Трудова книжка

– Ало, ти ли си? Имам проблем. Май се опитват нещо да ме измамят.

Нямам излишно количество братовчедки. А те пък си имат още по-малко братовчеди (един). Така че си се грижа за тях, когато са в нужда.

– Какво става?

– Като се върнах от работа, намерих на вратата бележка от някаква жена. Каза, че в нея била моя стара трудова книжка, отпреди повече от десет години. Била ме издирила с връзки в държавните институции. Помоли да мина до мола близо до нас, тя била там, в кафенето. Да нося лична карта. Щяла да ми даде книжката.

– Хм… Чакай ме пет минути, наблизо съм.

След малко се видяхме пред мола с братовчедка ми. Изглеждаше здравата разтревожена.

– Всичките ми стажове отпреди десет години са били в такава книжка, и са изгубени с нея. Сигурно е тази. Чудя се какъв ли номер ще ми врътнат… Мярнах я аз тази с книжката, няма коя друга да е. Виждаш ли я, ей там в кафенето, с онези тримата? Ей сега ще ѝ звънна, че съм тук.

Докато прехвърлях набързо наум разни техники за справяне с няколко нападатели, жената в кафенето вдигна телефона си. Обърна се и махна на братовчедка ми. След това стана и тръгна пъргаво към нас.

Онези тримата останаха по местата си. Е, поне за момента май не ни очаква групова атака. Ако има нещо, сигурно ще е обвинение със „свидетели“, че сме се опитали да направим нещо. Хванах братовчедка ми за лакътя и я забутах към кафенето. Малко преди средата на пътя обаче я дръпнах до стената на мола така, че да ни виждат добре камерите му. В случай на нещо ще има документални записи какво сме правили. И видео с онези тримата, ако решат да ни нападнат неусетно. Току-виж не посмеят под камерите.

Докато съобразя всичко това, жената вече беше при нас. Усмихна се, здрависа се с братовчедка ми и измъкна от чантата си стара трудова книжка. Внимателно сравни снимката на нея, след това пак се усмихна и я подаде:

– Заповядайте, ваша си е. Слава богу, най-сетне ви намерих! – За лични карти и дума не стана.

Братовчедка ми разглеждаше книжката със смес от смайване и облекчение.

– Точно тази е, със стажовете ми!… Благодаря ви! Как така?…

– Майка ми преди десетина години е била счетоводителка, и тази книжка по погрешка е попаднала при нея заедно с други документи. Още тогава се опитахме да ви издирим, но се оказа, че междувременно сте напуснали фирмата. На адреса, който бяхте дали във фирмата като местожителство, не открихме никого. Не смогнахме да открием и други ваши координати…

– На адреса живееше възрастната ми майка, възможно е да не ви е чула… – Братовчедка ми се чудеше как да потъне в земята от срам.

– Преди седмица подреждахме документи и пак попаднахме на книжката. Първо си помислихме, че след десет години надали има значение. След това обаче си казахме, че може пък да ви е важна. За щастие успях да намеря връзки в една държавна институция, помолих се, дадоха ми вашата адресна регистрация. И оставих бележката, която сте намерили.

– Господи… Благодаря ви! Моля те, прави компания на момичето за мъничко! – сръчка ме братовчедка ми в ребрата. – Аз само ще отскоча за минута, ей сега се връщам.

– Ама няма нужда! – Жената отсреща мигновено се досети каква е идеята. – Не ми трябват нито подаръци, нито нищо. Просто ей така. Иначе нещата не са истински, все едно ви изнудвам…

– Изнудване с трудова книжка за кутия бонбони сигурно ще е уникален случай в криминалистиката. Ще останете в историята – пошегувах се аз. Тя прихна.

Поговорихме си мъничко. Когато разбра, че съм компютърен специалист, жената с гордост ми се похвали с новата си придобивка отпреди седмица – компютър за в къщи, да има на какво да работи детето. Втора ръка, за сто и седемдесетина лева, но много приличен. Фирмените специалисти ѝ го инсталирали, оборудвали, направили го екстра. Дъщерята била много щастлива…

Когато се разделяхме, ѝ казах директно каквото мислех – че за мен е не само удоволствие да ѝ стисна ръката, но и чест и гордост. Не ѝ личеше да ми е повярвала, че може да се гордея с човек като нея. Истинските хора са такива – не осъзнават колко велики са всъщност. И май точно това е, което ги прави истински.

