Колко е хубаво да можеш да четеш

Една весела история, която днешният ден ми припомни:

Имах в казармата един набор, известен с две неща: феноменална физическа издръжливост, и израза “Колко е хубаво да можеш да четеш”.

Родителите му били единствените хора под седемдесетте в малко селце високо в планината. Когато бил на годинка, майка му починала, и баща му, селският овчар, изоставил къщата, да не го мачка мъката, и се преселил с детето още нагоре, в кошарите при овцете… Там и израснал малкият. Веднъж дневно цистерна се качвала до тях за млякото, веднъж седмично баща му слизал надолу до селото за хляб, оцет, сол, газ… Момчето било слизало до селото десетина пъти през живота си, и толкова.

Училище не бил видял никога, включително отвън. Баща му с много мъки и бой го научил да срича и да се подписва (и той толкова можел), и непрекъснато му повтарял колко е хубаво човек да може да чете. Малкият не му вярвал, питал го с овцете ли писма ще си пише, псувал го, крил се от уроците из камънаците… Докато един ден не разбрал колко прав е баща му.

Било към година преди казармата. Заболял го един ден здравата левия тестис. (Какво е правил с овцете нито той казва, нито аз съм го питал…) Запревивал се, затръшкал се, изплашил се баща му, нарамил го – и долу в селото, при осемдесетгодишния фелдшер, да го види. Сложил старецът очилата, огледал, опипал и отсякъл:

– Туя е рак. Ке режеме!

Чул юнакът какво му се гласи, писнал, огласил селото. Събрали се старците, разбрали какво става, направили селски съвет. Поклатили брадите и решили:

– Туя така не мое. Ергенче е момчето, едничка отсрама е на селото. Ке оди на градо, при дофтуро. Он че кае що ке го струваме!

Показали на нашия герой пътя надолу към града, хукнал той по него, радостен, че рязането се отлага. Намерил с питане градо, намерил и дофтуро там. Пратили го в една къща, много дълга и с много стаи, и у всека стая дофтур. Доде намери който требва, голем зор видял… Огледал го дофтура, опипал и той, викнал един санитар и наредил:

– Карай го тоя на рентгена!

Натоварил санитарят хлапака на една количка (и да ходи не можел вече от болки) и го подкарал по коридора. А той се чуди що е туй рентген и що ке му струват с него. Спрял санитарят пред една врата, чука по нея, а героят ни панически търси отговор на въпроса. И като видял на вратата табелка, се сетил, че може да чете. И засричал:

СКОПИЧЕН КАБИНЕТ

Разбрал, значи, що е туй рентген и що ке му струват.

Изхвръкнал през прозореца с все стъклата, и като младо яре обратно към планината. Крил се две седмици, доде не му минало. И оттогава разбрал колко е хубаво човек да може да чете…

One Response to 'Колко е хубаво да можеш да четеш'

  1. Anonymous Says:

    да

Leave a Reply