивото на икономическа и лична свобода тогава е било несравнимо високо спрямо днес, особено съпоставено с нивото в която и да било друга страна по онова време. Причината изобщо не са имигрантите (които може да са приток на работна ръка, но бидейки бедняци в по-голямата си част, няма как да създадат приток на капитали). Причината всъщност е много проста – тогава ‘държавата’ е била микроскопична част от това, което е днес.Свободният пазар няма ужасни недостатъци, при комбинация от правова държава и свободен пазар повечето дисбаланси изчезват сами. Ужасни недостатъци има изкривения от държавна намеса пазар, той просто престава да е свободен пазар. Голямата задлъжнялост също не е просто следствие на големи военни разходи. На времето, войните в Корея и Виетнам също са били огромни разходи. Но тогавашната здрава икономика на най-големия производител, износител и кредитор е била в състояние да ги поеме. Сегашната халтава икономика на най-големия вносител и длъжник не може да се справи, но тя би закъсала и без големи военни разходи – просто това щеше да стане днес или след година-две, а не преди няколко години. Военните разходи са допълнителен фактор, но не и причина за проблемите – причината е прекалено голямата държава.

    Reply
  24. Григор Post author

    Уффф… Да не си вземе човек пет дни отпуск. Подред:

    @Бобър: Капиталите не винаги са твърде флуидни. Тези на най-големите корпорации наистина са (което има как да се контрира, но това е друга тема). Тези на малките и донякъде на средните фирми са далеч по-малко флуидни. (Което е един от начините, чрез който статистическото разпределение на субектите и обектите в икономиката я подобрява.) Реално добрият начин да се подобри икономиката е агресивната защита на конкуренцията, вместо подмолно даване на съглашения за уедрявания, които де факто създават олигополи или дори монополи.

    @Itilon: Абе да, ама не – нищо общо.

    Като начало, дали корпорациите не плащат всъщност нищо, защото плащат хората, или хората не плащат всъщност нищо, защото го плащат корпорациите, е спор от категорията “кокошката или яйцето”. Той показва само едно – чии възгледи повтарят участниците в него.

    Смъкнатите данъци на корпорациите (които именно са свалени към 3 пъти – от 54% за най-големите до 20%) именно дадоха възможността на големите корпорации да направят големите инвестиции в Китай. Без тези налични пари бягството от САЩ щеше да е далеч по-трудно – не е евтино да построиш примерно огромен завод за перални чак в Китай. Крещящо доказателство е разликата в процентите на бягството към Китай на по-добре облекчените и на по-зле облекчените фирми. (Изготвените в крайна сметка от The Heritage Foundation документи съм ги чел предостатъчно, но не ги приемам безкритично.)

    Колкото до Рейгъновите данъци като цяло – добре е да погледнеш структурата на промените. Оказва се, че големите облекчения са за големите корпорации, докато качванията на данъци (Рейгън е направил повече качвания, отколкото сваляния – след свалянето на корпоративните данъци американският бюджет е в катастрофално състояние и се налагат няколко спешни повишавания на данъци) са за потребителите и малките фирми. Например големите облекчения са в изравняването на корпоративния данък от 54% на 20%, докато големите качвания са данъкът върху бензина и другите масови потребителски стоки. Иначе казано, Рейгъновите данъчни реформи рязко де-гаусират кривата на разпределение на печалбите, както със свалянията, така и с качванията. Резултатът върху ефективността на икономиката няма как да е друг освен затормозяващ в дългосрочен план. Цитатът, който си превел, е изключително показателен как облекченията са за големите, а товарът – за малките. Пощадени от Рейгън са единствено частните лица под границата на мизерията, което е благородно, но отново не способства за оправяне на кривата на разпределението.

    Изводите от размера на данъците също не са съвсем точни. Щатски данъци са налагани и преди Рейгън, и американската икономика цъфтеше. Също, твърдението, че корпорациите бягат в Китай заради по-ниските данъци е дело на същата идеология, която преди 20 години обясняваше, че светът си изнася производството на авточасти в Китай заради големия пазар. (По това време в Китай имаше под 10 000 частни коли – по-малко, отколкото в Плевен. Защо ли светът не си изнесе автопроизводството в Плевен?) Друга илюстрация: в България корпоративният данък за всички корпорации е 10%, но притокът от капитали е меко казано скромен, а по “нео”-логиките би трябвало светът да се избива да инвестира у нас – очевидно тези логики са в тотална грешка. Потърси я, не е трудно.

