Опората

Докато пресичах малката уличка, периферното ми зрение мярна отляво силует. Обикновено не би ми направил никакво впечатление, но този път нещо в походката закачи нещо в ума ми. И пак, обикновено не бих се досетил кого ми напомня, но този път паметта услужливо ми сервира спомен отпреди повече от двайсет години. Как вървя през двора на Медицинска академия по пътеката към студентския стол, и по съседната пътека се приближава към стола една колежка от съседен поток.

Завъртях глава най-невъзпитано. Наистина беше тя. Може би наддала няколко килограма за тези години, но безспорно същата. Доближих се и се заколебах – да посмея ли да я повикам? Ами ако съм се припознал? Или нещо друго?…

– Я! Григоре, ти ли си това?

– Аз съм. Какво правиш, как я караш?

– Ами… прибираме се. – Тя кимна към момъка, който вървеше до нея.

Момчето беше на около двайсетина години, едро и яко, но изражението му не се връзваше с фигурата. Беше като на четири-пет годишно дете, щастливо и умилително. Умствено изоставане?

– Имате ли време? Да поседнем пет минутки, да се видим.

– Разбира се. Ей тук има сладкарничка. Ники, искаш ли паста?

– Искам, мамо!… Този чичко кой е?

– Мой приятел. Познаваме се от много години.

– А добър ли е?

– Добър е.

Следващите десетина минути минаха в разговор. Познатата ми беше имала доста повече късмет от мен в медицината. Беше успяла да започне работа почти веднага след завършването в столична поликлиника, беше издържала там над десет години, след това беше постъпила на по-добро място, и т.н… Само дето май в живота не беше толкова щастлива.

– Когато стана на три години, вече беше очевидно, че изостава – кимна тя към Ники. – Баща му предложи да го дадем в дом за деца със забавено развитие, но аз не се съгласих. Не ми даваше сърцето. И после още няколко пъти… Преди десетина години баща му намери начин да иде в САЩ, уж само да изкара някоя пара, но три години не се върна. След това дойде само за да поиска развод. Нямал сили да гледа син дебил. Рекох си – щом няма сили да гледа собственото си дете, не заслужава и да е до мен. Дадох му развод.

Нямах какво да кажа.

– Оттогава се гледаме с Ники. Надали ще повярваш, ама се развива, макар и много бавно. Така и не разбраха каква е точната причина за изоставането му, май не е нищо от типичните. Към момента тестовете му дават около шестгодишна възраст, даже клони към седем, сигурно до две-три години ще я постигне. Вече се облича сам сутрин, съблича се вечер, ходи си до тоалетна както е редно, без дори да ми се обажда. Сеща се сам да облече палто, като го пратя за нещо навън, да вземе чадър, ако навън вали. Пазарува от кварталните магазини, малко му е трудно да смята парите, ама го познават вече и му помагат. Може да си приготви простички неща за ядене даже. Мете и прахосмуче в къщи, подрежда си стаята, простира прането от пералнята, играе на компютърни игри…

– Хм. Браво на момчето. И на теб, добре си го научила.

– Не е като да е здрав умствено, но ме отменя в каквото може, а то не е малко. Благ е, изпълнителен и доброжелателен. Не син, а мечта. – Тя се усмихна. – Учен или директор надали ще стане, но мисля, че до пет-шест години ще понавакса донякъде и в отношенията с хората. Постигне ли го, ще мисля как да може да си изкарва сам хляба, инвалидната пенсия е смешна. Може би като хигиенист някъде, или като общ работник. Уви, няма да съм вечна, да го храня и оправям.

Внезапно ме налегна някаква нечовешка тъга. Това интелигентно, живо и будно момиче беше загробило живота си, за да се грижи за болното си дете. Изобщо не се учудвах, че Ники е благ и разбран момък – сигурно майка му беше успяла да го възпита такъв, с много труд и изобретателност. Неговият път към пригодност за някакъв живот обаче беше за сметка на живота на майка му. И тя не се беше поколебала да изгуби дори семейството си, за да му даде опора. Както всяка истинска майка.

– Мислиш, че не ми е достатъчна опора ли?

Премигах, изненадан от точното попадение до степен да не мога да отговоря.

– Опора ми е, и още как. Не само с това, че ме отменя във всякаква тежка работа. Или времеемка, или скучна. А най-вече с това, че е до мен, че мога да разчитам на него. Ако продължава така, докато ме притисне старостта, той вече ще е на петнайсет-шестнайсет на ум. И то без хормоналните вихри, дето юрват тинейджърите да правят глупости… Ще е на практика вече способен да носи отговорност за себе си. Стигне ли дотам, ще му извоювам документ от колегите от психото, че е дееспособен юридически, и ще го оставя да си господар. На петдесетина все още дори няма да е старец, може би ще може да си намери някое момиче, дето да го приеме. Достатъчно вярност и доброта понякога компенсират пред жените по-слабичкия интелект. Току-виж задундуркам внуче някой ден…

Ники старателно обираше последните трохички паста от чинийката си. С вилицата – майка му наистина се е постарала да го възпита, а очевидно и той възприема. И ми се стори, че в очите му играе някаква искрица любопитство. Слабичка, но все пак издаваща някакъв интелект, някакъв потенциал и жизненост. Нищо чудно надеждите на майка му да не са безпочвени.

Погледнах я крадешком. Вилицата ѝ лежеше в чинийката до забравената половинка паста. Но лицето ѝ грееше от щастие така, че буквално ме стопли отвътре. И си помислих – детето ѝ е наистина огромна опора. Достатъчно голяма, за да я преведе през живота.

И ако надеждата ѝ се сбъдне – да ѝ даде щастие и в старостта.

