За истините и лъжите


— Чувайте бе, господа, че най-важното сме забравили — извика бай Ганьо подире им, — ами че как ще кръстим нашия вестник?
— Добре, кайш бе, бай Ганьо, ама че сме… такива! — отзовават се Гочоолу и Дочоолу.
— Туй е един сериозен въпрос — казва Гуньо Адвокатина — и знаете ли защо е сериозен? Защото онези дяволи взели всичките хубави имена, не оставили за нас. Ама все ще се намерят. Аз мисля, най си е на мястото да кръстим нашия вестник Справедливост, па ще прибавим в скоби едно фин дю сийекъл.
— Какво?
— Тя е французка дума, вий не я разбирате.
— Не щеме ний французки; латински, ако можеш, тури нещо, колкото за адет.
— Да му теглим едно Tempora mutantur?…
— Тегли му, ако си е на място. Ти, Гочоолу, на какво си мнение? — обръща се бай Ганьо.
— „Справедливост“ е хубава дума, ама чини ми се, че Народна мъдрост ще бъде още по-хубава — отговаря Гочоолу.
— Не съм съгласен — обажда се Дочоолу, — туй име много попско изглежда, по-добре Българска гордост да го наречем.
— Ами ти, Харсъз, какво ще речеш?
— Аз ли? Че знам ли аз? Да му изтърсим една Народна храброст, па да става, каквото ще. Ще турим за отговорен редактор Саръ-Чизмели Мехмедаа, а?
— Всичко бошлаф. Да ви кажа ли аз вам? — заявява авторитетно бай Ганьо. — Нашия вестник ще кръстим или България за нас, или Народно величие. Изберете си едно от двете.
— „Народно величие“! Съгласен! „Народно величие“! Тъй, тъй, да живей!

Едно от нещата, с които трябва да се гордеем, че сме ги дали на света, е бай Ганьо. Имам предвид естествено не байганьовщината, а литературната ѝ идентификация и описание. Толкова точно я е посочил Алеко Константинов, че на моменти се чудя – наистина ли е убит по погрешка?

Това описание е важен принос, понеже бай Ганьо не е само почти симпатичният простак, самопоканил се у Иречек и впечатлил виенците в банята. Той е и организаторът на избори, и посетителят на двореца, и авторът на писмото до Константин Величков. В един момент палячото се превръща в нещо, излязло като от роман на Стивън Кинг. Не, не от „То“ – от „Мъртвата зона“.

А най-лошото е, че бай Ганьо не е локално българско явление. Има го навсякъде, и навсякъде търси как да се докопа до власт. Било над държавата, било „само“ над „процесорите“ на тези, на които не им работи антивирусът. Чрез измами, полуистини, „научни“ твърдения и други лъжи. И докопа ли се веднъж, е готов на всичко, за да задържи и умножи тази власт.

Напоследък се появи нов термин по въпроса – „алтернативни факти“. За щастие, водещият на CNN Чък Тод отреагира мигновено при срещата си с този термин – „Алтернативните факти не са факти. Те са лъжи.“ Подозирам, че издателите на „Народно величие“ – бай Ганьо, Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина – не биха го наели за списвател. Сигурно и мен, защото без колебание бих добавил: „А разпространителите на алтернативни факти са лъжци“.

(Чудя се дали думата „алтернативно“ няма да се закрепи в езика като устойчива частица за отрицание? Неудобно длъшка е, но е толкова точно в контекста…)

Нужно ли ни е да разпознаваме лъжите от истините? Да, и не само за да знаем истината, че да сме свободни. За да знаем и кои хора са лъжци. За да можем, когато те дойдат и поискат доверието ни, да си припомним един полезен и за невярващите библейски пасаж: „Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей?“ Примерно за да можем да преценим този или онзи президент – било задокеански, било наш си.

И за завършек, още един безсмъртен пасаж от Щастливеца. Как издателите на „Народно величие“ изпращат до царя петиция в подкрепа на Стамболов, но междувременно Стамболов е паднал от власт и петицията е добре да се преправи. Както би казал Гуньо Адвокатина, tempora mutantur. Не, не значи нищо за мутанти или за мутри. Значи „времената се менят“.

Пускам го, понеже много добре илюстрира на кого и за какво са му нужни лъжите в медиите. А на кого и какво ви напомня решавайте вие.

Гуньо се поизкашля…
— Дай хартията и калема — каза той тревожно. — Вий гледайте, аз ще пиша.
И той почна да пише: „Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху нашите нещастни глави!…“
— Сега трябва да го напишем наопаки. Как да го напишем?… Чакайте… Одобрявате ли така: „Небесата се отвориха и посипаха благодат върху нашето отечество.“
— Само отечество много просто излиза — заявява бай Ганьо, тури „нашето мило отечество“.
— И аз мисля, че без мило не чини — казва бай Михал.
— Добре, турих мило. По-нататък: „Петвековното ни робство е приятен сън в сравнение с грозния удар“… Сега наопаки: „Освобождението ни от петвековното ни робство е нищо в сравнение с бляскавото събитие, което разруши веригите на грозния тиранин.“ Съгласни ли сте?
— Да беше прибавил още „изчадие на пъкъла“ — заявява бай Ганьо. — Ама нейсе, по-сетне.
— …„който Северният враг ни нанася чрез оставката на нашия — о! има ли думи! — най-гениалния вожд, този Цицерон, този Нютон на българския небосклон.“
— Сега туй как да го обърнем?… Чакайте… Ето как: „И което се дължи единствено на Ваше Царско Височество, всемилостивейши баща и татко, като приехте оставката на този — о! има ли думи — най-грозен мъчител, този Калигула, този Тамерлан на българския небосклон.“
— Браво бе, Гуньо! — извика с възторжено блеснали очи бай Ганьо.
— Че ти как го мислиш Гуня? — ласкае Михал.
— „O tempora, o mores!“… Туй може да си остане. То, дето и да го туриш, все си е на мястото… „Не, Ваше Царско Височество!“… Да турим: „Да, Ваше Царско Височество!… Ний още вярваме в здравия смисъл на доблестния български народ и очакваме, че той няма да се раздели с человека…“ Сега вместо „няма да се раздели“ ще турим „и ще изтрие от лицето на земята“, а вместо „человека“ ще турим „свирепия звяр“.
— Не, по-добре тури „бясното чудовище“ — поправя бай Ганьо.
— Аз пък мисля да турим „Геена огненная“ — каза Михал.
— Ех, че го набута! Ха-ха-ха! Че отде-накъде „Геена огненная?“ По-добре да турим „мръсния кръволок“ — казва Гуньо.
— Ха, видя ли сега! Аферим! — одобрява бай Ганьо.

One Response to 'За истините и лъжите'

  1. skoklyo Says:

    Машалла 🙂

Leave a Reply