Слово за Мистър Фантастика

Днес ми гостува един от най-известните български писатели на фантастика – Александър Карапанчев. Текстът му – публикуван за пръв път в брой 1 на списанието „Тера фантастика“ за 2004 г. – този път не е произведение, а поводът е колкото радостен, толкова и тъжен. 75-годишнината от рождението на Ивайло Рунев – може би най-изключителният фен в България. Уви, вече от десетилетия напуснал ни.

—-

Между Ивайло Рунев и Нейно величество Фантастиката имаше една голяма, всепоглъщаща, изключителна любов…

Все още чувствам – и с кожата, и в душата си – онзи леденостуден февруарски ден на 1994 година, когато го изпращахме на Малашевските гробища. Първа съпругата му Ангелина хвърли буца пръст върху ковчега, изплаквайки лаконично: „Сбогом, Вале!“, а подир нея пристъпиха другите близки и приятели, брулени от сухия зъл вятър. Провождахме в последния му път човека, който отдавна се бе превърнал в символ на супержанра у нас – фен № 1 и Мистър Фантастика на България. В последния му път ли казах?

О, не, защото Ивайло беше (и продължава да бъде!) сред редките наши SF дейци, които са направили толкова много на нивата фантастична, че делото им не помръква с времето… Виждам го като жив пред очите си: елегантна, средна на ръст фигура; леко иронична, ала не студена усмивка на интелектуалец от висококаратна проба; и оня горещ блясък, просветващ ярко зад очилата му, щом някой заговори за тъй любимия му жанр. Ивайло Рунев приказваше тихо, винаги концентриран, пестелив откъм жестове, всякога готов за работа на ползу роду и за мечти…

Този човек обичаше фанатично книгите!

В малкия му апартамент срещу стадион „Герена“ имаше бивш килер, превърнат в библиотека за фантастика – гъсто изпълнени полици, прикривани от крилата на завески. Достатъчно бе гостът да спомене някакво заглавие, Рунев скачаше и след миг го донасяше от книжовното си светилище. Бе акуратен, по научному дисциплиниран, с почти компютърна памет. Казвал ми е, че узнае ли за някоя фантастична книга, е готов да стори всичко, за да я притежава. Той само веднъж не дойде на определена с мен среща – чакал на опашка, когато от библиотека „Галактика“ пуснали „Зелените хълмове на Земята“ от Хайнлайн.

Разбира се, и за Ивайло важи с пълна сила формулата: „Трудно е да се говори за него, понеже беше твърде разностранен“. Затова, като надниквам в кладенеца на спомените, все повече ми се избистря идеята, че трябва да огранича своята задача до наистина по-реални параметри. И тъй, нека моето слово бъде посветено предимно на Ивайло Рунев и Книгата. Тя беше негова сърцевина, верую, пътеводна звезда, колекционерско въжделение и онова семе, от което могат да израснат чудесни плодове.

Така добре владеещ се, тоя джентълмен изведнъж се оживяваше необичайно, щом се зададеше книжовен аукцион. Обичах да му помагам в подобни случаи, да прихващам от майстора. И ето че пак се озоваваме в заличката на онзи бургаски хотел, където през няколко септемврийски дни (лазурно море плюс слънчево злато) пулсираше международният Орфкон ’90. При нас идваха шепа българи и най-вече руснаци, носейки своите предложения за събитието. С благородно пламнало лице и енергични пръсти колегата Рунев разглеждаше и записваше заглавията. Той отбелязваше и цените, искани от собствениците – бяха такива времена, че потомците на Толстой и Стругацки даваха дори най-редки издания срещу равностойността на две-три мускатови ракии. Макар да имаше огромна библиотека, Ивайло още при предварителната отсявка придоби купчинка книги, а после – с впечатляваща компетентност и неподражаемо чувство за хумор – ръководи в по-голяма зала самия аукцион.

Беше весело, шарено като палитра, беше същински интелектуален спектакъл. Доколкото си спомням, рекорда тогава отнесе срещу 30 лева сборникът на Боб Шоу „Звездный венок“. Тук му е мястото да добавя: поклон пред великолепната московска поредица „Зарубежная фантастика“, чиито томчета десетилетия наред ни отваряха невероятен прозорец към човешкото въображение!…

Но хайде да предоставим думата и на този български принц на супержанра. Ще го „чуем“ посредством едно интервю, което взех от него през 1986 година. Рунев го прегледа преди отпечатването му и то (леко съкратено – вечните броени вестникарски редове!) излезе в хубавия седмичник „АБВ“. През оня период там – с много вещина и вкус – бе поддържана специализирана страница за фантастика, за която апостолски се грижеше приятелят ни Велко Милоев. Надявам се, че това интервю все още не е остаряло, ами напротив: продължава да излъчва нещо от характерния аромат на бог Хронос и също така да… Впрочем защо не поорежем излишните отклонения, с които обикновено обрастват спомените, и да тръгнем от заглавието