8 Responses to 'Опората'

  1. Любомир Сирков Says:

    Ами да, ето: точно този пример (разказаната по-горе човешка история с майката на болно дете) много добре показва кои хора в България действително са полезни, кои хора действително вършат нещо – нещо реално.
    Това са хората, които, като възникне някакъв проблем в техния обсег на действие, просто се справят с проблема. Справят се намясто, справят се навреме, справят се много често изцяло със собствени сили, без непременно да ангажират около себи си суетня от всякакви други хора. Справят се, защото имат нагласата да се заемат и да се справят. Това са хората, които се грижат за най-близките си – и които разчитат на реално най-близките си хора (а не например, точно обратното: да разчитат реално най-отдалечните от тях хора).
    Хората, които действително вършат нещо реално – това са хората (като тази майка), които при първата трудност (и при всяка следваща) не се втурват веднага да търсят вина у другите. Това са хората, които не смятат, че целият свят (от най-близките до най-далечните за тях хора) им е “длъжен” с нещо – и че светът е длъжен да им “осигури” нещо си – но вместо това смятат, че те самите имат дълг към света (и го изпълняват, в предела на собствените си възможности).

  2. Виктор Says:

    Така е то, г-н Сирков. Не зная доколко съм прав, но ми се струва, че несамостоятелността и това хората в България да разчитат на някого, а най-вече на Партията и държавата беше възпитавана с десетилетия. А имам предвид, че например моят баща, Бог да го прости, за разлика сигурно от много други родители ми е обяснявал, че комунист значи мързелив, чу ли, Викторе? Чух, чух. Много ми е разбирала главата едно време, ученик бях, какво е искал да каже баща ми. А вероятно в много други семейства родителите са обяснявали на децата си, как беше, учи, за да не работиш, гледай да се наредиш на лека служба (работа), защото колкото и да работиш, все едни и същи пари ще ти дадат. Така беше, така ни възпитаваха, ето резултатите, искаме от държавата да намали цените на тока. И ето, нали, 🙂 и аз сега търся причина и вина другаде. А такива майки има много. Учих в училище за слепи, та си спомням сега. Там половината деца бяха с умствени увреждания, с изоставане, тогава си се наричаха май официално бавноразвиващи се. За мен интелектът никога не е бил привлекателно качество. Предпочитам да общувам или да завися от прости, бавноразвиващи се хора, но добри, отколкото да попадна в ръцете на интелигентен злодей. Сатаната прочее е много интелигентен. Някой тука наскоро писа нещо за ципестите му криле. 🙂 Та като прочета нещо за как беше, IQ, все не мога да се начудя защо ли има хора, които се гордеят, че са много интелигентни. А нашият домакин, Григор, пу, да не са му уруки, хем си е интелигентен, хем и добър! 🙂

  3. Божо Says:

    Не си прав Викторе за интелекта, за другото съм абсолютно съгласен.
    Простият човек, независимо колко е добродушен и добронамерен, така хубаво може да те прекара от глупост, с най-добри намерения, както и най-интелигентният злодей не би успял.

    Стотици пъти предпочитам Остап Бендер, пред да речем … Стоичков.

  4. Веси Says:

    От много места слушам напоследък за бащи, които изоставят семействата си при наличие на деца с проблеми. Обикновени хора, известни хора (четох наскоро за живота на Спенсър Трейси). Не разбирам дали става дума за поведение или за забуждение. Не вярвам в максимата, че бащите не могат да обичат по същия начин като майките. Звучи ми като “котките не могат да обичат своя човек както кучетата”, което просто не е вярно.

  5. Виктор Says:

    Божо, като се поразмисля, доколкото ми стига интелигентността, излиза, че си прав. 🙂 Тук при Григор си е едно училище за мислене, поне за такива като мене. А иначе и аз знам такива бащи, и има нещо в женската природа, което издига жените къде-къде над мъжете. Познавам слепи хора, от които бащите им се притесняват, това може да ги съсипе, да им скапе нервите и живота, но майките на такива деца, с увреждания да кажем, понасят това някак много по-леко и слава Богу. С една дума, според мен бащите на деца с увреждания страдат повече от майките на тия деца, но това страдание не върши работа. 🙂

  6. Григор Says:

    @Любомир Сирков: Хората, които смятат другите за длъжни им с нещо, рядко живеят щастлив живот. И според мен така е справедливо.

    @Виктор: Моля те, Викторе. Знаеш, че не обичам да ме разхвалват… И не мога да отрека, че си страховит пример как човек може да се справя, дори ако съдбата го е поставила в неравностойно положение.

    @Божо: Според мен е до мярка в комбинацията.

    @Веси: И на двата пола може да се случи да изоставят семейството си при наличие на деца с проблеми. При бащите обаче наистина се случва по-често, връзката на майката с детето е по-силна – в нея участват биологични елементи, които при бащите ги няма или са по-слаби. Но в крайна сметка винаги е до човек.

  7. Григор Says:

    @Виктор: Силният пол физически са мъжете, но емоционално и психологически са жените. И средностатистическата разлика хич не е малка. При психологически или емоционален тормоз, при който жените навлизат в областта на понасяне на временни увреждания, мъжете отдавна вече са навлезли в областта на трайните увреждания.

    Като за капак, точно от мъжете се очаква да са силните и психологически и емоционално. Представи си едно общество, в което тежките физически натоварвания са ежедневието, а се очаква да ги изнасят на гърба си жените, и ще си съставиш представа в какво положение са в днешното общество мъжете… Не хленча и не се оплаквам, нося си моя товар без да кръшкам. Просто истината трябва да бъде казвана, за да се знае.

  8. Любо Николов Says:

    Спомних си за Роми Шнайдер…

Leave a Reply