Величието на майсторството

Наскоро в един руски сайт – fishki.net – ми попадна ето тази статия. За който не знае руски или не му се чете – няколко снимки на скулптури, за които е трудно да повярва човек, че са направени от камък. Позволих си да взема четири, за да ги покажа тук.

Лично моят фаворит е „Забулената дева“ на Джовани Страца.

Забулената дева

Създадена е вероятно към средата на 18 век. Трудно ми е да повярвам, че може да я види човек и да не изпусне наум „ох“, „ах“ или поне „бахмааму“. Нещата не опират просто до майсторството в оформянето на мрамора. Нито до умението да бъдат предадени човешките черти, или естествеността на гънките на булото. Струва ми се, че булото е прозрачно и буквално виждам през него. Виждал съм я и преди, и съм си мислел – когато Толкин е описвал изкуството на елфите, което като че ли прекрачва границите на възможното, нищо чудно да е бил вдъхновен именно от творби като тази. Майсторството на изпълнението ѝ е такова, че поискаш ли да го опишеш, не знаеш нито откъде да започнеш, нито как да го изразиш. Просто… абе, просто гледайте.

Следват две снимки на фрагмент от „Отвличането на Персефона“ на Джан Лоренцо Бернини:

The_Rape_of_Proserpina_1

The_Rape_of_Proserpina_2

Цялата статуя може да бъде видяна на много места из Нета, но истински ценен в нея е погледът отблизо. Смайващо е дори само как естествено изглежда и пада наметалото, а то не е дори началото на удивителното. Повечето зяпачи и критици се впечатляват най-много от впилите се в тялото на Персефона пръсти на Плутон и естествеността на вдлъбнатините, които те оставят в плътта. Снимките по-горе са направени заради тях. Но по статуята има толкова неща за забелязване и описване, че си заслужава цял запис само за нея. Трудно е да повярва човек, че Бернини я завършва на 23-годишна възраст.

Друго възхитително произведение е „Освобождаването от илюзиите“ на Франческо Квироло:

Disillusion

Тук майсторството на скулптора в предаването на личността, позата и композицията е буквално затъмнено от едно-единствено нещо – невероятната филигранност на мрежата на заблудите, която разкъсва изобразеният де Сангро. Ако и да не постига вълшебството на Страца, Квироло просто шашва и смайва с това постижение. Мрежата е изваяна от същия мрамор, както и двете статуи в композицията. Изобщо не е учудващо, че дори вече престарял, Квироло е бил единственият, който е почиствал статуята от атмосферните наслаги – никой от съвременните му скулптори не е смеел да я докосне, за да не строши мрежата…

Понякога се изкушавам да подложа на точен анализ скулптори като тези. Да извадя тайната им и да я опиша тук за всеки любознателен. Нека има нови и нови способни да сътворят подобни чудеса… Но не съм готов. Искам да го направя не със самоувереността на всезнайко, а с възхищението на поклонник.

Великите майстори го заслужават.

7 Responses to 'Величието на майсторството'

  1. CTEHATA Says:

    Разглабянето на нещата, за да видим как работят е “инджинерен” похват.
    В изкуството и хуманитарната медицина се избягва 🙂

    В едно съм сигурен – когато и да отида пак в Италия, списъкът ми с неща за гледане се увеличи…

  2. loxs Says:

    Трудно ми е да си представя как се планира подобно нещо. В наши дни сме супер разглезени от технологията… Можем да модифицираме един куп подобни копия, имаме undo и т.н. Не мога да си представя колко внимателен трябва да си, за да не прецакаш месеци труд по време на работа като тази. Втрещен съм!

  3. Симеон В. Says:

    Това е нивото, което уби изкуството. Или по-точно – по-голямата част от него. Когато един амбициозен и талантлив художник, или скулптор, или композитор, или какъвто и да е там творец от по-новото време се изправи пред едно такова произведение, той се чувствува ужасно. Осъзнава, че това ниво не може да се надмине, най-много, най-много да го достигне, да го повтори, но никое повторение не носи слава. И тогава насочва таланта си и майсторството си в изгъзици. И се раждат разни “кубизми”, нови вълни, абстракции, кресчендота, модернизми и постмодернизми и ред други, които не ми идват на ума в момента.

  4. Зелен Бетон Says:

    Григоре, според мен няма смисъл да се подлага на анализ. Точно както няма смисъл да се подлагат на анализ пещерните рисунки на първобитния човек. Те са вече артефакти от историята: такива са, каквито са, родени от условията на конкретен етап в развитието на човечеството, който е бил, отминал е и няма да се върне. Имало е смисъл да се анализират тогава, по тогавашните критерии, според тогавашните представи, в тогавашния контекст. Днес могат да служат само като „спусък“, като повод, като провокация за мисълта на съвременния човек да поеме в някоя от съвременните си посоки.