    За разходите на Обама – ето ти една статия в гнусните либерали Forbes, която много добре обяснява откъде, как и защо заблудата ми се превръща в истина. 🙂

    @Любомир Сирков: Поддържането на ролята на рекламно лице (в отношенията, в които това върши работа) на практика не изисква разходи. Хората, които допринасят за икономиката най-много, се интересуват не къде се живее най-луксозно от заеми, а къде гражданските свободи са най-силни. Уви, вярно е, че свръхсилите досега наистина прекаляват с разходите, но мисля, че рекламните цели не са основната причина.

    Оставането на повече пари в средната класа не гарантира непременно най-умното възможно влагане (въпреки че го предполага). Просто наличието на най-големи пари (сумарно) точно в средната класа осигурява най-жизнена икономика чрез оптималното статистическо разпределение, което описах.

    Налагането на сериозни данъци на свръхбогатите няма да ги прогони толкова лесно. Като избягат примерно в Сомалия, ще я превърнат ли с парите си в градина? Арабските петролни шейхства влагат в пустините си суми, пред които световните богаташи са клошари. Превърнали ли са масово пустините в райски градини? Отделни кътчета – да, но дотам. Ще могат ли свръхбогатите да изкарват печалбите, на които са свикнали, от мизерни и зле уредени държави? Когато цъфнат налъмите. И те го знаят. Така че няма да избягат бързо и лесно. За съжаление, защото обикновено свръхбогатите имат и свръхдобри специалисти по избягване на данъци (и плащат доста малко). Но за сметка на това пък имат и свръхдобри специалисти по инвестиране на пари в смазване на конкуренцията, корумпиране на властта и прочее – и в крайна сметка вредата от тях най-често надхвърля ползата.

    Да, ако доходите на свръхбогатите бъдат обложени с данъци, това няма да покрие бюджетния дефицит на САЩ. Но ако бъдат обложени с високи данъци, средната класа ще приеме като справедлива идеята и нейните данъци да се качат донякъде, а това вече лесно ще запуши бюджетния дефицит. (Далеч по-добрият начин за запушването му според мен е орязването на военните разходи, но това е друга приказка.) Отделно, този подход ще помогне за това, което обяснявам вече излишен брой пъти – ще нормализира донякъде статистическото разпределение на богатството в икономиката, и по този начин ще направи условията за нея по-оптимални. В това отношение какво е справедливо и какво не е има значение колкото дали е справедливо да сипеш на двигателя абразив в маслото или не е – справедливо или не, той все еднакво ще спре да работи.

    @Симеон В.: Може би подценявам единствено способността на САЩ да се “преоткрият” и върнат към либерализма и гражданските свободи – но се боя, че близката до нулата оценка е правилната. Китай е всичко друго освен малък, и за него 8% годишно е лош растеж, а за САЩ 2% годишно е добър, а напоследък и на практика недостижим. Оттам нататък индексите на конкурентността могат да разправят всичко – това говори само колко достоверни са.

    И мисля, че в Китай няма пазарна икономика – има тоталитарно управлявана пазарна икономика. Такава чудесно се връзва с политическия монопол, и резултатът се нарича феодализъм. Отличава се с чудесна устойчивост, разрешаване на всички сблъсъци задкулисно и тотално смазване на свободите на населението. И с политическа, а където има как и с военна агресивност към съседните държави. Всичко това го наблюдаваме напоследък в изобилие, и не очаквам за в бъдеще да намалее. Много, ама много ми се иска да изляза неправ. Но се боя, че ще се окажа прав.

    @Пешо: Свободният пазар има ужасния недостатък, който описах по-горе. При комбинация от правова държава и свободен пазар с течение на времето икономическите единици се уедряват до постепенно достигане на олигополи и в крайна сметка на скрити картели или дори монополи. Единственото, което може да спре това развитие, е агресивната държавна намеса, която да блокира уедряването и да разбива едрите единици. Единствено благодарние на нея пазарът може да остане свободен.

    Reply
  25. Itilon

    Григор, забавно е как единствената (при това коментарна) статия, която ми цитираш в подкрепа на твое твърдение, всъщност те опровергава (въпреки че заглавието е объркано или умишлено подвеждащо признавам). Един писател трябва да бъде по-внимателен с думите.

    Ти твърдиш, че “Пресметнато към днешни суми, правителството на Обама е най-малко харчещото правителство на САЩ за последните бая години, далеч по-малко от тези на Рейгън или Буш-старши, които често биват давани за пример”.

