Изкуството като комедия.

Разговор на концерт:

– Тати, ще я бие ли?
– Какво? Кой дали ще бие?
– Онзи чичко отпред, дето размахва пръчката.
– Кого да бие?!
– Леличката до него, с черната рокля.
– Няма да я бие, естествено! Що за детинщини…
– Ама тя тогава защо пищи толкова?

Едно от ценните неща на изкуството е способността му да предизвиква неумишлен смях. Сещам се за няколко случая:

Един мой познат, астроном, преди време беше на конгрес в Турция. Накрая, като част от културната програма, им прожектирали “Звездни войни”. С дублаж на турски… Той не могъл да се сдържи, и си изпросил копие от касетата, с все дублажа. Гледахме го заедно. Не вярвам да съм се смял през живота си повече на която и да било комедия. “Люк, чабук, чабук!”… “Лорд Вейдър, йок хайдутларъ!”…

Хич не е достойно човек да се хили така на най-обикновен език, с нищо не по-лош от неговия. Че и съседски на всичкото отгоре. Това последното е всъщност и причината – в съвременния български някак се е наложила представата, че турцизмите са белег на изостаналост, сигурно защото ги използват предимно по-възрастни и по-ниско образовани хора. Поне сред българите… И, абсолютно непреднамерено, един хубав филм, дублиран на един напълно нормален език, внезапно се превръща за нас в причина за неудържим смях.

Случаят не е единствен. Преди време пък друг приятел ми пусна “Хамлет”, дублиран на сърбохърватски. Просто ви е бедна фантазията как звучеше знаменитият му монолог – аз се смях така, че не можах да го запомня. (Още повече, че дублажът беше великолепен – все едно Лоурънс Оливие наистина говореше на сръбски.) А пък само този монолог да беше… Най-обикновено заглавие на филм, примерно “Семейна благословия”, каже ли се, че е сръбски, всички наоколо прихват. Внезапно тълкуванието се променя.

А какво толкова, по дяволите, му има на сръбския език? На нас ни изглежда като пародия на българския. А на тях сигурно българският изглежда като пародия на сръбския, и се смеят на филми, дублирани на български… И си мисля, че лошо няма. Щом смехът е с весело чувство и без злоба, е само от полза.

Като говорим за езици, не помня кой ми беше пратил наскоро реклами-описания на порнофилми, на македонски. После два часа ме боля коремът. Пак същата история с езици – там и още по-голяма, поради понятни на всекиго причини… Интересно е, че гръцкия и румънския не ги възприемаме като толкова пародийни. Сигурно защото нямаме толкова омешано наследство с тях.

Филмите са добър пример, но не единственият. Наскоро моя позната сподели, срам не срам, че взела някаква модернистична скулптура в парка за чешмичка, и я обикаляла да търси чучурчето. Мой роднина, довел за пръв път дядо си в София, го завел също в парка – дядото видял друга модернистична скулптура, и реагирал спонтанно: “Как не ги е срам, да си изхвърлят металните отпадъци насред парка!”. Особено често подобни изрази се чуват от деца – а, както знаем, устами младенца…

Сещам се и други случаи. Мой далечен роднина, бояджия, веднъж при вида на модернистична картина (няколко безформени цветни петна на бял фон) беше заявил: “Тия глупаци не виждат ли, че са я закачили наобратно?”. И беше добавил квалифицирано: “И платното й е менте, боята избива през него”. Синът на мой приятел разказва как баба му, отрудена селска жена, поискала веднъж да чуе любимия на внука си траш метъл. Изслушала много старателно цялото парче, и когато той накрая и казал, че е свършило, тя попитала учудено: “Ама тея нема ли да свирят ли, да пеят ли? Че досега само някаква патардия се чуваше…”

Да де, това уж са прости и изостанали хора, и от съвременно изкуство не разбират. Сори, ама не. Истинското изкуство го разбират и простите хора. Вярвате ли, че и най-изостаналите съвременници на Леонардо или Микеланджело са гледали “Мона Лиза” или живописите на Систинската катедрала с неразбиране? Вярвате ли, че ще намерите достатъчно прост и изостанал човек, сега или преди двеста години, който да обяви Бах, Моцарт или Бетховен за шум и патардия?… Очевидно има някаква граница, която разделя изкуството от кича, вдъхновението от снобизма.

