Галошите на щастието


Обичам да си припомням тази чудесна приказка от Ханс Кристиян Андерсен. И понякога си мисля, че и други биха ѝ се радвали.

Пълният текст е достъпен на https://chitanka.info/text/4811-galoshite-na-shtastieto , във великолепния превод на Светослав Минков. Тук съм привел само началото ѝ – мисля, че напомнянето му ще е особено полезно за някои хора.

За кои – решавайте сами.

—-

1. НАЧАЛО

В една къща на Източната улица в Копенхаген, недалеч от Новия кралски площад, се бяха събрали много гости. Домакинята ги беше поканила у дома си, за да може после и тя да получи покана от тях. Половината от гостите бяха започнали вече да играят на карти, а останалите чакаха да чуят от устата на домакинята: „Трябва и ние да измислим нещо!“ — и в същото време разговаряха помежду си за всевъзможни неща. Между другото стана дума за Средните векове. Някои от гостите намираха, че тия времена били много по-интересни от днешните; особено горещо поддържаше това гледище съветникът Кнап, към чието мнение се присъедини веднага и домакинята. Според съветника, времената на крал Ханс били най-хубавата и най-щастлива епоха в историята на Дания.

Докато гостите се забавляваха с тия разговори, прекъснати само за миг от появата на вечерния вестник, който впрочем не съдържаше никакви интересни новини, нека ние надникнем в коридора, дето имаше много балтони, бастуни, чадъри и галоши. Тук седяха две девойки: едната — млада, другата — по-възрастна. На пръв поглед човек можеше да ги помисли за прислужнички, които чакат някоя стара мома или бабичка, за да я заведат в къщи. Но тоя, който се вглеждаше по-внимателно в тях, щеше да забележи, че това не бяха обикновени прислужнички: техният вид беше твърде благороден, ръцете им — твърде нежни, а кройката на дрехите им — царствена. Това бяха две феи. По-младата, макар и да не беше самото Щастие, все пак бе прислужница на една от неговите придворни дами, която раздаваше на хората малките дарове на щастието. По-старата имаше твърде загрижен вид: тя пък беше феята на Скръбта, която трябваше да върши сама всичката си работа, за да бъде уверена, че ще я изпълни както трябва.

Феите си разправяха една на друга къде са ходили през деня. Прислужницата на придворната дама на Щастието беше изпълнила само няколко дребни поръчки: беше спасила една нова шапка от проливен дъжд, беше удостоила един скромен човечец с поздрава на едно важно нищожество и други такива. Но туй, което тя трябваше още да свърши, беше нещо съвсем необикновено.

— Знаеш ли що? — разказваше тя. — Днес е моят рожден ден и по тоя случай съм получила един чифт галоши, които трябва да подаря на хората. Тия галоши притежават чудно свойство: всеки, който ги обуе, се пренася мигом на онова място и в онова време, които той най-много харесва. Всяко желание на човека за мястото, в което той иска да бъде, и времето, в което иска да живее, се изпълнява веднага; по такъв начин човек може да стане напълно щастлив.

— Не е вярно! — рече Скръбта. — Твоите галоши ще му донесат истинско нещастие и той ще благославя минутата, когато се избави от тях.

— Ще видим — каза младата фея. — Ето, аз ще ги оставя тук, пред вратата. Някой ще ги обуе по погрешка вместо своите и ще стане щастлив човек.

Така си приказваха двете феи.

2. КАКВО СЕ СЛУЧИ СЪС СЪВЕТНИКА

Беше вече късно. Съветникът Кнап, потънал в мисли за времето на крал Ханс, се приготви да си върви. Случи се тъй, че вместо своите галоши той обу галошите на Щастието и излезе с тях на Източната улица. И ето, вълшебната сила на галошите го пренесе мигом във времето на крал Ханс, тъй че нозете му затънаха в непроходима кал, защото по онова време нямаше още плочени настилки по улиците.

— Гледай ти каква кал! Но това е ужасно! — рече съветникът. — Настилката е сякаш изчезнала. Не се вижда нито един фенер!

Месецът още не беше изгрял. Из въздуха плуваше гъста мъгла и всичко наоколо тънеше в мрак. На близкия ъгъл наистина блещукаше кандило пред иконата на света Богородица, но пламъчето беше тъй мъждиво, че нищо не можеше да се види. Съветникът забеляза кандилото едва когато застана пред него. Погледът му падна върху образа на светата майка с младенеца в ръце.

— Тук сигурно има паноптикум и стопанинът е забравил да прибере рекламата — помисли си той.

В това време край него минаха няколко души в средновековна носия.

