Релакс

Днес денят ми започна както не бих искал да се случва често. Но такива дни винаги има – и те отминават също както и щастливите. Ще дойде ден да съжалявам, че няма да имам още, дори и от тях… Но този ден още не е дошъл, и имам малко нужда от съвземане.

И докато до мен се инсталира един компютър, а моят глозга изчисления, ще си го доставя. По начин, който не изисква “откъсване от производствения процес” – като отлетя някъде надалеч вътре в себе си. Не е най-добрият възможен начин, но когато другите не са достъпни, а трябва, става.

Откъде да тръгна?… Докато чаках в едно задръстване с колата днес, мярнах някаква реклама. На модна къща, предполагам. Двойка сладки тинейджъри, зад тях оголените клони на късна есен, и в далечината – старинна сграда. Може би замък или крепост, не забелязах добре… Нека е замък, заради идеята.

Опадалите листа са влажни от скорошния дъжд, и звучат глухо под стъпките ми. Напролет ще са вече черна земя, а след година-две – отново нежни зелени листа, кацнали по клоните. За кой ли път. И колко ли още такива пъти им предстоят? Сигурно не безброй. Но достатъчно, за да им омръзне, и да се наситят. И да поискат отново да бъдат междузвезден газ, пръснат из Космоса от величествената огнена смърт на Слънцето. А когато и това им омръзне – да станат част от нов свят, и може би нов живот… Времето е пред тях.

И пред мен – стига да не го забравям.

На места клоните са така сплетени над пътечката, че се налага да се навеждам. Сякаш хора не са минавали тук от години. А кой ли тогава поддържа пътечката чиста? Не го прави често, по камъните има нападали листа, и мъх зеленее по страните им. Може би някакъв дребен народец?

Усмихвам се.

Входът в подобната на замък сграда е нисък, камъните около него са напукани. Коридорът навътре е мрачен, но не чак непрогледно тъмен. Под, стени и таван от гол, студен камък. Странно – очаквах да е нещо по-богато, по-луксозно. По-красиво.

А може би така също е красиво, но по свой начин. Просто трябва да се науча да го виждам.

По третото стълбище отдясно пада светлина отвън. Бавно се изкачвам по каменните стъпала. Горният етаж е много по-светъл, няколко големи стаи с широки проходи помежду им, през прозоречните отвори на отсрещната стена падат бледи и коси, но радостно жълти слънчеви лъчи. Къде ли е тази есен? Някъде в Скандинавия?…

Продължавам нагоре по стълбите. На най-горния етаж съм – една голяма зала с огромни прозорци. Никакви стъкла или дограма, нито следа, че ги е имало някога. Каменни первази и ръбове. Каменен таван, два човешки ръста над главата ми. Интересно, не е сводест. Как ли се държи? Подпират го само шест колони…

Показвам се през един от прозорците. На стотина метра от сградата, по посока на слънцето, тинейджърите се прегръщат. Първата ми мисъл е – вие пък какво търсите тук, в това късче не-реалност, изгубено някъде вътре в мен? Но след това се усмихвам. Истински или само сенки, това как се отнасям към тях има значение за мен – съгражда ме като личност. И деликатно отвръщам поглед.

Колко му е да срещна тук едно красиво момиче? Но не искам. Бих предпочел да я доведа тук отвън, за миг, само колкото да види всичко това, и да се удиви и зарадва. И след като й дам мъничко щастие, да се върнем отново в истинския свят. За да направим и него не по-малко красив – или просто да видим, че той всъщност е.

Оглеждам се наоколо. Заслушвам се.

От много време съм сама, шепне сградата. Искам да ти разкажа за себе си, и за своя живот. За архитекта, който ме създаде. За строителите, които ме построиха. За обсади и битки, за любови и изневери, за предателства и доблести, за смърти и раждания. За всички тези, за които бях дом, закрила, творба, надежда. И за това как ги виждах, пазех, обичах, съхранявах. За страданията ми и радостите ми, живени заедно с тях и чрез тях. А сега – с теб, и чрез теб. Искам да те запомня, и да разказвам за теб на други…

Изслушай ме, шепне всеки камък. Нека ти кажа от коя планина идвам. Кой ме изкопа, и кой ме издяла, с длето и чук, и песен и умора. Кой ме положи тук, и кого видях за всичкото това време. Остани до мен, стой с години, ще ти разказвам непрекъснато, все нови и нови неща, аз имам много за разказване…

Ще те изслушам, отговарям безмълвно. Ще дойда пак, буден или насън, и ще се връщам при теб. Обещавам ти, нищо от разказите ти няма да бъде изгубено. Няма как. Може би не ми вярваш, но няма как. Ще бъдем заедно винаги, когато имаме нужда един от друг. Не се бой, не тъжи, богатството ти няма да бъде пропиляно…

Слизам бавно по стълбите, когато внезапно става нещо… Отново в офиса – компютърът до мен е привършил с инсталирането, време е да го гася и сглобявам.

Докато въртя отвертката, не преставам да се учудвам – откъде се взе това всичкото в една обикновена представа, в едно моментно бягство от действителността, за да си почина? Можех да седя и да слушам всеки камък поотделно, с дни – и всеки щеше да ми разказва нови, и интересни неща. Можех да слушам сградата, и тя щеше да излива пред мен стотици години животи на стотици обитатели, до най-малката подробност, без нищо пропуснато. Можех да се покатеря на покрива, да открия някое гнездо и да си поговоря безмълвно с него, за птиците му – или ако те се окажеха там, да ми разкажат чудни неща за далечни страни. Можех да изляза от сградата, и да продължа нататък – и там щеше да има още нещо, не зная какво, залив, или планина, или поле, или други сгради… И всичко щеше да е богато като истинско, със собствен вид, разнообразие, история, промени, бъдеще…

Всъщност, защо ли се учудвам? Всеки носи в себе си достатъчно, за да може да създаде далеч по-богати неща. Доказвано е как ли не. Оценка на потенциалния мозъчен капацитет. Опити с хипноза (лично съм правил такива, виждал съм с очите си какво е възможно). Изчисления по информационна комбинаторика…

Просто трябва да го повярваш, и да го поискаш. Нищо повече. И нищо по-малко. Както казваше Морфей на Нео, точно преди скока между двете сгради – “Не се опитвай. Направи го.”

5 Responses to 'Релакс'

  1. Алекс Says:

    Прекрасно 🙂 Малко нежност всеки ден ;-))

  2. Таня Says:

    Обичам, много обичам да чета такива неща 🙂
    На практика ти заведе там всички, които прочетохме това 🙂 Благодаря за тази разходка 🙂

  3. Григор Says:

    Благодаря и аз 🙂

  4. Mila Says:

    Tолкова е хубаво, че чак боли докато го четеш…

  5. Григор Says:

    Благодаря ти, Мила.

    Просто е най-обикновена представа, полусън. За мъничко почивка и припомняне, че светът е и друг.

Leave a Reply