Мери Сю, писането и реалността

Текстът по-долу е сглобен от няколко чата и няколко писма, които разменях с един познат. Другите намесени теми са изрязани, тази е съшита от различните места. Получих разрешение от кореспондента си да го публикувам с условията да го преработя така, че да не си личи по никакъв начин кой е (включително произведението му да не може да бъде разпознато, ако излезе) и да го преведа на български.

> според мен нямаш причини да пазиш толкова секретност – нещото е чудесно, няма да се изложиш

🙂
> сериозно, наистина мисля, че е много добро
> аз пиша вече от двайсет години и не мога да напиша толкова добро нещо

< благодаря за подкрепата, но не се преувличай
< няма как първо нещо да е наистина добро
наистина е много добро, не те прехвалвам
> изобретателно е, увлекателно е, героите са живи и истински
> само едно нещо ме подразни
> главната героиня е абсолютна Мери Сю

не – това е донякъде естествено, ако не прекаляваш
> нямаш как да направиш истински жив образ, ако не вложиш в него нещо от себе си 🙂
> имах друго предвид
> героинята ти е нечовешки свръхуспяваща
> не си прекалил със суперспособностите ѝ твърде много, става за научна фантастика
> но си ги преексплоатирал
> тя става генерален секретар на ООН на възраст, която сметната към стандартна човешка е 14 години
> прекалено е брилянтно и светкавично, не мислиш ли?

< е, все пак е научна фантастика, нали? 🙂
принципно да, но какво повече ѝ остава да постига през целия останал живот?
> горкото момиче…

< тук те изгубих
< тя е литературен герой, за Бога! не съществува реално, какво може да изпитва?
ти не си ли си мечтал не просто да пишеш, а да сътворяваш? 🙂

< като тръгна да сътворявам, ще внимавам много повече 🙂
о не, не само пишеш, а и сътворяваш… просто не го разбираш

някой ден по книгата ти може да направят игра
> и героинята ти в нея да бъде задвижвана от някакво ИИ
> то в крайна сметка ще бъде нея, нали?

< това вече са философски въпроси, „някой ден“
мога
> тя ти е главната героиня, читателят задължително се идентифицира с нея
> преживява нейния живот, става заедно с нея генерален секретар на ООН
> и с нея остава на 14 без нищо повече за постигане, което да осмисли някакъв по-нататък
> да, само в нейния свят, но и това е вид преживяно и изживяно
> нейният живот ще го преживяват хиляди хора и тя ще е жива в тях и чрез тях
> и наистина ще бъде горкото момиче, защото и те ще са горките заедно с нея
> така че не се заблуждавай – не само пишеш, а и създаваш, истинска реалност

< това ми изглежда още по-философски и абстрактно
нищо… просто го приеми като съвет от приятел, дори ако не го разбираш
> и ако събереш смелост да го оправиш и издадеш, на всяка цена ми пиши
> ще искам да си купя бройка с автограф 🙂

21 Responses to 'Мери Сю, писането и реалността'

  1. dido Says:

    @Григор: Ако както сам твърдиш, това е *единственото* нещо, което те е подразнило в първото (!) творение на автора, то браво на човека. Според мен, ако вътрешната логика на дадена творба изисква главната героиня да бъде Мери Сю, не виждам защо е нужно да съжаляваш тази героиня, или пък ИИ-то правено по неин модел; за всеки влак си има пътници, за всяка възраст – книги и игри, а за тях пък – читатели и играчи …

  2. Григор Says:

    @dido: Добре де, не е единственото, но другите са подробности, които ученето на занаята чисти лесно. А за вътрешната логика на творбата – ако е такава, че изисква главната героиня да бъде Мери Сю до такава степен, значи логиката осакатява творбата, превръща я в боклук. На човека щеше да му е много по-лесно да поореже малко успехите, да отдаде част от останалите не само на свръхспособности а и на късмет, и да удържи издигането на героинята в представими рамки, но… какво да го правиш, фен. 🙂

  3. Тони Says:

    Странно защо смятате, че след като някой стане генерален секретар на ООН е постигнал върха и от тук нататък няма какво да прави? Защо пък това да е края на пътя? Този Генерален секретар на ООН нищи ли не прави, това не е ли отговорна и натоварваща максимално длъжност?

    По скоро можем да съжаляваме геройнята, че на тази длъжност ще е затрупана със задължения, ще и липсва време за личен живот и накрая ще умре самотна и без семейство, нищо че е постигнала много и е допринесла за всички останали.

