Дзайбацу и кейрецу

Една от държавите, постигнали най-изключителен икономически бум за кратък срок от време, е Япония. През столетието от около 1870 до 1970 г. развитието ѝ е буквално експлозивно. Надминава това на Китай сега, и то при положение, че Япония почти няма природни ресурси, за разлика от Китай. Нито пък е привлякла целия свят да инвестира в нея. Нито е по същество тоталитарна държава, в която работниците могат да бъдат изцеждани до смърт от работодателите… Но го постига.

Един от ключовете към това развитие според мен (дилетанта в икономиката – да си го кажа предварително) са японските фирми, и по-точно устройството им. Класическите японски концерни, известни като дзайбацу, които за половин век пренесоха Япония от Средновековието в това да е икономическа и военна сила номер едно на Азия. И фирмените конгломерати, известни като кейрецу, които за 30 години вдигнаха унищожената от Втората световна война Япония до ниво да е водещият износител на света, на косъм от това да е водещата икономическа сила.

(Защо след това Япония внезапно загази? Обясненията са много. Имам своите предложения, но те са напълно различна тема. Да се върнем на основната.)

През 1865-70 г. в Япония има две големи новости. Едната е рухването на шогуната Токугава, управлявал страната почти две столетия. Другата е възкачването на нов император на мястото на скоропостижно починалия Комеи – император Мейджи. И зад двете стои една и съща причина – осъзнаването на феодална Япония, че е не центърът на света, а дълбока провинция, изостанала далеч назад в развитието си.

Още последният шогун, Токугава Йошинобу, е разбрал това и се опитва да направи промени. Което и довежда до рухването на шогуната. Комеи също е привърженик на промените, но в доста ограничен мащаб. Какво е наклонило везните, при положение че дори тези двамата са смятани за твърди реформатори сред съвременниците си, не зная. Но фактът е, че през 1867 г. сто двадесет и втори император на Япония става четиринадесетгодишното момче Муцухито, известен като малък под името Сачиномия и смятан за талантлив бъдещ борец сумо…

Първият акт на новия император Мейджи (който му е наложен на практика насила от чуждите посланици) е „Титулярната клетва“. Представлява пет точки, които описват основните положения в бъдещото японско правителство. И на европейците, и на американците им е писнало от своеволията (и най-вече от умелостта в интригите) на японските феодали, и желаят да сложат на мястото им туземците. Документът премахва феодализма, за да развърже ръцете на чуждите търговци. И пътем развръзва ръцете на Мейджи към модернизирането на Япония.

Дзайбацу

Феодалите не са се изпарили във въздуха. Не е и нужно – те са дестилатът на японския дух и жилавост. Обединени с преуспяващи японски фамилии от същото време, те поставят началото на явлението, наречено дзайбацу.

Точният превод на дзайбацу е „финансова групировка“. По същество е голям, семейно контролиран вертикален монопол. („Семейство“ следва да се тълкува в случая в японски смисъл – не просто кръвни и брачни връзки, а клан.) Бива управлявано от холдингова компания, притежава свой банков клон и няколко промишлени клона, които доминират определени раздели от икономиката пряко или чрез свои клонове. Като правило не позволява свободна търговия с акциите му – изцяло е собственост на „семейството“. (След 1930 г., покрай японската експанзия в Азия, възникват нови дзайбацута, някои от които не са притежавани от „семейства“ – но бизнес-практиките им са същите.) Към 1940 г. четири дзайбацута – Мицуи, Мицубиши, Сумитомо и Ясуда – държат около 30% от японската икономика.

Като похвати и действия дзайбацуто много прилича на съвременните южнокорейски икономически и индустриални гиганти „чаебол“, от сорта на LG и Самсунг. До ушите са в корумпиране на държавни дейци, забогатяват от всякакви видове спекулации, „излобират“ си тлъсти държавни и военни поръчки, и т.н. Работникът в дзайбацу получава колкото да не умре от глад, в биологичния смисъл на думата. Всичко това позволява на дзайбацутата да реализират огромни печалби. За разлика от пост-соц-мафиите обаче ги инвестират не в хотели на обратната страна на глобуса, а в икономическо и промишлено развитие в своята страна. Резултатът е страховита икономическа и индустриална мощ. За петдесетина години Япония се превръща в една от водещите икономики в света. А тъй като икономиката ѝ е базирана на мегакорпоративни олигархии, тя може за нула време да бъде насочена към военна мощ.