— Какво чудно облекло имат! Навярно се връщат от маскарад! — каза съветникът. Изведнъж се разнесоха барабанни удари и звуци от тръба. Улицата се освети от много факли. Съветникът се спря съвсем учуден: пред него минаваше някакво странно шествие. Отпред вървеше отред от барабанчици, които биеха силно барабаните си; зад тях маршируваха войници с лъкове и самострелки. Цялата тая свита придружаваше някакво знатно духовно лице. Изуменият съветник попита какво означава всичко туй и кое е това духовно лице.

— Зеландският епископ! — отговориха му.

— Господи помилуй, какво ли му е хрумнало на епископа? — рече с въздишка съветникът и поклати глава. — Не, не, тоя човек не може да бъде епископ!

Потънал в мисли за това, което току-що бе видял, и без да се оглежда наоколо, съветникът премина цялата улица и тръгна към площада на Високия мост. Ала моста, който водеше за тоя площад, го нямаше. Съветникът видя пред себе си само някакво поточе подобно на локва и най-сетне се натъкна на двама души, които седяха в една лодка.

— Господинът иска да премине в Холм? — попитаха те.

— Да премина в Холм? — повтори съветникът, без да подозира, че е пренесен в Средните векове. — Аз искам да изляза на Християнсхафен, в малката Пазарска улица.

Лодкарите ококориха очи.

— Кажете ми само де е мостът! — продължаваше съветникът. — Какво е това безобразие, тук не свети нито един фенер! Такава кал не съм виждал — същинско тресавище!

Но колкото повече се разправяше той с лодкарите, толкова по-малко разбираше какво му говорят те.

— Не разбирам вашето борнхолмско наречие! — разсърди се най-после съветникът и им обърна гръб. Но все пак той не можа да намери моста; каналът нямаше и ограда.

— Какви безобразни порядки! — бъбреше съветникът.

Нито веднъж досега нашият век не беше му изглеждал тъй жалък, както тая вечер.

„Да, най-добре ще бъде да вземеш файтон — помисли си той. — Но де са се загубили тия файтони? Не се вижда нито един! Чакай да се върна на Новия кралски площад, там има винаги коли. Иначе аз никога не ще си отида в къщи!“

Той се върна отново на Източната улица и почти я беше изминал, когато над главата му изплува пълният месец.

— Боже господи, какви са тия огради тук! — извика съветникът, като видя пред себе си Източните градски врати, с които свършваше по онова време Източната улица.

Най-сетне той намери една вратичка и излезе на днешния Нов пазар, който тогава беше голяма ливада. Тук-там стърчеха храсти, през средата течеше широка река или канал. На отсрещния бряг се виждаха няколко жалки дървени колиби на холандски гемиджии и затова самото място се наричаше Холандският нос.

— Или очите ми виждат някаква фата Моргана, или пък аз съм пиян! — изохка съветникът. — Какво е това? Да, какво е това?

Той се върна пак назад с пълната увереност, че е болен. Но тоя път той вървеше близо до къщите и видя, че повечето от тях бяха сковани от прости дъски, а покривите на някои бяха дори сламени.

— Не, аз съм болен! — въздъхна той. — А пък изпих всичко на всичко само една чаша пунш! Но и това е много за мен. Гледай ги ти — ще гощават хората с пунш и с гореща сьомга. Ще направя забележка на домакинята. Дали да се върна при тях и да им разправя какво ми се е случило? Но туй ще им се види смешно! Пък може и да са си легнали вече.
Той затърси къщата, но не можа да я намери.

— Но това е ужасно! Аз просто не мога да позная нашата Източна улица. Няма нито едно дюкянче. Все стари, жалки, схлупени хижи, сякаш се намирам в някакво провинциално градче. О, аз съм болен! Няма защо да се стеснявам… Ще се върна при тях. Но дявол да го вземе, де ли е къщата на агента? Ето, струва ми се, че беше тук, но сега изглежда съвсем друга. Слава богу, тук още не са заспали! Ах, аз наистина съм болен!

Той се натъкна на една полуотворена врата, през чийто процеп блещукаше светлина Това беше средновековна странноприемница, нещо като днешните наши пивници Вътрешността и приличаше на холандска кръчмичка. Неколцина моряци, копенхагенски граждани и двама учени водеха оживен разговор при чаша бира и не обръщаха никакво внимание на влезлия.

— Извинете! — рече съветникът на стопанката, която го посрещна. — Стана ми изведнъж лошо! Не можете ли да изпратите някого за файтон, та да си ида у дома в Християнсхафен?

Стопанката го погледна и поклати глава, сетне заговори с него по немски. Съветникът помисли, че тя не разбира датски, и повтори молбата си на немски език. Това обстоятелство, а така също и чудната кройка на дрехите му накараха стопанката да помисли, че той е чужденец. Че му беше зле — тя разбра това веднага и затуй му донесе чаша вода, която имаше солен морски вкус, макар че бе гребната от кладенеца.

Съветникът подпря главата си с ръце, въздъхна дълбоко и се замисли над чудесата, които беше видял.

— Това днешният брой на вестник „Ден“ ли е? — попита той, за да каже нещо, като видя, че стопанката сложи настрана един голям лист хартия.

Стопанката не разбра въпроса му, но му подаде листа. Това беше една рисунка, която изобразяваше някакво небесно сияние, забелязано по онова време в града Кьолн.

— Това е много стара рисунка! — каза съветникът, който се оживи при вида на тая рядкост. — Откъде сте взели тоя лист? Туй е твърде интересно, макар, разбира се, да е измислица. Подобни въздушни явления днес се смятат за северни сияния и се дължат, както изглежда, на електричеството.

Като чуха думите на съветника, най-близките му съседи го изгледаха учудено. Един от тях дори стана от мястото си, сне със страхопочитание шапката си и каза с най-сериозен вид:

— Вие навярно сте голям учен, господине?

— О, не! — отвърна съветникът. — Аз мога само да побеседвам за туй, за онуй като всеки начетен човек.

— Скромността е най-прекрасната добродетел! — каза събеседникът. — Впрочем в отговор на вашите думи трябва да забележа, че аз съм на друго мнение, ала сега не бих желал да ви досаждам със съжденията си.

— Смея ли да попитам с кого имам удоволствието да говоря? — попита съветникът.

— Аз съм дипломиран богослов! — отвърна събеседникът.

Тоя отговор задоволи съветника. Званието на непознатия отговаряше напълно на облеклото му. „Това навярно е някой стар селски даскал — помисли си съветникът, — един от ония чудаци, които се срещат тук-там из Ютландия.“

— Тук, разбира се, не е място за научни разговори — започна отново събеседникът, — но все пак аз ви моля да продължите речта си. Вие, както изглежда, познавате твърде добре древните автори?

— О, да! — отвърна съветникът. — Аз чета с удоволствие старите полезни книги, но обичам тъй също и новите, с изключение на „обикновените истории“, с които и без това е пълен всекидневният ни живот.

— Обикновени истории? — попита учудено богословът.

— Да, аз говоря за днешните романи.

— О, те са твърде остроумни и имат голям успех в двореца! — усмихна се богословът.
— На краля особено се харесват романите на господата Ифвен и Гаудиан, в които се разправя за крал Артур и за рицарите на Кръглата маса. Казват, че кралят дори се шегувал за това в кръга на своите велможи.

— Тоя роман аз още не съм чел — каза съветникът. — Тая книга сигурно е нещо съвсем ново, издадено от Хайберг.

— Не, не от Хайберг, а от Готфрид фон Гемен — отвърна богословът.

— А, значи той е авторът! — каза съветникът. — Това име е много старо. Тъй се е наричал, струва ми се, първият печатар в Дания?

— Да, той е първият наш печатар! — рече богословът.

До тоя миг разговорът вървеше благополучно. После един от гражданите заговори за страшната чума, която свирепствуваше преди няколко години, сиреч през 1484 година. Съветникът помисли, че става дума за неотдавнашната холера и разговорът продължи. Войната в 1490 година с пиратите се беше свършила наскоро и разговорът, естествено, засегна и нея. Някой разказваше как английски пирати завзели един кораб в пристанището и съветникът, който беше преживял събитията през 1801 година, поддържаше от все сърце събеседниците, които проклинаха англичаните. Но по-нататък разговорът тръгна не тъй гладко: на всяка дума започваха да изникват взаимни недоразумения. Добрият богослов беше голям невежа и най-простите изрази и забележки на съветника му се струваха прекомерно смели и фантастични. Двамата се гледаха учудено един друг и когато най-сетне съвсем престанаха да се разбират, богословът заговори на латински с надежда, че разговорът ще вземе друг обрат. Ала и това не помогна.

— Е, как се чувствувате? — попита стопанката и дръпна съветника за ръката. Едва тогава той се опомни. Унесен в разговора, той бе съвсем забравил къде се намира и какво става с него.

— Господи, де съм попаднал? — извика той и главата му се завъртя само от тая мисъл.

— Донесете ни мед и бременско пиво! — извика един от гостите. — И вие ще пиете с нас, нали?

Влязоха две момичета: едното имаше на главата си двуцветна шапчица. Те започнаха да поднасят с поклони напитки. По гърба на съветника полазиха тръпки.

— Но какво е това? — бъбреше той и все пак трябваше да пие заедно с другите. Те му досаждаха тъй много, че той изпадна в пълно отчаяние, а когато един от компанията му каза, че е пиян, съветникът ни най-малко не се усъмни в думите му и само помоли да му доведат кола. Ала събеседниците помислиха, че той им говори на китайски.

Нито веднъж досега съветникът не бе попадал сред такова просто и грубо общество. „Човек наистина би помислил, че хората са се върнали към езическите времена — мислеше си той. — Това е най-ужасната минута в живота ми!“

В тоя миг му мина през главата да се мушне под масата и после да допълзи незабелязано да вратата. Така и направи. Ала тъкмо когато стигна до изхода, останалите гости схванаха намерението му и го уловиха за краката. За щастие галошите му се изуха и … с тях изчезна и всичката магия!

Съветникът видя съвсем ясно пред себе си един запален фенер, а зад фенера — една голяма къща. Всичко изглеждаше тъй познато и тъй хубаво. Да, това беше Източната улица — такава, каквато я знаеше. Сам той пък лежеше на уличния плочник, опрял нозете си о някаква врата, а срещу него седеше и хъркаше нощният пазач.

— Боже мой, та аз съм спал на улицата! — каза съветникът. — Да, да това е Източната улица! Колко е светло и хубаво тук! Ах, ужасна беше наистина тая чаша пунш!

След две минути той вече седеше във файтон, който го возеше към къщи, в Християнсхафен. Той си припомняше всички преживени ужаси и от все сърце възхваляваше щастливата действителност — днешното време, което с всичките си недостатъци е все пак много по-хубаво от онова, в което той току-що се бе пренесъл. Да, сега съветникът съзнаваше това и ние не можем да не отбележим, че туй беше твърде благоразумно от негова страна.

2 Responses to 'Галошите на щастието'

  1. човек Says:

    Ще напиша нещо интересно – Един добър човек би желал на бежанците днес /и въобще на всички хора/ да живеят добре и човешки /и да имат работа и мир в техните държави- и където и да се намират по света/, а не да измрат от вируси, атентати, в газовите камери и прочие /да не забравяме, че и българи в миналото са били бежанци- и че след 1989 година и много българи търсят препитание и оцеляване в чужди държави/. Надявам се в бъдеще Земята да се оправи и вече да няма омраза, злоба, гняв, насилие, удушаване ,задушаване , смях и т.н- с психично болни и т.н, смях и т.н- с заекващи хора и т.н, богохулства (дори като негодувание, нетърпение, отчаяние, отегчение и т.н), изтезания, безразборен секс, неуважение и/или обиди и т.н – към родител/и и т.н, безработица, лоши прояви, болести и прочие лоши неща между хора (в хора) и прочие – а да има добър и щастлив живот за хората и добър шанс за всеки човек. На света му трябва любов, мир и доброта (и да се промени положително – от лошите крайности до които е стигнал)!Според мен: света трябва да върви към положителни промени и вече да няма войни, конфликти, геноцид/и (над) човек и/или хора, убийства, побои, самоубийства, насилия /в филми, романи, сериали и т. н/, черен и/или лош хумор /примерно с – педераси /изнасилвания (над) тях и въобще и т. н /включително още от детска възраст, импотентни мъже и прочие/, вражди, вулгарни думи, и нищо лошо на Земята. Дано по-скоро света се оправи и промени към добро – аз желая свят без страдание, насилие и въобще без всякакви лоши неща!! Надявам се по-скоро света да се оправи и промени към добро : и отново хората по света да имат добра работа; добър и щастлив живот и т.н!!Ще напиша нещо на друга тема: хората нямаме право да призоваваме (да се смеем и така нататък) за кастрации на хора и така нататък, стерилизация (насилствена и т.н), изнасилвания (и/или съвети и/или заплахи за тях- било анални на мъже и така нататък) на хора и т.н, убийства,самоубийства, войни, вражди, омраза, влизане и/или ходене на хора при психиатри (и/или техните психични и т.н проблеми), побои,удари по тялото, кавги и/или спорове, геноцид над нации от хора, заплахи с оръжие и/или думи (дори казани на шега) и т.н-дори показани в филми, сериали и т.н- това е моето мнение! Няма доказателство, че изнасилвача и физически здрав (а може и да е осъден несправедливо, а реално да е невинен)- би повторил това свое престъпление). Може би само съд може да решава присъдите за всеки човек и т.н. Хората нямаме право да призоваваме за -влизане в болници (вземане на лекарства- било психиатрични и т.н)- било психиатрии и т.н (ходене на лекар/и – било психиатри и т.н) ….На света му трябва да се промени положително – от лошите крайности до които е стигнал), аз не желая изтезания, жестокости, бой, насилия,пошлост, вулгарност, лоши неща, трафиканти на каквото и да е, и т.н – които неща не трябва да съществуват в един добър и възстановен свят (на което се надявам скоро да стане със Земята). …

  2. Григор Says:

    @човек: Съгласен съм с две ръце – но и мъничко несъгласен. Да, защото всичко това е чудесно. И не, защото с желаене няма да стане – има как да стане с много, ама много правене.

Leave a Reply