  4. Кал Says:

    Гри, интересно ми е какво би казал за съдбата на Данло уи Соли Рингес в Requiem for Homo Sapiens. 😀 Вярно, при него „израстването“ се изразяваше повече във вътрешни прозрения – само че още в първата книга от трилогията те стигат до нива, които повечето други автори не стигат цял живот…

    Винаги ми се е струвало, че пътищата и предизвикателствата ни са безкрайни. И ако авторът е решил да почне от високо – просто си е поставил по-високо предизвикателство. 🙂 Да видим докъде ще стигне… аз искам да виждам такива автори.

  5. Григор Says:

    @Тони: На 14 човек има нужда да продължи да се развива. А като генерален секретар няма да може именно защото ще е претоварен със скучна бюрокрация.

    @Кал: Израстването на Данло е духовно и е отлично обосновано. Разтеглено е върху много повече време и ситуации, звучи убедително и не затваря развитието му. В известен смисъл то е точно противоположно на израстването на героинята, която обсъждам. (И въпреки това е на границата на убедителното, но и писателското майсторство и опит помагат на читателя да го приеме.)

  6. Кирил Says:

    Според мен да направиш герой на 14 главен секретар не е добра идея. В реалният живот за всяко нещо което постигнем, трябва да жертваме нещо. Ако искам да отслабна трябва да правя упражнения, но и да се откажа да ям определени храни. Ако искам да науча нов език трябва да полагам усилия всекидневно и за да мога да положа тези усилия трябва да жертвам от свободното си време. Ако искаме да се издигнем трябва да жертваме нашият комфорт на работното място. Тя за да се е издигнала какво е пожертвала? Разбирам научна фантастика, но не виждам как хората могат да се идентифицират с такъв герой.
    А и на 14 си в пубертета…

  7. Григор Says:

    @Кирил: Абе в книгата много беше пожертвала и 14 е възрастов еквивалент (те там живеят по стотици и хиляди години), та вече не е в пубертета (ако и да е твърде малко след края му). Принципно идентифицирането беше възможно… ако не вкисваше супата тоя момент с ултрабързото издигане. „Генетичният генерал“ на Гордън Диксън е непредставимо скромен в сравнение с нея… Но иначе не беше лошо.

  8. Жилов Says:

    Съгласен съм за отговорността на автора. Несъгласен – за конкретния проблем. 14 – чудесно. Власт – чудесно. Детство – да мре, пубертетът е край на детството.

  9. Григор Says:

    @Жилов: За мен умре ли детството, умира и човекът. Остава труп, който симулира признаци на живот пред себе си и околните. Колкото от детето е запазил в себе си човекът към съответния момент, толкова е жив. Ако детството му наистина е свършило с пубертета… лошо.

  10. Жилов Says:

    Не влагам в значението на думата “детство” това, което влагаш ти.
    Това, че хората имат високо ниво на neoteny (доколкото знам най-високо от всички бозайници) не означава, че нямат капацитета да бъдат възрастни от момента, в който могат вече да имат свои деца (че и от по-рано).

    Иначе един куп възрастни със сериозна власт и отговорности играят на компютърни игри или си имат хоби. Или учат нещо. Не виждам защо това да не е валидно и за героинята. Не виждам причина да стои в идеализирания мехур на детството. Хора на еднаква длъжност са различно претоварени от живота си като възрастни, в зависимост от това колко са гъвкави.

  11. Григор Says:

    @Жилов: Според мен разликата ни е в това, че ти виждаш като край на детството появата на капацитета да си възрастен, а аз – изчерпването на капацитета да си дете. Според мен когато капацитетът да си дете спадне значително под този да си възрастен, детството реално свършва, и т.н. (Съотношението на двата капацитета дава възможността за растеж.)

    В същото време, способността да се държиш „като възрастен“ зависи повече от „размера“ на капацитета да си възрастен, отколкото от съотношението му с този да си дете. И не е нужно някакво страховито количество капацитет да си възрастен, за да можеш да се справяш със задачата. Иначе казано, ако човек има достатъчно капацитет да е възрастен, но и достатъчно да е дете, той спокойно може да е надежден и отговорен като възрастен (не идеално, но и почти всички възрастни с изчерпан капацитет да са деца също не са идеални), и в същото време да продължава да е достатъчно дете, за да може да се развива.

    Проблемът при съответната героиня обаче е не липсата на капацитет да е дете (според мен тя все още го има предостатъчно), колкото затварянето на обективните възможности да се развива по-нататък. Твърде малко хора бива усещали необходимост да станат по-добри градинари, ако са генерален секретар на ООН…

  12. Жилов Says:

    Хората, които се развиват, се развиват. Шефът на Valve е започнал хоби, свързано с рязане на метал, въпреки ангажиментите си, заради които много надебеля по едно време. Не знам откъде вадиш изводите си за генералните секретари на ООН.

    А и впрочем от развитието не виждам особена полза, ако не оставиш отпечатък с него. Един мой колега, изключително креативен, с разнообразие от идеи, почти съперничещо на Шекли, най-много съжалява за проточилото се детство, в което не е имал власт да прави нищо реално като сега, а само е играл, фантазирал, чел, писал, без да може да реализира потенциала си в действителността – от него се е очаквало да ходи на училище и да бъде ограничен и наивен като всяко дете. Като знам нещата, които е измислял и писал на тази възраст, мога само да кажа, че е бил принуден да пропилее най-искрящите си години.

    Ти си се занимавал с химия. Е, някои тийнейджъри, правещи същото, биват саботирани от родителите си и от полицията – защото няма как да знаят какво правят. Аз на 14 се опитвах да продавам комикси, рисувани от мой талантлив приятел по мой сценарий, снимани на ксерокс, и исках да имам компютър, за да правя игри, но нямаше как законно да се сдобия с пари за него; на 16 исках да пиша и да издам екзистенциална философия като Албер Камю – ама не, седи тука и прави каквото училището и семейството очакват от теб. Не можеш да сключиш договор, да избереш къде да живееш, да се занимаваш с каквото искаш. Благодарим за детството, дето се вика.

    О, колко по-тежко е да си възрастен, направо съкрушаващо. Сега имам 30 до 90 минути на ден за лични проекти, но с пълната власт и свобода на възрастен. Предпочитам ги пред часовете “свобода” и безкрайно безвремие, вървяща заедно с безпомощност и очакване да нямам мозък, способност да бъда отговорен и какво ли още не. И ако правя фантастична история, с цялата си отговорност ще задълбая точно в тази посока, която намираш за ужасна.

  13. Григор Says:

    Мисля, че продължаваме да говорим за две напълно различни неща – ти за юридическо положение, аз за състояние на духа.

  14. Жилов Says:

    Юридическото положение произтича от убеждения като твоите. Едно дете търговец, престъпник, гениален музикант, учен или секретар на ООН живее по-истински от дете, тъпеещо в училище и играещо на улицата (днешният аналог – на компютъра).

  15. Григор Says:

    Аз съм играл на улицата и нося в себе си щастието от тези игри. И то ме топли и крепи в трудни моменти. Преживял съм неща, по-трудни от тези, които срещат повечето хора. Благодарение на спомените от детството ми.

    Имам съученик, който родителите му правеха гениален музикант – виждахме го само в клас, никога не излизаше на игри, нямаше време от уроците по цигулка. Стана блестящ млад цигулар. Свиреше по големи концерти. Но се беше оплаквал неведнъж на друг мой съученик, с когото бяха съседи, че животът му е пуст и кошмар. Самоуби се преди да навърши 30…

  16. Жилов Says:

    В споменатият от теб пример някой е правел, опитвал се е да оформи гениален музикант от едно дете. Не става дума за дете, което по собствено желание е станало добро в нещо и е реализирало таланта си в света.

    Аз измислям музика лесно от дете и съм много добър в това (за съжаление съм по-добър в това отколкото в каквото и да е друго, в което бих предпочел да бъда добър), но именно като бунт срещу натиска от семейството ми не се занимавам с това изобщо от момента, в който навърших пълнолетие.

  17. Григор Says:

    Това си е твоят избор.

    Имам предвид обаче нещо съвършено различно. Да си дете по дух означава не да си лишен от свобода по волята на родителите си, а да си свободен от ограниченията, които си налагаш сам. Примерът ти е чудесен – ставайки възрастен, ти си се самолишил от свободата да се занимаваш с това, в което си добър и сигурно би бил щастлив. Ако беше продължил да бъдеш дете по дух, нямаше да си наложиш това ограничение.

  18. Жилов Says:

    Ставайки възрастен, започнах да се занимавам с нещата, с които винаги съм искал да се занимавам като дете. И в най-смелите си детски мечти не съм очаквал това да стане реалност.
    А това да си добър в нещо, не означава, че следва да искаш да се занимаваш с него. Това са две различни неща, колкото и невероятно да звучи.

  19. Григор Says:

    Така е – не означава, че следва. Но означава, че ако не си вдигнеш сам бариера пред него, би могъл.

  20. Жилов Says:

    В определени отношения съм направо инфантилен, и това важи за доста ескаписти. Целият си живот съм го организирал така, че това, което наричаш “детство”, да не свърши.
    С днешната технология става възможно да се ползвам от благата на детството дори повече – например благодарение на увлекателни лекции в интернет мога да уча неща, които преди бях отписал като “изпуснат влак”, защото не съм ги научил в училище. Като кино, продължавам да гледам най-вече анимация и фантастика.
    Обратното обаче не се допуска от обществото – децата да добият поне част от инструментите на възрастните. (Поне засега не се допуска, аз се надявам, че технологията ще промени и това.)

    Ти считаш, че тъй като отговорностите на възрастните съсипват детството, това да се занимава с тях едно дете, е ужасно. Бих подминал това като поредният твой идеал, с който не съм съгласен, ако от него нямаше реални последствия.
    Цялата детска литература, която съм чел като дете, се опитваше да ми втълпи, че
    – децата обичат да правят бели
    – децата не искат да пораснат
    Не виждах в това нищо, което мога да свържа със себе си. Не желаех да бъда третиран като безотговорно същество, на което не може да се разчита, и което трябва да живее в мехур.
    Детството – юридически и социално – е осакатяващо.

    И като става дума за Мери Сю и деца-чудо, детството е най-вече осакатяващо за децата, които имат някаква “дарба”, било за наука или изкуство, но нямат никакви средства да се противопоставят на Държавата и Семейството, за да се занимават с нея. А ако както Държавата, така и Семейството, са психически болни, децата нямат юридически осигурения арсенал на възрастния да избягат или да се скрият от тях.
    Проблемът на наистина надарените хора (и деца) е, че те не се вписват в кутийка – познавам студенти, които са гениални в рисуване, математика, музика, и какво ли още не, и те не искат да работят за някой друг, а за себе си. Но не можеш да твърдиш със сигурност, че един изключително талантлив човек, попадащ на висока позиция, отговаряща на талантите му, е нещо лошо. Няма как да знаеш това. Кое е по-добре, едно гениално в математиката и физиката дете да стои в тинята на дълбокия соц или да се запознае с истински учени, с които да работи над истински проект? Пак ли детството е по-добрия вариант?
    Тези ти разсъждения ми напомниха за едни други твои изказвания – веднъж беше казал, че не би предпочел да работиш хобито си (т.е. не би предпочел да работиш като писател) – използвайки същата слаба аргументация, беше нещо от рода на това, че ако хобито стане работа, ще загубиш живеца си, по-добре работата ти да е по-рутинна, а писането да е лъчът светлина, който носи вдъхновение – като цяло недоказуема позиция, стъпила на прекалено много допускания и предположения, но тъй като единствено ти носиш последствията от това решение, не е нещо, за което бих спорил. Но това…

    Проблемът с Мери Сю е, че подобни фантазии са вид мастурбация – историята за малкия гений, който за 1 седмица научава и прави неща, за които на обикновените хора са им нужни 30 години. Подобни истории, които влизат в жанра “мастурбация” са и например неща от рода на “безволев затлъстял страхливец за няколко дни става герой”, или “депресиран смотаняк си хваща супер готино гадже и спасява света”. Хората имат нужда от такива фантазии, въпреки, че са нелепи. Но това пак е съвсем различен проблем от този, който посочваш.

  21. Григор Says:

    И това е проблем с Мери Сю, но имам предвид друго – пак посочвам, твърде различно от твоето.

    За обществото няма нищо лошо в това някое супер-гениално дете да оправи бакиите, натворени от егоистични управници. Точно както за обществото няма нищо лошо някое дете да иде да запуши теч в реактора на някоя АЕЦ, с който екипите не се справят. Лошото е за детето. И е лошо не с това, че детето ще работи предположително приятна му работа, а че ще спре да се развива в други отношения, които са нужни на пълноценния човек.

    Помниш ли примера с детето музикант? По мои спомени той нямаше много против свиренето и детските игри не му липсваха толкова страшно, колкото биха на мен, примерно. Това не му помогна животът му да е по-пълноценен и щастлив. Ако той беше обожавал свиренето и беше мразел детските игри като смъртта си, и това също нямаше да му помогне животът му да е по-пълноценен и щастлив – пак щеше да е лишен от това, което игрите дават. Може би щеше да е жив, защото щеше да му е още по-невъзможно да осъзнае колко много е изгубил. Той щеше да е единственият, който не вижда, че е не човек, а придатък към цигулката.

    Пак посочвам – за мен детството е не административен статут, а състояние на духа. Въпросната героиня по правилата на произведението не се води дете, няма да е логично, щом командва големи военни части. По мои спомени, там зрелостта се получаваше чрез изпит (който тя е взела). В същото време, пак по спомени, типично този изпит го вземаха на възраст доста над нейната, и тя продължава с удоволствие да си прекарва времето с приятелите, които не са го взели. Само дето колкото повече израства в йерархията, толкова повече това приятелство почва да седи като зле лепната кръпка, въпреки таланта на автора. Към края вече е очевадно, че тук нещата са насилени.

Leave a Reply