“Трудно е да бъдеш бог”

Преди време бях констатирал, че повечето автори на литература минават през “недозрял”, “зрял” и “презрял” периоди. За братя Стругацки това май важи в по-малка степен, отколкото за повечето.

Тръгват от “Страната на пурпурните облаци” и “Пътят към Амалтея” – стандартни соц-фантастики, повлияни от Ефремов (а мисля, че и от младия Лем). Преминават през цикъла “22 век” – както казват те, “едно бъдеще, в което би ни се искало да живеем”. Слънчеви, розови, не кой знае колко тежки неща, приятни за четене.

И продължават със сериозните, критични, със собствено мислене творби от серията на “Обреченият град”, “Пикник край пътя”, цикъла “Максим Камерер”, “Милиард години до края на света”, “Обременени от злото”… Все неща, които бяха на времето един от малкото начини да се научиш да мислиш независимо. (Изкушавам се пак да цитирам израза на Иван Попов – “автокефално”.) Повечето и сега са добро начало.

Между тези два периода обаче стои едно произведение, което критиците се чудят къде точно да сложат. По-повърхностните го смятат за завършек на първия. По-внимателните обаче не могат да решат. Наистина не е лесно.

Става дума за “Трудно е да бъдеш бог”.

Няма да разказвам книгата – който иска, ще си я прочете. Полезно е. Намира се при повечето търговци на преоценени книги, за по лев-два.

И е добър фундамент за всеки, който иска да разбере идеята от заглавието, като я усети. Много от положенията вътре са обяснени наивновато. Много са идеалистични. Но опиташ ли се да усетиш цялото, да почувстват вътрешната му свързаност и достоверност, разбираш – това нещо е истинско.

Лично аз съм откривал само една слабост в него, и то случайно. Веднъж го сънувах – странна смесица от лично присъствие, зрителство като на филм и още нещо… Течеше точно по книгата, с едно изключение накрая. В съня ми дон Реба се оказа продукт на Центъра. Създаден именно за да потопи Арканар в хаос. И така да даде на този свят пример, който на цената на живота на хиляди да спасява за в бъдеще милиони.

И тази версия ми се стори по-истинска от другата, оригиналната. Защото по-ясно открои силата на избора на Румата – да бъде не бог, а човек. Изправен пред момент, когато вече не може да съчетае двете – и избрал това, което усеща по-истинско.

Като се замисля, човешката култура е тъпкана с размисли на тази тема. Тя е в дъното например на повече от половината неща на Достоевски. А на колко други автори – просто не ми се изброява.

Един популярен пример, покрай “Властелинът на пръстените”: съгласно Толкин, Гандалф всъщност е същество от рода на боговете, въплътен ангел. Затворен в човешко тяло, и лишен от повечето от мощта му, именно за да може да се справи по-добре със задачата си – да разбира хората, и да се грижи за тях… Това се оказва опасно – пак според Толкин, петима са общо тези пратеници, но само един остава верен на идеята докрай. Останалите се провалят – било като се влюбват в красотите на света, и забравят мисията си; било като я предават, и стават пряко слуги на злото; било като стават основатели на тайни култове, местни царе-богове…

Интересен е анализът на Толкин кои се провалят, и кои успяват. Провалят се служителите на богове на земята, изкусността, войната, силата… Успява служителят на бога на съня и на богинята на скръбта. Този, който е най-обвързан с човешката мъка, и с надеждата. Не най-силният или умелият, а най-близкият до обикновените хора.

Всъщност, всеки един от нас е в ролята на Румата, или Гандалф, или който си изберете от списъка “богове сред хора”. Всеки може да подаде ръка на другите, да ги научи на нещо, да им помогне да бъдат мъничко по-силни, по-свободни, повече хора. Особено по-силните или надарените сред нас… Някои цял живот не го осъзнават. Уви.

Други го знаят, но избират да са на страната на силата. Защото така е по-лесно в живота. (Помните ли думите на Йода към граф Дуку, в “Клонингите атакуват”: “Strong you have become… I feel the Dark Side in you.”) Защото Тъмната страна дава сила. Много сила. Но какво взима в замяна, знаем всички.