    Единствената графика в таблицата показва, че правителството на Обама е ПОВИШИЛО разходите С НАЙ-МАЛЪК ПРОЦЕНТ. Да вземем един просто пример: Ако аз харча сто долара, после ти почнеш да харчиш 110, Иван след теб 120, а Драган накрая 130, Драган ще бъде човекът повишил разходите с най-малкия процент. Nevertheless, Драган е и човекът, който харчи най-много.

    Забележи обаче, че най-малък процент всъщност не значи най-малка сума. Забележи и, че статията приписва бюджет 2009 изцяло на Джордж Буш, докато всъщност истината е, че “The final spending bills for the budget were not signed into law until March 11, 2009 by President Barack Obama, nearly five and a half months after the fiscal year began. “I am signing an imperfect omnibus bill because it’s necessary for the ongoing functions of government,” Obama declared. The actual spending signed into law in the final bill was increased by over $400 billion.”

    За съжаление и останалите ти коментари са все толкова лежерни по отношение на фактите.

    Reply
  26. Григор Post author

    @Itilon: Съществуват неща като инфлация и ръст на икономиката – отчети ги и ще се увериш, че при Обама харченето е по-малко.

    Причината за увеличението на данъците е много проста, а именно, че предвидените от Буш разходи бяха недостатъчни за функционирането на държавата. Това е и обстоятелството, поради което бюджетът не е влязъл в сила пет месеца след началото на фискалната година, и се налага Обама да го подписва. Иначе казано, Буш просто направи негоден за употреба бюджет, за да излезе по-спестовен. Странно ми е, да не кажа изумително, как точно ти не го забелязваш и отчиташ.

    Още по-интересна е разбивката на разходите, приложена в статията от Уикипедия, която цитираш. Прави впечатление скокът на лихвите върху националния дълг (спрямо предишни години). Тази разлика обаче е направо джудже пред разходите за “войната срещу тероризма” и общата отбрана. По мое впечатление, САЩ плащаха през 1960-те далеч по-малък процент от бюджета си за военни разходи и въпреки това нямаха военни проблеми. Да не говорим, че не водеха 150-милиардна война срещу тероризма, и въпреки това нямаха съществени проблеми с него. А военните разходи няма как да бъдат орязани за една година със 100 милиарда, или войната срещу тероризма да бъде прекратена, колкото и безсмислена да е – така че Обама просто е натоварен с тези стотици милиарди разходи, без да може реално да ги ореже в приемлив срок, или да откаже скока им в завещания му от Буш бюджет. (Уви, признавам, че не се и опитва, което вече е аргумент в твоя полза.)

    Така че не ми се сърди, но коментарите ми хич не са лежерни по отношение на фактите. Просто съм запознат и с другата половина от тях.

    Reply
  27. Гецата

    Може би ще отида в леко различна посока, но ще сляза малко от абстрактния модел свръх богати-богати-средна класа-бедни и данъците. “Рошавите” мисли на Григор си имат своята тежест, но все пак какво представлява средната класа? Сега и преди. Какви са били богатите сега и преди. Какво имам в предвид – през петдесетте години на 20ти век само в щатите има 10 големи производители на самолети и поне двадесет по-малки. Всеки от тях работи със серия доставчици на елементи, които по същество са малки фирми. Сега това е един единствен концерн, който е монополист (интересно е как се изкривяват антимонополните закони в светлината на националната сигурност). Същото се е случило и с стотиците доставчици. Така от конкуренция на няколко нива се стига до вече не съвсем абстрактното съотношение работа-труд, което обаче не е на пазарен принцип. И капитала има прекалено силни лостове да определя, какво точно ще печели средната класа.
    В момента чета автобиографията на Ричард Брансън и честно казано изглежда като фантастичен роман – в момента е невъжможно да се случат повечето от събитията, които са го извели напред,

    Reply
  28. Григор Post author

    @Гецата: И не само. Преди време беше утекло някакво вътре-майкрософтско мемо на Бил Гейтс, в което той споменаваше, че ако по времето на създаването на Майкрософт софтуерните патенти са били така застъпени, те никога е нямало да могат да осъществят старта си – нямало е да могат да направят нито ДОС, нито Офис, нито Уиндоус… Същото важи за почти всяка голяма американска корпорация.

    Reply
  29. Pingback: Grigor Gatchev – A Weblog » Blog Archive » Свободният пазар

  30. Pingback: Свободният пазар | К+

Leave a Reply to wn Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *