Пилешка… топчета!

На „Георги Софийски“, по средата между Арката и Стоматологичния факултет има неугледно заведение, боядисано отпред в странен жълтеникав цвят и облепено с реклами на бира. Понякога обядвам там.

Така беше и този ден. Бях здравата огладнял, нямах търпение да си взема паничка ароматен боб – обожавам техния. Но пред мен възрастен човечец в добре спретнат костюм и мека шапка не можеше да се разбере с жената зад щанда.

– Каква супа казахте, че не разбрах?

– Пилешка… топчета!

– Пилешка или топчета?

– Ъъъъъ…. пилешка… топчета.

– Ама това са две различни супи! Коя искате, едната или другата? Или и двете?

– А, не две… Не две… По една…

– По една пилешка и топчета?

– Ъъъъъ… да.

Човекът бавно започна да рови из портфейла си. Накрая с труд подбра една банкнота и я подаде.

– Двете супи са четири лева, не два. Дайте ми четири лева.

Той се поколеба секунда, след това внимателно измъкна още два лева. Взе услужливо поставените на табла супи и се запъти със ситни, бавни крачки към масите.

Набързо взех поръчката си и седнах през една маса от него. Докато ядях, го погледнах. Той объркано гледаше двете супи. Накрая взе лъжицата и много внимателно гребна малко от едната. Сръбна го по същия начин – бавно и мудно. Втората лъжица мина по същия начин.

Поколебах се за момент. Този човек очевидно имаше някакъв проблем с мисленето. Мудно и трудно мислене, мудно действие… Инсулт някъде по базалните ядра? Алцхаймер?… Надали ще му е лесно да живее така. И не докосва другата супа. А е сам. По погрешка ли я е взел?…

Преди обаче да направя каквото и да било, жената зад тезгяха използва момент, в който нямаше посетители, и отиде до него:

– Две супи ли ще ядете, или една?

Той поразмисли малко, след това бавно посочи купичката, от която беше започнал:

– Една.

– А защо поръчахте две? Объркахте ли нещо?

– Ъъъъ…. Май да.

– Втората няма ли да я ядете?

– Н-н-няма… Една стига…

Жената въздъхна и кимна на колежката си:

– Върни на човека два лева. Объркал се е.

Човекът продължаваше да седи, без да разбира какво се очаква от него. Жената отиде до щанда, взе парите и му ги подаде. Изчака го търпеливо, докато той се усети да ги прибере, бавно и мудно както всичко друго, в портмонето си. След това взе купичката с незапочнатата супа и я остави на гишето с мръсните чинии. Секунда по-късно нечия ръка отвътре я взе и лисна супата от нея – ако съдя по звука, в оставена на земята кофа. Жената поклати глава и се прибра зад тезгяха.

Можеше да си премълчи. Не беше длъжна на нищо – човекът сам беше поръчал две супи. Дори не беше протестирал, когато му ги дадоха. Но избра да бъде истински коректна към него. Да се съобрази с това, че той е изгубил силата и бързината на ума си. Да му върне сумата, която за него сигурно не беше пренебрежима. Да изгуби продажбата, да похаби стоката си, но да остане коректна докрай.

Преди два дни писах как една случайна жена издири братовчедка ми, за да ѝ върне трудова книжка, изгубена преди повече от десет години. Днес видях тази коректност, сигурно непредставима за доста от нас, от друга, наглед съвсем обикновена жена. Преди седмица гледах как опърпана и наглед гладна старица, която едвам ходеше, беше излязла от къщи да нахрани уличните котки – да откъсне от своя оскъден залък, за да се погрижи за тях. А преди десетина дни мярнах как трийсетинагодишен мъж със скъп и изискан костюм внимателно превеждаше през улицата старица, облечена в до немай-къде окъсано и кърпено палто…

Светът около нас е пълен с истински хора. Те не крещят за себе си и не се бият в гърдите. Вестниците не пишат за тях, нито телевизиите ги показват често. Истинският човек не е новина – новина е измамникът, мошеникът, престъпникът. Поне в очите на „ентелегенцията“, която днес притежава телевизиите и вестниците и определя какво ще се пише и показва в тях… Но истинските хора ги има. Привикнати сме от медийния сензационализъм да не ги забелязваме, но те са много. Толкова много, че този свят е чудесен и красив. Толкова неизброимо много, че си струва да се съобразяваш с тях, а не с престъпниците. И да ги подкрепяш, и да се присъединяваш към тях с действия.

Да, не всеки има силата да е Ганди и смело да отстоява своето дори ако е малцинство от един човек. Но който се грижи да бъде истински човек е член не на малцинство, а на мнозинство. На мнозинството, което е направило, създало и сътворило всичко добро, красиво, чудесно, вдъхновяващо и стоплящо душата и тялото. На най-голямото мнозинство, което може да съществува.

Да си член на това мнозинство значи да си невероятно богат. Дори ако нямаш фирми, лимузини и бизнеси. Вместо това имаш човешка стойност и достойнство, която немалко от тези с лимузините и бизнесите нямат. А човешката стойност и достойнството струват повече от лимузините и бизнесите. Откажеш ли се от тях, няма да ти е трудно да настигнеш и надминеш по богатство тулупите от новините. Те обаче не могат да си купят достойнство с всичките си пари. Нито дори с всичките пари на света. Има неща, които не могат да се купят с пари, защото не са неща, които можеш да имаш, а неща, които можеш да си.

Избереш ли да си, вместо да имаш, получаваш по-голямото и по-истинско нещо. Не на утешителни думи, а на практика. Защото избралите да имат може да имат повече, но то не може да им даде колкото на теб ти дава и най-малкото.

Те ядат печени пилета – но никога няма да са им толкова вкусни, колкото на теб дори сухия хляб.

Те карат Майбахове и Ламборджинита – но това не пълни душите им както пълни твоята карането на старата ти кола.

Те могат да си поръчат всякакви миски в леглото, но с никоя няма да са щастливи колкото ти с най-обикновената си наглед половинка.

Те ходят на Хаваите и Карибите, но красотите там им дават по-малко, отколкото на теб видът на коя да е планина, гора или обикновена полянка с цветя.

Те спят в суперлукс хотели, но и там са кисели и недоволни, а ти си истински щастлив и в палатка някъде из Родопите или на Иракли.

Те и в бронирана лимузина треперят някой да не ги гръмне, а ти и пеша си свободен като волна птица и се радваш на живота.

Техният живот е низ от скучни и досадни месеци съществуване. Твоят е безброй пълноценни секунди, всяка от тях полезна и дала нещо някому.

Отидат ли си, ще ги помнят много, но няма да липсват на никого. Теб ще помнят може би само шепичка приятели, но ще им липсваш истински.

И така е редно – всеки да получава каквото сам си е избрал.

17 Responses to 'Пилешка… топчета!'

  1. Таня Says:

    Ето заради такива твои постове чета с удоволствие блога ти – защото ми показва как да обръщам внимание на такива постъпки и как да ги оценявам и защото понякога забравям и се увличам в стандартното ежедневие с телевизиите, комплексите, празните мисли и т.н., забравям кое е важното. А не трябва!

  2. Делибалтова Says:

    Чудя се защо когато четем книги или гледаме филми безпогрешно се ориентираме кой е положителен герой и кой е отрицателен, а в истинския живот, дори да наблюдаваме отстрани, все объркваме преценките. Страх ме е да си представя как би прозвучала тази случка, разказана от повечето хора, които познавам.

  3. юлий Says:

    @Делибалтова – не мисля, че безпогрешно се ориентираме кой е положителен герой, може би безпогрешно се ориентираме кой е героя от чието име е разказана историята, дори това да не е пряко изказано. В живота заставаме на страната на разказващия, и ако обществения разказ ще се присмее на това да издириш и върнеш нечия работна книжка или да постъпиш човешки с един старец ние вземаме “дивидентите”, които получаваме от тази измяна на доброто, в името на това да бъдем “силни” (по конформистки). Нека не се заблуждаваме, последните два записа на Григор са въздействащи именно, заради нашето подтиснато чувство към доброто, имаме желание някой да подсили вярата ни в него, защото обществото не го прави. Разказвача днес е дебелогъзо човече, което конструира истории в които ни се смее , иззело е разказа на нашия собствен живот и ни заплашва с нищожност и изгнание. Не знам, може би винаги е било така !?
    На мен лично ми харесва позицията на Григор, който е избрал този път, просто защото така го кефи. Без излишни аргументи.

  4. Жилов Says:

    Откажеш ли се от тях, няма да ти е трудно да настигнеш и надминеш по богатство тулупите от новините.

    Не бих казал, че:
    1) Всеки, който се откаже от принципите си, е достатъчно способен да стане богат. В противен случай всеки нихилист и циник би бил богат.
    2) Че за да станеш богат, трябва да си безпринципен.

    Социопатията и психопатията като предпоставка за богатство са нещо, което защитаваш и другаде (например твърдиш, че Гейтс и Джобс са такива индивиди, макар че доста избирателно трябва да интерпретираш биографията им, за да стигнеш до този извод).

    Извън това, историята е хубава демонстрация за всеки, който твърди, че “човечеството е зло”, без да си зададе въпроса откъде са се взели всички чудесни неща, които го заобикалят. Наскоро гледах уестърна “Добрият, лошият и злият” и постоянно си задавах как в този свят на разбойници и пияни войници са напълно невидими тези, които са построили градовете и железницата.

  5. Григор Says:

    @Жилов: Всеки – не. Иска се и доста работа. Но немалко хора не са богати именно защото не са безпринципни.

    Че принципните хора по-трудно стават (много) богати за мен е очевидно. Да, има ги гениите в една или друга област – ако тя е доходоносна, те могат да станат много богати и по напълно честен и принципен начин, но гениите са малко.

    Останалите много богати хора са наясно колко много от дохода им са всъщност пари, изкарани от труда на други хора. (Иначе трябва да са идиоти – няма да могат да забогатеят.) Без съмнение трудът на талантлив и здраво работещ организатор може да създава и десетки пъти повече продукт от труда на стандартен бачкатор, дори съвестен. Но не и хиляди или десетки хиляди пъти, както често е разликата в доходите.

    Ако най-добрият организатор внезапно умре, мястото му в бизнес-бранша като доставчик, работодател и пр. просто ще бъде заето от следващия по кадърност, който е бил подтискан досега. Да се твърди противното е все едно да се твърди, че титулярът в дадена спортна дисциплина внезапно умре, на следващото състезание първото място ще остане празно. Ако дори всички организатори внезапно умрат, браншът ще позакъса, но не фатално – измежду работниците ще се намерят достатъчно организатори, макар и не чак толкова добри, които ще запълнят липсата. Ако обаче всички работници внезапно умрат, браншът ще катастрофира – дори организаторите да се скъсат да работят, надали ще могат да го спасят. Иначе казано, дори работниците да не са ключово важни, тяхната важност не бива да бъде подценявана до степен разликата между техните и на администратор доходи да е катастрофална. Това не отговаря на разликата в ползата от тях за продукта.

    Разликата в доходите обаче напоследък расте далеч над разликата в полезността. Това е възможно, тъй като свободният пазар естествено се агрегира в олигополи и монополи. Да, в белите държави си има антимонополни законодателства, но това е все едно да приемеш закон за отмяна на земното притегляне – каквото и да се предприеме в негова подкрепа, няма как да е 100% ефективно. Резултатът е възможност йерархичните разлики да бъдат засилени непропорционално. А доколкото това зависи от тези отгоре, е най-естествено да се случи.

    Тъй като обаче хората като цяло имат някакви принципи, те не го приемат – включително способните да станат богати. Принципните осъзнават, че имат техническата възможност да изсмучат приноса на тези под тях за себе си, но не го правят, или не го правят в максимална степен. Безпринципните нямат тази задръжка, и тъй като смучат възможния максимум, забогатяват повече. Елементарно прост и очеваден механизъм. И да, писаните биографии на хора като Гейтс и Джобс наистина трябва да бъдат интерпретирани доста избирателно, точно както всяка друга биография на свръхбогат човек. Както казва Гандалф, на лъжците думите им трябва да се пресяват.

    (Също, естествено не значи справедливо, и което е много по-важно, не значи и по-ефективно или продуктивно. Най-продуктивната екосистема е еднослойната продуцентска – примерно нива без вредители. Естествената екосистема обаче е многослойната пирамида от консументи, при която нетната продукция е нулева. А ако ще търсим развитие, за него трябва да има инвестиционен ресурс, който може да дойде единствено от нетната продуктивност.)

  6. Жилов Says:

    Българският шеф, който краде заплатите на служителите си, губи тези служители в полза на чуждестранна фирма, която не го прави.
    Разбира се, чуждестранната фирма пък се възползва от по-ниската цена на работната ръка тук, но това не означава, че присъствието й не е от полза на хората.

    А основателите на един бизнес освен всичко поемат и риска от провал – риск, който също има цена.

  7. Григор Says:

    @Жилов: В чия полза губи служителите си чуждестранната фирма, която краде от заплатите им точно както българската? Защото (с много редки изключения) не съм забелязал западна фирма, която да плаща на служителите си (българи) в България повече, отколкото еквивалентната българска фирма. За вършене на простотии към служителите – да, тук определено западните фирми са по-културни. За заплати към служителите си небългари – вземат заплати, за които в Германия само ще мечтаят. Но за българите – сори. Мога да ти изброя поне пет западни фирми тук, в които чуждестранният шеф на отдел получава 5000 евро, а българинът шеф на аналогичен отдел – под 1000 евро. Мога и да ти цитирам какъв отговор е получил един български шеф на отдел, когато попитал не е ли честно за еднаква работа да получават малко по-близки заплати…

    Иначе, основателите на един бизнес поемат толкова по-малък риск от провал, колкото по-богати са. Ако основателят на един бизнес не е идиот, бизнесът му няма да е неспасяем от никого и нищо провал – ще успее или не според пазара, който ще намери. А колкото по-богат е собственикът, толкова по-лесно за бизнеса му се намира пазар (и изгодни доставки, и изгодни условия за заеми, и т.н.). Поредният пример как свободният пазар естествено се агрегира в олигополи и монополи… Думата ни тук обаче беше не за собствениците на един бизнес, те са отделна категория с отделни правила. Беше за разликите в заплащането между работници и управители – там е, където предимството на социопата е най-силно.

  8. Делибалтова Says:

    Юлий, така е, за съжаление – агресивните, социопатите, подмолните и първосигналните успяват почти безпрепятствено да налагат своето мнение на обществото. Огромната част от българите в миналото бяха развили робския рефлекс да скачат на всеки инакомислещ, без дори да направят усилието да преценяват кой прав – кой крив, с подсъзнателната надежда да угодят на “господаря”. Надявам се вече да не е така, поне не в такава степен.

    Но – защо все пак продължават да се харесват най-много книгите и филмите, в които Доброто си е Добро. На всички допадат последните два записа на Григор, въпреки че не всички бихме ги интерпретирали по същия начин като свидетели, на живо. При книгите и филмите угодническото подсъзнание не сработва, ние оставаме свободни в преценките си, а това именно е свободата. И върховното удоволствие от изживяването й, макар илюзорно.

    Ще продължа по-късно.

  9. Делибалтова Says:

    Смешно е в блога на Григор да го коментирам, все едно го няма, но не смятам че “е избрал този път, просто защото така го кефи. Без излишни аргументи.” Неговите аргументи са железни и ги е споделял многократно.

    Друг въпрос е, че съвременното общество е изгубило аргументацията си, с други думи – престанало е да отличава Доброто от злото. Случило се е постепенно. В миналото религията и обичайното право са ни държали в правия път. Днес никой и нищо не го прави. Всъщност Григор го прави и прекалено малко други хора.

    Уж има етика, има аксиология, но от тях не следва нищо, което да въздейства върху живота и съзнанието на хората. Остава общественото мнение, което е със съмнителен произход и тъмно минало. И някак на върха на ценностната ситема застана второстепенна ценност – парите. Предпочитаме ги пред живота, истината, свободата и състраданието. Това стана. И това ще ни донесе смърт. Душите ни усещат какво е добро, но съзнанието ни не го приема.

    Тъй като общественото мнение е истинския фактор на властта, щом парите са върха на ценностите, те ни управляват. Понеже заплахата е наистина страховита, вече се появиха гласове и течения за спасяване от властта на парите. И правилно – такава власт е нелегитимна и безчовечна. Промъква се тихомълком зад паравана на демокрацията, подменя я и я обезсмисля. Както се казва, не е невъзможно да нахраним гладните, а да наситим богатите. Не ни трябват неприлично богати, те представляват заплаха, защото са некотнролируеми и ненормални. Сбъркали са приоритетите.

  10. Жилов Says:

    @Григор

    Аз не намирам нищо нечестно в това, че някой взима за работата, която аз върша, в пъти повече. Аз пък взимам в пъти повече от някои българи. Това е просто икономика.

    Ако основателят на един бизнес ощетява служителите си и хаби твърде много от бюджета за себе си, бизнесът му няма да успее. Натрупването на богатство е хубаво нещо, защото е буфер срещу провал.

    Освен механизми, които да водят до монополи, има и други механизми, които помагат адекватното и нравственото да съвпадат. Например с коректното си отношение продавачката в неугледното заведение печели клиенти.

  11. Григор Says:

    @Жилов: Аз също не намирам за нечестно някой да взима за същата работа повече от мен. Но намирам за нечестно мой колега да върши колкото мен, да докарва на начинанието колкото и аз, а да взима в пъти повече. Така той взема част от парите, които съм изкарал аз. Това честно ли е, и просто икономика ли е?

    Останалото е теория, която твърде рядко се среща на практика. Наскоро ми беше попаднал един чудесен пример:

    Комунизмът на теория: Дайте на всички гладни храна.

    Комунизмът на практика: Пратете гладните в лагери, където да блъскат и да изкарват храната за Политбюрото.

    Капитализмът на теория: Не давайте на гладните храна – дайте им въдица, за да се научат да си изкарват храната сами.

    Капитализмът на практика: Не давайте на гладните въдица – продайте им я на изплащане, срещу ипотека за къщата им. Без да им казвате, че езерото и рибата са ваши и няма да ги пуснете до тях, за да можете после да си вземете въдицата заедно с къщата им.

    … Не е буквалната истина, но дава илюстрация за разликата между теорията и практиката. Ако се огледаш, ще видиш тази разлика навсякъде около себе си. Механизмите, които водят до монополи, царуват в реалността – обратните си остават в теорията. Дори ако по някаква причина към момента конкретно ти си добре.

    Делибалтова е напълно права: невъзможно се оказва не да нахраним гладните, а да наситим богатите. И дори това щеше да е ОК, ако богатите допринасяха за изкарването на храната съобразно дяла, който вземат. Само че те вземат много повече, отколкото допринасят, а това вече хич не е ОК, даже ако по някаква причина беше справедливо и морално. Работата на системата като цяло става субоптимална.

    И дори това щеше да е ОК, ако имаше много конкуриращи се системи (в смисъл на отделни системи, а не отделни видове системи). Проблемът е, че глобализацията обединява системите и по този начин премахва конкуренцията, а с нея и еволюцията. За да може подтиснатото развитие да тръгне пак напред, ще се наложи глобализираната и феодализирана система да се разкапе до степен на започване на войни в нея, на раздяла на феоди и на настъпване на ново Средновековие. Това е единственият начин да се създадат условия за създаване на условия за развитие на конкурентни системи и евентуално ново потегляне напред. Би ли искал да завещаеш такъв свят на децата си?

  12. Мъркан Says:

    Ех, пак заиграхме казачок в тясно пространство:
    “…премахне ли се конкуренцията, с нея се била премахвала и еволюцията…”

    Първо (и преди всичко): еволюцията е една мечта на човешкия вид. Дали може да се осъществи такава мечта, е въпрос на силно въображение. Има и едно по-непретенциозно понятие – “прогрес”, – което напомня на “еволюция”, но не е. Нека бъдем по-скромни и се задоволим с питомния “прогрес”, вместо да гоним дивата “еволюция”.

    Второ: не е вярно че конкуренцията води до нещо добро. Тя води до разруха. Онова, което води до добро, се нарича”съревнвание със самия себе си”. Да речем, до този ден аз съм се занимавал със системна администрация на компютърни системи – дейност, за която човек трябва много да е работил и учил, за да усвои нещата сносно. Просто трябва да се знае много повече, отколкото е нужно в другите професии. И тъй, мислил съм си до днес, че знам твърде много, но нещеш ли, в моята фирма постъпва още един системен администратор – Григор (просто, работата е много и е нужен и той) – и аз начаса разбирам, че Григор знае и може много повече от мен. Аз естествено не искам да бъда специалист “втора категория”, който се гуши в сянката на колоса Григор и затова у мен заработва механизъма “съревнвание със самия себе си”, т.е. “съревнование с това, което съм бил довчера”: започвам да чета по професионалните си проблеми още повече статии, отколкото съм правил това досега, уча се, допитвам се до мои приятели, които са се оказали по-вещи в една или друга насока… Григор дори и не подозира, че заради него аз съм “под пара”, състезавайки се сам със себе си.

    Съвсем друго нещо е конкуренцията. Конкуренцията – това е война! Война, която аз – ако съм честен воин – ще обявя мигновено на противника си Григор. Ще си сваля ръкавицата и ще я запратя в лицето му. След това ще наблюдавам всяко негово трепване с пръсти, за да доловя погрешно движение, че да имам “правото” да му доказвам, как той “не е никакъв специалист”, защото “решенията му са напълно погрешни”. Това ще бъде война на нерви, която ще има за цел да злепостави противника ми пред колегите ни, да ги накара да вземат страна (или с мен, или с него!). Той от своя страна ще бъде в правото си да подходи спрямо мен по същия начин. Цялата тази история ще бъде една разруха – не само на моите и на Григоровите нерви, но и на цялостната дейност във фирмата ни. …Което неминуемо ще се отрази на фирмената ефективност.

    Така че – нека се разберем: конкуренцията е най-великото капиталистическо безумие, което води до какво ли не, само не и до прогрес. За еволюция пък – да не говорим…

  13. Сприхав Says:

    Мъркан, сам си противоречиш.
    В първия пример, който даваш, какво те кара да развиваш себе си? Мисля, че конкуренцията, която имаш в лицето на Григор. Ако него го нямаше, щеше да си останеш на същото ниво, съответно други конкурентни фирми с по- добри специалисти биха изместили твоята. Оттам доходите на фирмата падат, респективно и твоите.
    Вторият вариант, описан от теб е същото, но вместо да изразходваш енергията си в самоусъвършенстване, ти я прахосваш за очерняне на колега. И изобщо няма да си “честен воин”, щом постъпваш по този долен начин.

  14. Григор Says:

    @Мъркан: Без конкуренция няма еволюция. А еволюцията хич не е мечта на човешкия вид, именно защото е неразделна от конкуренцията. Проблемът на хората е не че мечтаят да имат еволюция, а че няма как да избягат от нея където я няма. (А успеят ли, ще се натъкнат на регресия, което е още по-страшно. Но е отделна тема.)

    Облагороден вид на идеята може да е мечтата за конкуренция в творчеството и създаването. Но това също е друга тема, понеже е огромна.

    Мисля, че тук смесваме две понятия: конкуренция и противостоене. Конкуренцията може да бъде както градивна (тласък към самоусъвършенстване), така и рушителна (тласък към рушене на другия), но обикновено се има предвид първото. С противостоенето нещата са подобни, но обикновено се има предвид второто. Мисля, че има как конкуренцията, дори на макроикономическо ниво, да бъде държана в голямата си степен да е в градивната сфера.

    (Интересното е, че това става най-вече точно чрез размера и броя на икономическите единици. Ако на даден пазар броят на икономическите единици е над определена граница, икономически по-изгодно става да се самоусъвършенстваш. Ако броят на единиците е под определена граница, и/или твоят дял на пазара е доминиращ и/или определящ, за теб става по-изгодно да рушиш другите. Просто оптималната стратегия е различна, в съответствие с теорията на игрите. И с принципа „нищо лично, просто бизнес“.)

  15. Мъркан Says:

    De duobus malis, minus est semper eligendum. = От две злини по-малката е винаги [по-подходяща] за избиране. (…защото има само злини – едни от тях са по-големи, други са средни по размер, а някои са даже миниатюрни; последните обозначаваме като “добрини”, поради липса на истински добрини…)

  16. Мъркан Says:

    @ Григор: Дори и да съществува ЕВОЛЮЦИЯ, то тя е напълно извън контрола на човека. В сферата на човешкия вид може да се видят само трите фази: прогрес, застой, или регрес и тези три фази са винаги резултат от способността на човека да прави ИЗБОР. В сферата на Природата (която е прието да се нарича още Бог, Провидение и т.н.) има закони (тези закони, които ние изучаваме по физика, по неорганична и органична химия и по биология); тъй споменатите закони описват способността на Природата да прави СЕЛЕКЦИЯ, като “селекцията” е аналогичното действие на свойствения за човека ИЗБОР.

    Резултатът от СЕЛЕКЦИЯТА е или еволюция, или пък инволюция (еволюцията е разгръщане – развитие, разширение в континуума, докато обратното на еволюцията е инволюция – свиване, стагниране). Те, както е близко до ума, са аналози на прогреса и на регреса при хората, но при хората има и “застой”, докато в Природата тази средна фаза отсъствува.

    Има два начина за селекция:

    1-ви начин: системата избира и запазва това, което е “най-добро”, а останалото изхвърля като ненужно (позитивна селекция);

    2-ри начин: системата избира и изхвърля това, което е “най-негодно”, а останалото запазва (негативна селекция).

    При първия вид селекция материята се поддава на порива си към оптимизация; търсенето на оптимума на което и да е явление е онова, което наричаме “Божествена Искра”.

    При втория вид селекция материята се самоселектира в борбата за превъзмогване опасността от инволюция, развивайки в хода на тази борба едно или друго целесъобразно качество, с което системата оцелява.

    Очевидно е, че при негативната селекция Природата се примирява и с “избыточна” материя!

  17. Мъркан Says:

    Едно малко теоретично /или: теоритическо/ доизбистряне на въпроса за “материята В ПОВЕЧЕ”, сиреч, за така упомените “избыточни” веществени компоненти при Негативната Селекция:

    Това е нещо като чувалчетата с баласт, които ние вземаме със себе си, когато се качваме на балон – хич не ни трябват, но ги вземаме, за да не хвръкнем нанякъде безконтролно. По-късно, в хода на полета очевидно ще ни се налага малко-по-малко да изхвърляме баласта, но в добре преценени дози. Въпрос на летателна стратегия!

    Това го прави самата Природа (Всевишния, Целесъобразността, Принципа на “Акротаксиса”) и то най-често именно тя, защото оцеляването на Цялостната Система на Битието е винаги на дневен ред (поради прокобата на ентропията).

    Самонадеяният човешки вид, обаче, стремейки се към прогрес, се опитва да копира стратегията не на Негативната, а на Позитивната Селекция (припомням: запазва се най-качественото, най-пригодното за момента, а всичко друго безмилостно се унищожава – дори да има някаква полза и от него), и тънейки в самодоволство, човечеството високомерно квалифицира всеки свой скромен ПРОГРЕС като… ЕВОЛЮЦИЯ.

    Но “високомерието” (или “гордостта”) е най-страшния грях, който се наказва с нескончаеми прераждания…

Leave a Reply