Ако не знаете къде е, питайте простите и изостанали хора. Те знаят.

А че и най-истинското изкуство понякога може да бъде невероятно смешно – това вече е друг въпрос. И тази комичност е част от еволюцията на изкуството, негово интегриране при създаването на нещо ново – дори неволна.

Така че, поне според мен, е полезна.

11 Responses to 'Изкуството като комедия.'

  1. Алекс Says:

    Аз доста трудно ще се съглася, че метълът е кич и патардия, но по отношение на дублажите ме подсети за нещо, която ми разказа една приятелка преди време.

    Гледа значи тя един български възрожденски филм, ама като за фестивал – дублиран на английски. И си представи сега как един пита някакъв овчар във филма за главния герой, и овчаря го описва: “И го гледам – аслан-момче!”. Съответният превод беше “And I see him – a man-rock!”. След което оня нещо ядосал нашия овчар и той го изпъдил със звучното и ефектно: “Ай сиктир!”, което било респективно преведено като “Go now!” 🙂

    А иначе за разбирането на съвременното изкуство… Моята баба много хареса The Cranberries – честно. И аз не можах да се начудя… Вярно, до Nirvana не успяхме да се споразумеем. И все пак – мислиш ли, че сегашното (или поне доскорошно) изкуство, само защото не се възприема така лесно и не е така общосмилаемо, е по-малко ценно и по-малко “изкуство”? По същата логика всички IT технологии следва да са париите на науките – тях не ги е имало преди, малко хора ги разбират, някои не ги и понасят… М?

    А ако ще издребнеем дефиниционно ;-), че технологиите не са изкуство, за което бих много поспорила, кажи ми, филмите от времето на братя Люмиер по-добри ли са от сегашните (поне някои, не визирам три хикса, два идиота и прочие малоумия)? И това, че Шекспир достига с лекота до всеки, нима обезценява Умберто Еко, само защото не може да бъде разбран лесно?

  2. dimodi Says:

    За порно филмите:

    http://forum.abv.bg/cgi-bin/showpost.pl?Board=sex&Number=109189&page=16&view=expanded&sb=5

    И още едно нещо добро:

    Две госпожи во наj-добри години решиле да излезат навечер сами без мажите. Вечерале се напиле бааги и дошло време за дома. По пат им се примочало. За
    да не им светкат белите газишта во градската темнина решиле да скршнат во гробиштата покраj кои минувале и таму да ги извршат природните обврски.
    Нормално немале тоалет хартиjа. Првата се забришала со своите гашти и ги фрлила. На втората им било жал за гаштите па откинала парче од венец и завршила работа.
    Утредента двамцата мажи си се пожалиле меусебно:
    – Знаеш жена ми синошта се врати дома пиjана и без гашти – рекол едниот.
    – Не е тоа ништо – одговорил другиот. – Моjата исто се врати дома пиjана,
    без гашти а од газот и штрчеше лента на коjа пишуваше: “…. никогаш нема да
    те заборавиме. Перо, Миле и фудбалски клуб Слога”!!!

  3. Григор Says:

    Алекс: И аз няма да се съглася, че турският и сръбският езици са смешни по начало, но при определено тълкуване звучат така, нали?

    Колкото до българо-английските идиотизми – на сайта ми е и моята колекция от глупости. Погледни преводите на обложката на диска на трио “Зорница”. Истински са – ако щеш вярвай, аз съм го видял с очите си, и наистина са такива.

    За ИТ технологиите – ще издребнея охотно. Целта на изкуството е да бъде послание, предадена на човека срещу теб информация, така че трябва да бъде разбираемо; целта на технологиите е да обслужват човека, така че не е нужно да бъдат масово разбираеми.

    А Умберто Еко според мен е неразбираем само за хора, за които и Шекспир е неразбираем. Другите може и да не схванат цялото семиотично богатство на книгите му, но няма да имат съмнение дали са изкуство, или не.

    На този фон по-бесните метъл изпълнения според мен могат в най-добрия случай, с много напън, да бъдат класифицирани като специализирано изкуство. Насочено към точно определена аудитория, целящо да предаде определен тип послания. Колко ценни и полезни обаче са тези послания, е съвсем друг въпрос. И, за съжаление, точно той пряко определя колко ценно е този тип изкуство. Ако е да те напомпа с адреналин и толкова, тогава и спринцовката с дрога е изкуство…

  4. Алекс Says:

    Григи, силом ме превръщаш в защитник на метъла и модерното изкуство 😉

    Нима само защото предава посланието си различно, следва да принизяваме определено изкуство в проявленията му до елементарни химични смески? Мнеее, не мога да се съглася. Дрогата няма много цели – тя е адреналин (или какъвто бъде ефектът от дрогата) и е самоцелен. Песните ти дават различни емоции, различни начини да усетиш нещо, да го отработиш през тях, ако щеш. През спринцовката не отработваш нищо, моите уважения 🙂 Само тя отработва теб… да не казвам как точно.

    Никак не мога да се съглася, че е по-нужно да разбираме изкуството (и че това е целта му), отколкото технологиите. И в двата случая е въпрос на желяние да отидеш една крачка по-натам. Вярвай ми, баба ми никога не е отишла в никоя галерия… което никога не е усетила като липса и недостиг и не я е емнало да прочете един-два труда, посветени на фламандките живописци ;-). Точно както за електрониката или електротехниката в домакинството (по презумпция технологии, предназначени да служат човеку) не й говорят нищо като начин на функциониране, а само като факт на неговото наличие или отсъствие. И тя не вижда нищо, което да я мотивира да навлезе в по-подобното проучване на нещата. Нито изкуството, нито техноологията са жиненоважни за много хора. Но до онези, за които те са важни, те можгат да стигат по различни начини и в различна форма. Има ли значение каква?

    Що се отнася до Еко… ти съдиш по себе си, Григи… Моите емпирични впечатления, от всякакви хора, са други. Шекспир стига до повечето хора с лекота. Еко за мнзина е непобедима стена.

    Е, накрая вероятно всичко опира до това кой от нас по какъв начин вижда мястото на изкуството като фактор. И целта му. Защото аз съвсем не мога да се съглася, че изкуството е послание към хората. Аз самата не съм най-големият фен на модернизмите, но определено намирам, че в изкуството сега има много повече психология и пластове като цяло, отколкто преди. Преди може наистина да е било нещо, с което казваш нещо на другите. Сега е хиляди други неща освен това… ако изобщо това влиза в списъка с цели на произведенията на твореца. То може да е ексхибиционистична самотерапия, като “Монолози на вагината”; може да е крясък на екзистенциален ужас, като експресионизма, или дори почти налудно смесване на реалии, фантазми и фройдизми, като у любимия ми Дали.

    Все повече сега изкуството (изрично уточнявам, че говорим за модерното, гранично изкуство, не просто за съвременно такова!!!) е средство за себезаявка, отколкото заявка за въздействие. Целта все по-рядко е светът да те разбере, все повече е той да гледа в почуда какво ти има, та си намерил този начин за себеизява. И точно това е уникалното – сегашното изкуство, според мен, не се насочва обезателно към мен. Но фактът, че аз намирам нещо там, което да съотнеса към себе си, го прави уникално. Получава се симбиотично отношение – ваимна терапия. Или още повече – моя проекция. И ето ти го кръгът как се затваря – това изкуство е начин едновременно да бъде егоистична себеизява, но да извлече есенция от мен, без изобщо да е вложено нещо, за да се получи това… а точно обратното!

    Хм, ще се радвам да ме оспориш нещо, защото аз както го изкарах, то ще излезе, че модернизмът е квинтесенция на междуличностовата алиенация…

  5. Григор Says:

    Ако това е вярно, то съвременното изкуство вече не е изкуство. Поне в традиционния смисъл на думата.

    Не знам какво точно е, в такъв случай. Може би нещо по-лошо от изкуство. Може би нещо по-добро. Вероятно и двете, в едно или друго отношение. Но определено не е изкуство, в смисъл на послание към другия. Може да е вид кудкудякане, примерно. 🙂

    А може да е израз и точно на междуличностната алиенация. Едно време хората са си приличали много повече отсега – спор няма. Било е твърде лесно да стигнеш до другия, въпросът е бил колко добре ще го направиш. А сега вече самото стигане е проблем, и изкуството започва все повече да бъде опит дори само да успееш да докоснеш другия.

    От друга страна, миналото вече е създало достатъчно от общопонятния за всеки вид изкуство, и настоящето търси начин да го надгради, да направи нещо повече. С което навлиза в “зоната на трудната достижимост”. За себе си аз наричам това “дивергенция на тезауруса”; опитът да обясня какво имам предвид обаче би отнел много и много страници.

    Причината да протестирам е, че с дивергенцията преуспяваме, но конвергенцията хич я няма. Раздалечаваме се успешно, но няма какво да ни сближи. А сближение ни е нужно, за да не забравяме, че всички сме хора.

    Затова и търся повече от онова изкуство, което достига до всеки. И затова то е за мен истинско.

  6. Алекс Says:

    Благодаря ти, разбрах напълно какво си имал предвид. Виждам основанията ти, определено.

  7. Стефан Стефанов Says:

    Здравей Григоре,

    Отдавна не сме се чели/писали.

    По повод междузвездните войни на турски – гледай новия турски фантастичен филм пародия G.O.R.A. Разпространява се по разни торенти. Ще го оцениш по достойнство, сигурен съм.

    Поздрави,

    Стефан

  8. Григор Says:

    Благодаря 🙂

  9. ВеБ:лог»Blog Archive » Новини на македонски Says:

    […] Аз имам роднини в Македония, ама не ми беше това основната причина . По-скоро дискусиите за изкуството. • • • […]

  10. Н.Теллалов Says:

    вметване относно “филма за космоса” ГОРА. Напи ми душата, доста приятен филм (макар че има мааалко за съкращаване) – освен това ме хвана яд, че нашите хърсъзи-кинаджии като нищо биха могли да спретнат нещо от това ниво (плюс техническото изпълнение!!!), ама на – ядец!…

    По основната тема: мисля, че е нормално да възприемаме близките езици (или такива, с които имаме доста общи думи, за които наистина не се знае кой от кого ги е заел!) като комични. Просто защото ни звучат като диалекти или жаргон. Обратното, сигурен съм, също е в сила. Защото еднакви думи в различни езици имат не съвсем същото значение и тъкмо смисловото разминаване поражда каламбури, на които е ГРЯХ ДА НЕ СЕ СМЕЕШ, защото това не е ПРИСМЕХ, а… нормален весел смях. Впрочем, защо никой не обича да му се СМЕЯТ? Нима смехът е ОРЪЖИЕ за унижаване? Нима не е просто израз на изпитвана радост?
    …А дали наистина смехът твърде често и предимно е ЗЛОРАДЕН?… Прави ми впечатление кое се смята за смешно в “смешните” видеоклипове. Най-често там някой пада. Аз пък изтръпвам при такива гледки, особено когато са деца или животни – подскачам и хич не ми е до смях. Преди беше. Сега обаче вече ме е достигнало едно чувство, което ми пречи да се смея, когато някой го заболи.
    Та за това ми беше приказката – да задам въпроса: когато се смеем на нещо казано на чужд език – какво? присмиваме се (подиграваме се) на езика или нещо друго, или пък просто се забавляваме на каламбура? КОЕ ни радва – чуждата излагация или… кое?

  11. Григор Says:

    Някой път трябва да напиша нещичко за произхода и същността на смеха, Ники. Има какво да се каже.

Leave a Reply