(Когато започва Втората световна, президентът на САЩ Рузвелт осъзнава нещо неприятно. Икономически САЩ са сила номер едно в света, но военната им мощ отстъпва дори примерно на Холандия. Тук японският учебник се оказва от полза – Рузвелт се свързва с корпоративните босове в САЩ, които допреди това не е можел да гледа, и им възлага милитаризирането на страната. Естествено, срещу тлъсти печалби. И въпреки че американските корпорации не са израсли на военна хранилка, се справят успешно – само за година-две американската армия и флота се нареждат сред най-могъщите на света.)

След разгрома на Япония във Втората световна война едно от условията, които нареждат САЩ, е разформироването на големите дзайбацута (и частичното разформироване на повечето по-малки). Целта е японската икономика да бъде обеззъбена. Дзайбацутата са доказали възможностите си в съвземането по начин, който плаши американците – няма как да им бъде позволено да съществуват… По-късно САЩ обръщат позицията си и не довършват разформироването на дзайбацутата, за да може Япония да се индустриализира и да бъде преграда срещу комунизма в Източна Азия. Но дзайбацутата вече не са фундаментът на японската икономика. Срастването им с държавата и военните е прерязано, а те са структурирани да растат бързо, но на негова база. Много от тях съществуват и днес, но не са едноличните икономически господари на страната.

Кейрецу

Ключовото ограничение, наложено на дзайбацутата след Втората световна война, е разрушаването на тяхната вертикална интеграция и командна верига, управлявана най-отгоре от едно семейство. На тяхно място идват икономически структури, базирани предимно на хоризонтални връзки – така наречените кейрецу.

Точният превод на „кейрецу“ е нещо като „последователност“ или „клон“ (икономически). По същество кейрецуто е полу-неформална икономическа групировка. Представлява набор от компании, които притежават дялове една в друга, без една от тях да притежава еднолично другите. Взаимното притежателство може да е пряко, но най-често е центрирано около банка, която обслужва кейрецуто, и търговска компания („сого шоша“), която търгува с продуктите му.

Принципната идея на кейрецуто е, че значителна (често по-голямата) част от всяка фирма в него се притежава от други фирми в него. Управителите на такава фирма са по-малко зависими от внезапни прищевки и хрумки на собственици, като в същото време са дори по-зависими от качествена работа – по-големият брой собственици намалява вероятността от внезапни „флукове“ в изискванията, а също и възможността мениджърът да „метне“ наивен единичен собственик, или да го изнуди. Също така, повечето стабилност позволява на фирмата да планира дългосрочно – ако плановете ти са читави, имаш кой да те подкрепи: повечето собственици са фирми от твоя ранг, могат да си го позволят, а има и обща банка. Най-сетне, тази структура пази доста успешно от икономически атаки и мероприятия от типа на hostile takeover. Притисне ли те някой, зад теб са ресурсите и връзките на цялото кейрецу, и другите фирми от него няма да позволят някой нежелан да купи фирмата и да се намести в техния кръг…

Съществуват и „вертикални“ кейрецута – промишлените и търговските. (Отделно, в почти всяко хоризонтално кейрецу има и фирми, обикновено по-малки, които са изцяло притежавани от една или малко други; това създава и вертикални връзки в него.)

Промишлените кейрецута са групировки около производството на дадена стока (класически са в автомобилната индустрия). Около даден производител се групират доставчици на основни възли, заедно с под-доставчици, и т.н. Често в групировката участват и търговски фирми, класически сого шоша в нова роля, или специално създадени. Вертикалното кейрецу е разделено на „етажи“ – първият етаж са дистрибуторите, вторият – производителите, третият и четвъртият – доставчиците им. Негов недостатък е, че по-началните етажи едновременно са по-уязвими на икономически сътресения или атаки и печелят по-малко (за да е стабилна структурата, трябва да е обратното – рискът и печалбата да са пропорционални). Кейрецуто като цяло се опитва да компенсира този проблем с „пазарност“ и честа подмяна на началните етажи, но този механизъм пък унищожава предимството му на тях. Някои икономисти смятат, че една от водещите причини за западането и кризата в японската икономика през последните 30 години е вертикализирането на много кейрецута, и по-конкретно именно нестабилността в най-долните им етажи. Тя съсипва възможността за дългосрочно планиране и на по-горните, и по този начин отнема ключово предимство на японската икономика.

Търговските кейрецута се различават от промишлените само номинално – докато промишленото кейрецу възниква по начало около индустриални фирми и се сдобива допълнително с търговски клон, при търговското е обратното. Много скоро след разширяването обаче разликата на практика изчезва.

Кейрецутата биват смятани за специфични за Япония, но аз (великият икономист 😉 ) мисля, че не е така. Примерно индийската група Тата според мен е 30% дзайбацу и 70% кейрецу. Още по-близка до този модел е Върджин Груп в Англия; отчасти подобен на него е и този на Сименс. Дойче Банк често бива скланяна като твърде подобна на кейрецу-банките.

Заключението ми

Българският икономически пейзаж в момента е доминиран от смес от бивши политченгета и бивши или настоящи мутри и кримки. От време на време се среща по някой безумно талантлив реален бизнесмен, или по някое безумно леке, способно да окраде и израсте дори сред такава среда – но те са изключенията.

Типичната „голяма“ икономическа форма в България е по същество дзайбацу – мафиотско-кланова фирма, наредила се на държавна, общинска и/или друга подобна хранилка. Където съответният „бизнесмен“ не е успял да лапне монопол в нещо, най-често се ориентира към структура от преплетени фирми. Такава структура на пръв поглед прилича на кейрецу, но управленската ѝ структура почти винаги е вертикална, с абсолютно подчинение на „бизнесмена“ – иначе казано, е недохранено дзайбацу.

И в двата случая само наивник би очаквал тези фирми да покажат предимствата на японските дзайбацута или кейрецута. Би могло да стане, ако собствениците им имаха интелекта, уменията и визията за живота на японски даимьо или преуспяла фамилия от периода Едо. В реална България обаче въпросните собственици имат интелекта, уменията и визията за живота на бивше политченге, криминален престъпник или мутра. С всички следствия от това.

По-интересно е друго. Много малки фирми в България се ръководят от свестни хора, но жестоко страдат от невъзможността да осигурят някаква стабилност в бизнеса си. Кейрецу-подобни връзки между тях биха им помогнали да го постигнат. Ще изискват много бизнес-доверие, което на този етап е дефицитно – уменията ни да преценяваме кой става за бизнес и кой не все още са слаби. Но ако тук или там започнат да се изграждат плахо мрежи, може би най-сетне ще се положи икономическата основа на нещо, което да може да ни извади от блатото.

Не че кейрецуто е рецепта за просперитет. Както и дзайбацуто, то е в крайна сметка вид картел – тоест, нещо вредно за пазара. Но в пазар, стиснат в мъртва хватка от мутренско-политченгеджийска олигархия, кейрецу-подобните схеми може да са начин за нормалните фирми да просъществуват и да се закрепят. И може би мъничко по мъничко дори да се наложат.

37 Responses to 'Дзайбацу и кейрецу'

  1. Любомир Сирков Says:

    Интересен факт е, че в България “японският пример” (с добрите си страни) е бил сравнително добре известен още преди в света като цяло да започне масово да се гледа на Япония като на “чудо”.
    В своята “Книга за българите” българският историк Петър Мутафчиев (1883-1943) пише следното:

    “”
    “Когато един народ притежава значително културно богатство и ценностите на това последното са осъзнати от него, той вече представя напълно формирана историческа индивидуалност, която мъчно може да бъде изменена. Всяко настояще у него почива върху миналото, подчинено е на неговите спомени, завети и предания. Той отъждествява себе си с това, което е наследил от бившите поколения, и не може да се отрече от него. Бит, език, вярвания, начин на живота, всичко това е стегнато в органическо единство, чието съществувание е мислимо само в неговата цялост. Развитието на такъв народ се състои в усъвършенствуването на полученото наследство, на неговото увеличение чрез нови постижения. От други народи или цивилизации той може да заема, но чрез такива заемки той не руши това, което има, а го допълва и доразвива. Без значение остава количеството на заемките, както е без значение дали те ще се извършват несъзнателно, или не. Характерно е само това, че се заема главно онова, което е нужно и което може да бъде нагодено към собствената среда. В такива случаи влиянието на чуждата култура засяга най-често само външните форми, но даже и когато прониква по-дълбоко, оставя непокътнати техните основи и същността им. Класически пример на народ, чието развитие се извършва по такива пътища, ни дава съвременна Япония. През втората половина на миналия век тя излезе от многовековната си затвореност и почна бързо да се приобщава към западноевропейската цивилизаиця. Но това усилено европеизиране на японското общество представя от себе си нещо особено характерно и интересно. Преизпълнени със съзнанието, че сами са хранители на вековна култура, привързани необикновено силно към нейните ценности и убедени, че тия ценности представят най-доброто и най-хубавото от всичко, което човечеството е създало, японците дирят в Европа само онова, което може да укрепи и осигури бъдещето на тяхната култура, да я направи по-богата, могъща и съвършена, без да бъде в противоречие с нейните основни елементи и да съдържа каквито и да било опасности за нея. Те заемат от Европа техническите постижения, много от придобитията из областта на материалния живот, използуват и европейската наука, но всичко това за тях са само средства, които имат един-единствен смисъл — да помогнат за запазване и развитие на специфично тяхното.”
    “”

  2. Anonymous Says:

    Особено ми хареса заключението ти.

  3. Anonymous Says:

    тест ит

  4. Петър Петров Says:

    Кейрецу, некейрецу — в България дори трима са вече “чета с предател”. Като предателят се мени в зависимост от вятъра, обикновено и тримата се изреждат по няколко пъти.

    Докато отделният индивид смята, че е по-добре да яде кебапче от 0,60 лв вместо кебапче от 2,60 лв няма да мръдне и мисленето по-наедро. Щото ти представяш ли си някой, дето Вуте му се е доверил с пари, да го види да яде в ресторант за 100 лева. Дотук с кейрецуто.

    И аз съм професионалист в икономиката не повече от тебе, но си спомням един образ от УНСС дето разправяше, че методите за борба с конкуренцията са три: 1. количеството, 2. качеството и 3. динамита. Мега-корпорациите могат да натиснат само на 1, за 2 се изисква талант. Затова масово се използва 3 — насилието и принудата. Имаш нещо, ама не искаш да го подариш? А деца имаш ли? А те в кое училище ходят? А…

    В резюме: докато употребата на “динамита” е нормално, а съдилищата са пословични, то метод 3 ще е най-използваният. Този див, див европейски Изток. А и Запад.

    Нали го знаеш вица с Бай Ганьо и японеца, дето завършва така: “Ние император си нямаме, а пък за Япония изобщо не ми пука.” По-стар е от мутрите и напълно предсказа днешната ситуация — “В реална България обаче въпросните собственици имат интелекта, уменията и визията за живота на бивше политченге, криминален престъпник или мутра. С всички следствия от това.”

  5. mdam Says:

    Явно съм си изтрил кукито 🙂 (тест ит)

  6. Григор Says:

    @Петър Петров: Абе не съм съгласен. Напоследък в дребния бизнес вече забелязвам немалко хора, които много трудно ще станат предателя на четата.

    И ако на мен някой ми се довери с пари, с пълна и точна гаранция няма да ям в ресторант за 100 лв, докато не му ги върна. Съответно, ако се доверя на някой с пари и го видя после да яде в ресторант за 100 лв, наистина ще е дотук с кейрецуто, по абсолютно обяснима причина. Парите ги давам, за да издрапа човекът, а не за да пирува. Ако вместо да драпа пирува, значи съм ги инвестирал в погрешния човек. Да виждаш нещо странно в тази логика?

  7. Петър Петров Says:

    Не, нормална логика е, но се основава на заблудата, че кебапче за 0,60 лв е по-хубаво от кебапче за 2,60 лв.

    “Ядене” е образно казано, става дума за всяка дейност, която би изглеждала неосновано разхищение в очите на другите. Иновация? Не, няма гаранция, рисковано е. Значи е пируване, отпада. Така се стига до границата на биологичното оцеляване за повечето. В следствие — мега-концентрация на власт (пари) в управляващите. Това вече очевидно е корпорация, не кооператив. Съществуващите големи корпорации с лекота (метод 1) могат да се справят с нововъзникващите такива — поглъщане, изтощение и т.н. А ефективното средство за борба с корпорация е метод 2 (качеството), това значи именно иновации, непознати води, неутъпкан сняг и летене нощем.

  8. Григор Says:

    @Петър Петров: Нека не смесваме две напълно различни категории. Иновацията не е пируване – тя е елементът на риска в бизнеса, без който няма бизнес. Пируването за мен е харченето за лични луксове на средства, дадени за бизнес-цели.

  9. Петър Петров Says:

    Напълно различни казваш 🙂 Да работиш от понеделник до четвъртък каквото шефа каже, а в петък — каквото си искаш. Това иновация или личен лукс е? А ако ти си шефът?

  10. Шapкан Says:

    Нито е по същество тоталитарна държава, в която работниците могат да бъдат изцеждани до смърт от работодателите…

    сериозно ли твърдиш това?

    възхищаваш се на практиките на модернизирания феодализъм? на картелните традиции?
    картелна мрежа на малки фирми – ето ти корпорация, ето ти монополизъм. Със или без държава.
    Клин като избие клина, с какво новите доминатори на пазара ще са по-добри от старите, чисто мутренски?
    И да не са попили от техните “челни опити” досега, ще станат такива.

  11. Григор Says:

    @Петър Петров: Май говорим на различни езици. В достатъчен процент от случаите е напълно ясно дали нещо е иновация или личен лукс. По тази причина, дали аз съм шефът изобщо не променя нещата. Ако не вярваш, хвани някой и почни да му обясняваш как опитът на фирмата да разшири спектъра на услугите си към клиенти е личен лукс, а обядването на шефа в луксозен ресторант – иновация. Ама ако може да не съм аз.

  12. Зелен Бетон Says:

    Григоре, най-напред да ти благодаря за интересната статия. Повечето от тия неща не ги знаех.

    И аз познавам хора, успяващи по някакъв чудодеен начин хем да си поддържат стабилен бизнес, хем да се опазват от дълбоката кал. И също съм си мислил дали не е възможен някакъв такъв кейрецу-начин на стабилизиране на свестния бизнес извън (и въпреки) „обръчите“ на родните ни крими-дзайбацута.

    За съжаление обаче не смятам, че може да се получи. Поради една критична разлика между нас и японците: по всичко изглежда, че при тях ценностната система (и съответно морално-етичните норми) са един монолитен фундамент, по който съществува почти пълен обществен консенсус, и на който лесно могат да се градят всякакви функционални взаимоотношения – докато при нас такава основа липсва. Нещо повече: дори оцелялите частички от системата на традиционните ценности тук съществуват в някаква нелегалност, защото са подложени на присмех и подигравки – от актуалната жизнена философия на „героите на нашето време“.

    Примерно, ако намериш пари и ги върнеш, въпреки че самият ти имаш проблеми да си плащаш сметките, мнозинството ще те провъзгласи за луд. И без притеснение ще го обяви гласно. А малцината, които ще ти изръкопляскат, ще го направят само наум, за да не бъдат обявени и те за луди.

    Същото ще се случи и ако някой наивник ти се пъха в ръцете, а ти го предупредиш да внимава, вместо да го ограбиш; ако можеш да минеш метър някъде, но вместо това си изпълниш задълженията; ако можеш да прехвърлиш вина другиму, но предпочетеш да си понесеш сам отговорността; ако избереш да останеш лоялен, отказвайки се от възможност за бърз и лесен успех. И т.н.

    Същевременно те гледат с възхита, ако можеш да лъжеш, без да ти мига окото; да крадеш, без да те хващат; да мамиш така, че накрая измаменият да ти благодари; да се държиш по байганьовски, да мислиш по андрешковски и да управляваш по сталински…

    Какви ти кейрецута в подобна среда? :[

  13. Кирил Says:

    Какво на мен ми направи впечатление – в западна Европа, когато дойде автобус на спирката хората чакат от двете страни на вратата, но остават пространството пред вратата празно за да може хората да слязат, докато при нас е трудно да слезеш от автобуса, защото хората са се наредили, не дай си боже някой да влезе преди тях. На опашките в магазините как обичаме да пререждаме, как когато отидеш на кино или хванеш междуградски автобус някой натрапник ти е седнал на мястото, 20 минути преди да е започнал филма/потеглил рейса. И после какви модели използвали японците, германците, американците… Хората там нямат нашата кулутура и затова много неща при тях се получават, които при нас са невъзможни.
    Когато един еврей забогатее, той помага на други евреи. Когато един българин забогатее, той тъпчи други българи.

  14. Делибалтова Says:

    Обнадеждена съм осъзнаването на проблемите и търсенето на пътя за решаването им.

    Много хубави коментари изчетох. Разкошният цитатът от Петър Мутафчиев, разсъжденията на Зелен Бетон. От тях следва униние, че не сме каквито трябва да бъдем. Но също пълна яснота какви трябва да станем. И само от нас си зивиси какви сме. Независимо какъв е някой друг.

    Вчера прочетох една чудесна мисъл: “Ако искаш нещо, което никога не си имал, трябва да направиш нещо, което никога не си правил.” Благодаря на племенника ми Камен, че я изпрати.

    Не е задължително да гангренясваме заедно със злия свят и извратен ред на бившите политченгета. Ако не откриваме добрия модел, изходът е да си го създадем.

    Григор предлага идея за първа крачка в нужната за всички ни посока. Сега, ако сме нормален народ, а не мърша (загиваща сбирщина – остатък от бивша общност), все някой мислещ, кадърен и добронамерен човек ще го подкрепи, ще се присъедини с готовност да опита. Някой съмнява ли се, че на Григор може да се има доверие? Аз поне не съм срещала по-достоен за доверие човек. Е, нямам свой бизнес, но може пък да успея да помогна с нещо.

  15. Петър Петров Says:

    @Григор: Щом казваш.

  16. Григор Says:

    @Зелен Бетон: Аз работя по възможност с такива, които мнозинството обявява за луди. И благодарение на това фирмата ми оцелява дори в тази криза. (Повечето колеги от бранша са хлопнали кепенците, или поне са съкратили съществено състава.) Затова мисля, че подбереш ли си средата, имаш как да работиш с доверие в нея.

    @Кирил: Да, нямаме двете хиляди години отсяване на евреите по взаимопомощ. Но… който иска да постигне нещо, търси начини, а който не иска, търси причини.

    @Делибалтова: Моля те, недей с хвалбите. Извън това съм сигурен, че повечето тук познават достатъчно хора, на които може да се има доверие. В бизнеса е по-трудно да се има доверие, защото работиш с пари, които не са (само) твои. (Поне аз не смятам парите на фирмата ми за само мои, въпреки че по документи съм неин едноличен собственик. Изкарали сме ги всички, които работим в нея – значи са на всички. Да, аз преценявам кой с колко е допринесъл, но дори така, тези пари не са само мои.) Но и в бизнеса повечето свестни хора честичко виждат други, на които може да се вярва докъдето нещата зависят от тях.

    Оттам нататък – който играе разумно и внимателно, печели, ако и трудно. Който не играе…

  17. mdam Says:

    @Григор:
    Григоре, пусни един whois на ип-то от което пиша, после намери сайта на собственика на ип-то и виж с какво се занимава. Мисля че със фирма от подобен род имате много място за партньорство – често клиентите искат и услуги които ти предлагаш. Просто трябва да намериш такава фирма малка с читави услуги и правилно отношение. Нашата не е такава. Преди доста време съм си мисли да ти пиша този пост(може би дори 1г, а може и повече), но винаги съм имал предвид нас, като кон с капаци. Просто трябва да намериш, а може и да си пробвал вече, не знам 🙂

  18. юлий Says:

    Трябва обаче много да се внимава. Такива съюзи могат и да постелят пътя до ада. На пръв поглед това си е някакво рицарство, но във времето властта, с която се разполага може да промени самата структура, да се изменят целите и тогава хората да трябва да се справят с ново ОЧЗ.

  19. Делибалтова Says:

    Съжалявам, че те притеснявам по този начин, Григ. Но един от огромните ни проблеми е неумението да отличаваме свестния човек и да го поставяме в позиция, от която може да бъде максимално полезен. Прощавай, но не те хваля просто защото си ми симпатичен. Всъщност по отношение на теб постъпвам зле, искам повече хора да се възползват от нормалността ти.

  20. Кирил Says:

    @Григор,
    ние от комунизма имаме опит с нареждането на опашки, много повече от еврейте и пак не знаем че не трябва да пререждаш хората. Такъв ни е манталитета! И по никакъв начин не можеш да го оправиш.

    Да те питам главно как българите си оправят положението:
    а) Подобряване на качеството/предлагане на нови услуги
    б) Измислят някакви далавери
    в) Кражби
    г) Оплакват се
    д) Емигрират
    е) Изкарват си яда върху клиентите
    ж) Ораганизирват се в картели/кейрецу
    з) Друго

  21. Дзайбацу и кейрецу | К+ Says:

    […] Дзайбацу и кейре… […]

  22. Григор Says:

    @mdam: Не съм от най-оправните в такива проби, но може да опитам. Надали сближаването ще е отведнъж, доста съм недоверчив, но с времето има как да стане. Само че whois-а връща инфо за провайдера. 🙂

    @юлий: Напълно правилно. И е най-вероятното развитие на нещата. Но… всяко нещо в някой момент се превръща в проблем, така че проблемите трябва да се решават всеки с времето си. Иначе ще отречем всичко.

    @Кирил: Идеята на комунистическите опашки е именно хората да се пререждат, мамят и в крайна сметка мразят. Страшно лесно е да не е така – примерно в Германия съм виждал опашка пред общинска административна услуга. При пристигането всеки си тегли номерче, от една тъпа и проста кутия, в която номерата са наредени на пластмасови плочки. Служителката съобщава кой номер да влезе, той влиза и си дава плочката. Пререждането е непредставимо, по най-елементарен начин… Но не беше направено никъде у нас, съвсем умишлено.

    А за манталитета – никой народ не е монолитен, във всеки има и свестни хора, и мърша. Оттам нататък, който иска да направи нещо, търси начини, а който не иска – причини…

  23. mdam Says:

    Григор, каквото съм написал, съм го имал предвид.

  24. Зелен Бетон Says:

    Апропо, интересно ми е как биха реагирали японците, ако някое такова шарено-пернато като Азис (и те си имат такива) се появи по национална телевизия и съвсем сериозно заяви, че той/тя/то и немуподобните са елитът на страната… 😀

  25. Григор Says:

    @mdam: Тази линия на сътрудничество я проверих преди няколко години на няколко места и се оказа отдавна заета. Нямам причини да мисля, че има смисъл да пробвам отново.

    @Зелен Бетон: С толерантност, те са толерантни хора. Особено към психично болните. (В Япония се знае с японска точност кой е елитът на страната – императорът и подобните му. Който не е съгласен с това, сигурно няма да е съгласен и че Япония е островна държава и че слънцето изгрява от изток.)

  26. mdam Says:

    🙁

  27. Кирил Says:

    Аз имам въпрос – тази кутия кога си я видял в Германия – когато имаше комунизъм или не? Всичките страни от соц блока и те ли са като нас? Естествено, че ние не сме виновни когато пререждаме другите, за това е виновен комунизма!
    Аз когато пътувам с междуградски автобус, ми се налага да местя хора които са ми седнали на мястото, преди автобуса да е тръгнал. Когато отивам в кино пак ми се налага да местя хората които са ми седнали на мястото. И в двата случая си има указание къде трябва да седят. Разбират го, и пак се правят на дебили. Очевидно номерчетата помагат, но защо не спират да се опитват? Заради комунизма или заради манталитета ни?

  28. Григор Says:

    @Кирил: Видял съм я в Хановер, през лятото на 1990 г. Описвам я, понеже принципно няма как да се опиташ да измамиш тази система. Изобщо, в Германия няма кандидат-тарикати (освен новопристигнали) по една проста причина – номерата там не минават. И българите там много бързо научават това и “народността” им се променя.

    Спомням си един австриец, който в Германия обожаваше да настъпи до 250 в час по магистралата, понеже няма ограничения. И в Австрия го обожаваше, ама където няма камери. Където има, караше най-чинно с колкото е ограничението. Подчертавам изрично: не защото е австриец, а защото има камери. Какъв е твоят извод от това – откъде тръгва манталитетът? До народ ли опират нещата?

    Според мен нещата опират до система, която създава неспазваеми в реалния живот правила. Целта е да те принуди да ги нарушиш, за да те зароби чрез “престъпничеството” ти. Вероятно си или по-малък или по-наивна душа, но аз знам колко хора при комунизма бяха принуждавани да станат доносници с изнудване. Формулата винаги е била простичка: човек няма как да не наруши нещичко. А наруши ли го, цъфват един-двама културно подстригани и се ухилват: „И кво шъ прайм са? Ша лежим в затвора, или…?“

    Такива, които се правят на дебили пред мен по този начин, обикновено ги кастря така, че всички да ги гледат и запомнят. Пък после да се пробват пак, ако искат. Пробват се, щото номерът или минава, или поне няма лоши последствия. Когато обаче оберат сто тона зяпане от всички, усещат, че хем номерът не минава, хем има последствия. Да видиш тогава как се лекува дебилността им.

    Същото с „просяците“. Като почна да карам някой да свърши работа, че да му дам пари, ама на много висок глас, та всички да гледат, да видиш как изчезва оттам. (И аз изчезвам, докато не е пристигнал джипът с мутрите, за които той работи. Ама поне околните го запомнят и вече му имат едно наум.)

  29. Кирил Says:

    И в киното и в автобусите имаш билетчета и би трябвало хората вече да са научили къде да сядат.
    Ами където имаше камери по черноморието, някой ги беше „украсил“ със спрей, така че да не може да снима камерата. Австрииците толкова ли са глупави, че да не могат да го направят?
    Ами сигналите със светлини за да предупредиш за полицаи? Кажи ми има ли друго нещо в което ние българите така да си помагаме? Това правят ли го? Ако можеш да попиташ австриеца, ако види човек на пешеходната пътека, дали ще спре веднага или ще се направи на българин?
    Добре правиш, че лекуваш дебилността. Но цялата държава е дебилна и лекарите трябва да станат много за има някакъв ефект. И не опира само до опашките и шофирането, а е навсякъде.
    Още един пример за манталитет:
    Австрийците и германците имат пари, но масовокарат колела – здравословно и евтино.
    Българите нямат пари, но повечето гледат да си купят скъпа кола, с която да отиват даже и до магазина, даже и да нямат пари за хляб.
    Докато не си оправим манталитета, каквото и да направим, колкото и пари да получим, пак ще сме си същите.

  30. Григор Says:

    @Кирил: Вече писах по-горе – билетчетата работят където “номерът” не минава. За полицаите – и аз давам сигнали със светлини, и знаеш ли защо? Защото в почти 100% от случаите са не за да пазят реда, а за „и кво шъ прайм ся?“. Манталитетът се оправя, когато се оправи реалността. Ако очакваш да се оправи първо манталитетът, че после реалността, най-учтиво ще те отпиша от хората, на които има смисъл да се разчита да са от полза.

  31. Кал Says:

    Струва ми се, че тая мрежа от приятелства и сътрудничества, които правим покрай споделени проекти (като БГ-Фантастика, самата българска Уикипедия, Човешката… примери с лопата да ринеш), е някаква форма на кейрецу.

    Така че – почнали сме го, сега само трябва да ни стигнат силите. 😉

  32. Кирил Says:

    Ще трябва да ме отпишеш.

  33. Григор Says:

    @Кал: Уви, не съвсем. Кейрецуто е строго икономическо мероприятие, вид бизнес – а Човешката и останалите са далече от бизнеса.

  34. Кал Says:

    Те затова и толкова са прокопсали – защото продължаваме да ги мислим като „далече от бизнеса“…

    Напоследък имам все по-малко желание да се обяснявам – млъквам тук.

  35. Григор Says:

    @Кал: Уикипедия и БГ-Фантастика са създадени с идеята и целта да са далече от бизнеса. При тях няма мърдане… С Човешката библиотека положението е леко „шизофренично“ – тя е създадена с цел добро за хората, а от него пари трудно се правят. Но разговорът за нея е отделен, и голям.

  36. Кал Says:

    Имах предвид, че след като съвместната ни работа по такива проекти показва, че се справяме (или доколко се справяме) като екип – можем да си имаме доверие и за работни/парични проекти. Незадължително припокриващи се с тези.

    (Да, знам, че има примери за обратното. Но поне моята практика показва, че веднъж създаденото доверие лесно се пренася към другите ни типове взаимодействия. Примерите за това са в пъти повече.)

    П.П. Като ме четеш, обикновено е по-ефективно да задаваш уточняващи въпроси, вместо да обясняваш какво ти се струва, че не съм разбрал. Мисълта ми не работи по стандартните пътечки. И все не я догонват думите. 😉

  37. Black Wolf Says:

    Дълбоко грешиш, че Япония НЕ е тоталитарна държава. В някои отношения т.нар. тоталитаризъм през соца ряпа да яде пред японските малоумни обществени порядки.
    А сегашното им положение едно японче ми го обясни още преди 15 год. Просто младото поколение вече не ще да работи за купичка ориз и за величието на японската нация. 😉

Leave a Reply