    Всъщност това е и изкуството: провокация за човешкото съзнание. Творбите, които наричаме „вечни“, имат една-единствена съществена отлика от „по-краткосрочните“ – че продължават да провокират дълго след като периодът им на актуалност (по съдържание, тема, послание) е изтекъл. Актуалността на Венера Милоска и Мона Лиза днес е нулева – за разлика от тази на графитите на Банкси. „Герника“ на Пикасо и течащите часовници на Салвадор Дали са някъде по средата.

    Разбира се, когато гледаш нещо като тези скулптури, неминуемо ти изниква съжалението, че „днес никой не прави това“ – заедно със смътната тревога, че нещо сме изгубили: някаква способност да творим красота вече е изчезнала безвъзвратно. Но това не е вярно.

    Всъщност, вярно е – но не е причина нито за съжаление, нито за тревога. Просто днес творим друг тип красота.

    Горните скулптури, както и огромната част от творбите, създадени от древността до края на Ренесанса, са родени от преклонението пред чудото на Сътворението. Не е възможно да направиш нещо такова, ако не изпитваш страхопочитание към необяснимата сила, създала света, който е пред очите ти. Днес светът е много по-обясним, „сътворение“ е дискусионен термин и се пише с малка буква, а подобно преклонение липсва. Дори у религиозните, както и у заклетите защитници на креационизма.

    В този смисъл е съвсем естествено, че реализмът (най-общо казано) в изкуството става все по-голяма рядкост. За днешния човек създаването на копия на физическия свят не само не е онова висше свещенодействие, което е било, а и изглежда до голяма степен безсмислено. И то не защото разполага с технологии като фотография, видео и 3D скенери и принтери – а защото днешният човек е зает да ПРОМЕНЯ света, не да го боготвори.

    При това посветеността, себеотдаването, сизифовските усилия и безкомпромисността към самия себе си при днешния творец съвсем не са непременно по-малки от тези на великите творци на миналото. Нито талантът е по-малък. Просто продуктът е различен: критериите и представите са се променили. И контекстът, разбира се (особено контекстът).

    Изкуството днес не е ода в прослава на Сътворението; то е инвазивна намеса в самото Сътворение. Творците задават въпроси към това същото Сътворение и, дори недочакали отговор, създават негови алтернативи. Съвременният творец е homo ludens, не прилежен свещенослужител пред олтара на Висшия творец. Съвременното изкуство е продукт не толкова на умения да твориш нещо материално с овладяните си ръце, сетива и естетически усет, колкото на способността да твориш абстракции с овладяната си мисъл; материалната творба е само носител на абстракцията.

    Ако погледнем още по-общо: изкуството вече не е самостоятелна, изолирана област, привилегия на малцина – то навлиза в ежедневния живот и става неразривна част от него. Съвършенството, съдържащо се в един съвременен мобилен телефон, не е по-малко от това в творбите на Микеланджело; а трудът и талантът, вложени в неговото създаване, многократно надвишават вложените в Сикстинската капела. Само че това е различно съвършенство – както по начин на създаване (колективен, а не индивидуален), така и по достъпност (масов продукт, а не уникат), така и по начин на ползване (с утилитарна, а не чисто естетическа стойност).

    Но тук навлизам в друга тема. Ставаше въпрос за тъгата по изгубения реализъм. Това е като съжалението по отминалото детство: хората сме лакоми, някакси ни се иска хем да притежаваме чистотата и свободното въображение на дете, хем познанието и увереността на възрастен. Няма как, обаче. Детството отминава – и това е нормално. Както и реализмът в изкуството. Можем единствено да му се възхищаваме през стъклената витрина на времето.

  5. vlad Says:

    @ Зелен Бетон
    Съгласен съм с казаното, без последните два параграфа. Мисля, че не е добра идея да се прави сравнение между скулптура и дизайн. Разликата между изкуството и дизайна е, че дизайнът не е изкуство 🙂 Той има други задачи.

  6. Says:

    @Григор – Доброжелателно искам да споделя че според мен анализ, който да извади тайната, магията, ирационалното, отвъдното от артефакта ми изглежда невъзможен 🙂
    Дори когато неговата плът са думите, артефакта се случва там, където логическите връзки почти не съществуват, където има предусещания, съдържанията са толкова не близки на мисленето, на съзнаваното , че сякаш са противоположност на ежедневното . С други думи “изкуството започва там, където свършват думите” 🙂

    п.с. мислех, че е почти политика да няма визуално съдържание в този блог, явно съм сбъркал 🙂

  7. Маркуча Says:

    Преди десетина години до Египет в морето откриха подобна статуя, май на Изида: http://is.gd/7gHxC1
    Същата съвършена илюзия.

Leave a Reply