Не зная дали съм прав, че не публикувам името на тази жена. От една страна, нямам право – току-виж някой „пазител на реда“ тръгнал да я разследва какви връзки е употребила, за да намери братовчедка ми, и коя светла и свястна душа е нарушила закона. От друга страна, мисля, че точно нейното име най-много трябва да се знае от всички свестни хора – не тези имена, които ежедневно четем навсякъде и от които ни е писнало. Както е редно боклуците и престъпниците да попадат в канавката или в затвора, така е редно достойните хора да се знаят и почитат. И когато ги видим по улицата, да ги сочим на децата си с думите: „Ето, виж, минава един истински човек!“

Затова я моля за прошка, че не я прославям както е заслужила. Не смея. Но искам колкото се може повече хора да знаят – такива като нея има между нас. Изглеждат най-обикновено, не им обръщаме внимание, не ги забелязваме. Освен когато не се окаже, че докато ние сме си казвали за някого: „Бе къде ще се пъна да го търся тоя? Я да го…“, те са се борили и търсили, и след десет и повече години, за да ни открият.

И искам да ѝ благодаря за урока – толкова рядък, ценен и нужен. Урок как да бъдеш истински човек.

11 Responses to 'Трудова книжка'

  1. Петър Петров Says:

    +1

  2. Geo Says:

    Добре е да се чуват такива хубави неща по-честичко. Благодаря за споделената история 🙂

  3. Григор Says:

    Между другото, попаднах на друга подобна като дух информация.

    В Москва преди няколко дни се запалва апартамент. Пристигналите пожарникари угасяват каквото е останало от него (панелите). Мъничко по-късно се разбира, че в дома е имало три деца. А след още малко – че преди пожарникарите да успеят да пристигнат, ги е спасил от пожара един от съседите. По разказите на очевидците, димът в апартамента бил непрогледен като стена и огънят лъхал като пещ. Човекът не трепнал – пълзешком по пода, по гласовете на децата, грабнал ги и ги измъкнал на стълбището, през дима и огъня.

    Пристигналата след ден журналистка при разговора с него останала с впечатлението за безкрайно добър, отзивчив и абсолютно безкористен човек. Когато научил, че са го предложили за медал, той едва ли не протестирал от смущение.

    Цялата история можете да прочетете ето тук. Пак там можете да видите и снимка на героя – Владимир Иванович Щепетков. Погледнете я, да знаете как изглеждат доста често истинските герои.

  4. Anonymous Says:

    А вы увидели фотку? Щепетков Владимир Иванич – азиат! Неруский, а сам по себе такой – самоотверженный! …А говорили про них что – татары!… Такие с’чась “болгарами” хотят называться: вот видите как хорошо?!

  5. JJ Says:

    Гадното е, че покрай всичките измамници, серийни мошенници, крадци и мафиоти ние сме изгубили доверие към хората. Мнителни сме, подхождаме с резерв към всеки и навсякъде търсим заплахата.

  6. Любо Николов Says:

    Да…
    Преди години ме потресоха думите на една американска учителка: “Не смеем да прегърнем децата, за да не ни вкарат в затвора за това.”

  7. ssk Says:

    Григоре, като прочетох това за соченето по улиците се сетих, че непременно трябва да прочетеш един разказ на Стратиев – http://kaschiyski.com/?page_id=744

  8. Григор Says:

    @JJ: Уви, така е. Но… от нас си зависи.

    @Любо Николов: Преди две години в Щатите имаше случай, който ме порази. Водят родители по Коледа осемгодишната си щерка да се снима с дядо Коледа. Опитват се да я сложат да седне на скута му – тя реве и се тръшка, не ще и не ще. Човекът се опитва да я успокои: “Не се плаши, момиченце. Такива хубави сини очи имаш, грехота е да плачат.” Резултат: дело срещу него за сексуален тормоз към дете.

    @ssk: Уви, право в десятката…

    Но има и друго. Ако аз си пусна пердето и започна да “прая мангиз” по технологиите на “оправните” и “тарикатите”, ще ги завра в мечи гъз. Без извинение за израза. Имам предостатъчно и глава, и кадърност, и познания. Докато те и с всичките си пари и фирми не могат да си купят достойнството, което аз имам.