Поне на теория го знаем.

Трети избират никога да не грешат, да са винаги чисти. Но често забравят, че не греши никога само този, който нищо не върши. И животите им отминават без следа – ако не броим всички пропуснати възможности да бъдат добри на практика.

Истински ме е грижа обаче за четвъртите. Тези, които избират да търсят своя път, да се борят за повече сила, за да я употребят за добро. Да, доближаването до “Тъмната страна” (да допуснем, условно, че тя е нещо повече от абстракция) дава сила. Но нямаш ли своя сила да овладееш така взетата, се получава най-тъжният вариант на Приказката за стълбата. Този, в който честен и искрен човек, за да помогне на другите, продава себе си, без да го разбере и усети.

Искам да помогна на тези хора, защото те вървят близо до пропастта. Искам да им дам ориентир кога са стъпили твърде близо, и не се ли върнат, ще полетят надолу.

А ориентирът е прост – усещането за себе си като за човек като всички други. Като за един от многото, без повече права и привилегии от останалите. Може би с повече задължения към тях, заради силата си. Но без повече права…

Почне ли човек да губи това усещане, почне ли да смята, че има право на нещо, което на другите не се полага – нещо не е наред. Може би не е лесно да се дефинира и формулира какво точно, но нещо не е наред. И то е, че човекът се е сдобил с повече сила, отколкото може да контролира – и от господар на себе си е започнал да се превръща в роб на себе си.

Темата е твърде огромна, за да може да бъде изчерпана дори в дебела книга – а какво остава за запис в блог… Просто я засегнах, и толкова. Тръгнах от Стругацки, за да стигна до философстване.

А кой знае, може би така трябва.

5 Responses to '“Трудно е да бъдеш бог”'

  1. Valeria Says:

    Спасибо за интересные ассоциации. А у меня другая возникла (и эта огромная тема очень кратко и мило сформулирована в повести «Над пропастью во ржи») – «Понимаешь, я себе представил, как маленькие ребятишки играют вечером в огромном поле, во ржи. Тысячи малышей, и кругом – ни души, ни одного взрослого, кроме меня. А я стою на самом краю скалы, над пропастью, понимаешь? И мое дело – ловить ребятишек, чтобы они не сорвались в пропасть. Понимаешь, они играют и не видят, куда бегут, а тут я подбегаю и ловлю их, чтобы они не сорвались. Вот и вся моя работа. Стеречь ребят над пропастью во ржи». Каждый может побыть богом, если только не лениться…
    Но, как ни печально, в «Трудно е да бъдеш бог» мне более актуальными показалась другая тема: «Там, където тържествува сивотата, на власт винаги идват черните». Такое впечатление, что вот-вот придут…

  2. Григор Says:

    @Valeria: Уви, не само в Русия. В България е същото, макар и в друг вариант: обезверен народ. В САЩ – също, в трети вариант…

    Но дали ще дойдат зависи от нас. Много малко, но зависи.

  3. Valeria Says:

    Видимо, в Болгарии какой-то совсем другой вариант. У нас серость (как мне кажется) напрямую связана с возвращением религии. Просто средневековье какое-то, того гляди, в школах закон божий введут. А там и ксенофобия не за горами, хотя куда уж больше…

  4. Atanas Boev Says:

    Трябва да препрочета Стругацки. А копия от “Трудно е да бъдеш бог” някой да изпрати на Путин и на Обама.

  5. Велик Says:

    Наистина се питам – нямаш ли си друга работа освен да бъркаш в сърцата човешки?
    Да си един отвсички като самоусещане и в същото време да се ограничиш в правата си и да си само човек -трудна работа.
    Трудно е да бъдеш бог – винаги ми се е струвало, че заглавието е умишлено подвеждащо – трудно е да бъдеш човек, божественото е всеусещането, човешкото е в ограничеността на. Вечността е на боговете, кратките дни са човешката съдба. Болката на мига е есенциата на живота от която не може да ни откъсне и възприятието за доброто, абстракцията на абсолюта ни е забранена

Leave a Reply