    Те ядат печени пилета – но никога няма да са им толкова вкусни, колкото на мен дори сухия хляб.
    Те карат Майбахове и Ламборджинита – но това не пълни душите им както пълни моята карането на старата ми кола.
    Те могат да си поръчат всякакви миски в леглото, но с никоя няма да са толкова щастливи, колкото аз с най-обикновената ми наглед жена.
    Те ходят на Хаваите и Карибите, но красотите там им дават по-малко, отколкото на мен изгледът от коя да е тукашна планина.
    Те спят в суперлукс хотели, но и там са кисели и недоволни, а аз съм истински щастлив и в палатка някъде из Родопите или на Иракли.
    Те и в бронирана лимузина треперят някой да не ги гръмне, а аз ходя свободен като волна птица, без страх, но с радост от живота.
    Техният живот е низ от скучни и досадни месеци съществуване. Моят е безброй пълноценни секунди, всяка от тях полезна и дала нещо някому.
    Отидат ли си, ще ги помнят всички, но няма да липсват на никого. Мен ще ме помнят шепичка приятели, но ще им липсвам истински.

    И така е справедливо. Това сме си избрали, и те, и аз. Редно е всеки да получава каквото сам си е избрал.

  9. Keagan Says:

    Само да кажа, без да омаловажавам добрата постъпка на жената, че такива добрини се срещат по- често отколкото ние си мислим. Ние сме научени винаги да очакваме най- лошото и когато някой ни направи добро го приемаме като чудо и започваме да търсим под вола теле.

    Голяма част от хората са толкова смазани и вглъбени в собствените си проблеми, че изобщо не се замислят и подминават такива възможности за добрина с лека ръка. Не че са лоши, просто не им се занимава, не ги интересува, смятат, че живеят в свят, в който всеки се спасява сам и няма нужда да се правят на герои, понеже никой не е бил герой за тях. За съжаление нашата реалност е такава, нашите неосъзнати идоли са хората, които ни тъпчат, които не харесваме, но на които и тайно завиждаме. Това са хората, за които работим, хората, които имат повече от нас, хората, които ни управляват и са толкова заети, че нямат време за съжаление и добрини.

    И за да завърша в духа на поста се сещам за една случка за 3 момичета, които бяха намерили портфейла на някакъв човек и го бяха върнали без да пипат каквото и да било в него, а вътре имало не лоша сума пари.

  10. Black Wolf Says:

    Добре де, какво чудно има? най-обикновена история. Има достатъчно свестни хора по света (все още). Може би аз съм късметлия, но често срещам непознати свестни хора, които се държат нормално, човешки.

  11. Мъркан Says:

    В ПОДКРЕПА НА РЕПЛИКАТА НА “Black Wolf”:

    Румяна Симова

    С Ъ Н
    =====

    (притча за Дявола)

    Сънувах, че някога (много отдавна)
    Сатан бил от кръв и от плът.
    Душата си щедро на други раздавал
    и сторвал на мравката път.
    Презирал парите, раздал си имота
    на други (по-бедни) души
    и слагал хранилки за горски животни,
    лекувал ранени сърни…
    На бледен аскет благонравен приличал.
    Сърцето му — истински дар!
    Подавал си всяка страна за плесница,
    мечтал за солиден шамар…
    Веднъж, уморен от последното дело,
    белязано с честност и жар,
    той спрял във порутено мъничко село
    и влязъл във селския бар.
    Във бара, разбира се, имало само
    пет-шест леконравни жени,
    два-трима разбойника (леко пияни),
    дузина велможи с пари…
    Огледал се Дяволът, кимнал сърдечно
    и седнал на бара от чам.
    Поискал си чаша вода (най-човешки)
    и пийнал от нея без срам.
    Понеже изглеждал щастлив и доволен
    на фона на грозната нощ,
    една проститутка любезно помолила
    да бъде със нея за грош.
    “Аз нямам грошове. Душа имам само —
    голяма и гола душа” —
    отвърнал ѝ Дяволът благо през рамо…
    хем благо, хем с малко тъга…
    “Раздавам се щедро — на всички, навсякъде,
    а после се чувствам богат.
    И нищо, че ходя със кръпки по лактите!
    Обича ме целият Свят…
    А ти, малка скитнице, тъжна изглеждаш!
    Защо се продаваш така?”…
    Погледнала тя изпод тънките вежди,
    отвърнала — “Нямам душа!”.
    И Дяволът млъкнал, и шумно преглътнал
    последната глътка вода.
    Излязъл след туй, но се върнал от пътя
    и тихо ѝ казал — “Ела!”…

    Събудих се. Стана ми много студено.
    И тъжно… Какъв странен сън!
    Живее ли мъничко дяволче в мене?!

    Кикоти се вятърът вън…

    25.01.2004 — Нова Зеландия

Leave a Reply