Библиотеки във времето и пространството

Навсякъде в уютния апартамент пъстреят книги от разнообразни жанрове. И ни хрумва: колко хубаво би било, ако книгите можеха да се разполагат не само в пространството, а и… във времето! Тогава 3000-те заглавия тук спокойно биха се побрали в една скромна хроносекция. Набираш върху мониторчето ѝ необходимата комбинация и сякаш от рога на изобилието се посипват томовете на може би най-богатата у нас библиотека от фантастична литература. Ала нека нейният собственик Ивайло РУНЕВ представи сам и себе си, и някои от „тайните“ на уникалната си колекция:

– Работя като инженер в Централния институт по химическа промишленост. Вече десет години съм председател на Интегралния клуб по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ – София, и на Координационния съвет на сродните му клубове в страната. Любимия жанр събирам от 1963 година. Колекцията ми е рекордна по отношение на българските заглавия – приблизително 300 (от общо 700 появили се заедно с преизданията, като се почне от „80 дни около света“ на Жул Верн, отпечатано от Христо Г. Данов преди повече от век), и на съветските заглавия – над 600. Още стотина фантастични тома имам на сръбски, немски, английски и други езици.

Освен с фантастиката, пръсната из многожанрови сборници, библиотеката ми се допълва от ксероксни и фотокопия на съвсем редки книги: „Атлантида“ на Пиер Беноа, „С ракетна граната към месеца“ от Бруно Бюргел или „Планетоида 2100“ от Юзефа Бурдецка – първия полски НФ роман, издаден в България… Притежавам също албуми на Соколов и Леонов, на Чюрльонис, твърде обширна сбирка от периодика: вестници, списания и фензини, както и кореспонденция с десетки почитатели на жанра от четири континента.

– С кои „перли“ от цялото това съкровище се гордеете най-много? И възможно ли е с помощта на вашата библиотека да се напише историята на българската фантастична книга?

– Ще продължа моя списък на редки екземпляри с двойката книги „Поглед назад“ от Едуард Белами и побългарената ѝ преработка „Настоящето, разгледано от потомството ни, и надничане в напредъка на бъдещето“ от Илия Йовчев (по същество първи наш опит за фантастичен роман), с „Ерминия“, роман в подлистници от австралиеца Ерл Кокс, посветен на темата предишни цивилизации върху Земята, с първото издание на „О-Корс“ от първопроходеца Георги Илиев. Да не забравяме и книгите с аввтографи от братя Стругацки, Олга Ларионова, Дмитрий Биленкин, Ерик Симон, от всички съвременни български автори.

По втория въпрос: не, няма да може, защото в колекцията ми има празнини, особено от старата ни литература. Ползвайки и фондовете на народните библиотеки в София и Пловдив, аз написах една непубликувана засега „История на българската фантастика“. Изградена е на хронологичния принцип и започва от разказа на Иван Вазов „Последният ден на ХХ век“ (1899). Нека подчертая, че през периода 1935-1945 година този жанр у нас е на доста високо равнище (да речем, десето място в света), като удачно се застъпват основните му направления… Да, ние слабо познаваме по-старите си фантасти и липсата на критически изследвания в подобна насока е сериозен пропуск.

– А може ли фантастиката да каже нещо ново на научния работник, например на химика Ивайло Рунев?

– Някои научнофантастични творби са ми давали подтик, но като правило смятам, че те рядко успяват да предложат нов тип идея. Тъй наречената фантастика на близкия прицел, илюстрираща лабораторния живот на откритията, понякога подхвърля идейни чернови, ала страда от недостиг на художествени характери. По-важно е да изтъкнем, че любимият ни жанр създава атмосфера на търсене на прогрес в науката и техниката, че разпалва въображението и поражда свеж духовен глад, поддържайки у човека непрекъснат стремеж към творчески промени.

Фантастиката показва с ярки бои, че светът не е изчерпан и че битието не може да бъде скучно. Забележете, това не е измислената екзотика на приключенията и сладникавата филмова любов, ами вселена, в която бихме могли да участваме. Фантастичното изкуство дарява ориентир и значително разширява хоризонта на всеки свой почитател.

– Да се обърнем към прогностиката: как си представяте библиотеките на бъдещето – лични и обществени?

– Като библиофил изпитвам удоволствие, когато галя кориците на моите книги. Обаче никоя лична сбирка не е в състояние да покрие океана от желания на любителя. Така че няма друго спасение освен държавните фондове, макар днешните библиотеки до голяма степен да ми приличат на гробници, където е твърде трудно да получиш търсеното заглавие… Спомням си, че на въпроса „Възможно ли е върху една пръчка да се запише цялото съдържание на Британската енциклопедия?“ професор Мартин Гарднър отговаря, че това е чисто технически проблем, който ще реши ХХI век – но нали тогава ще живеем и ние?

Вярвам, че внуците ми ще ползват информация, съхранявана на молекулно ниво. И понеже диалектиката ни учи, че микросветът е безкраен, вероятно е в по-далечното бъдеще да се появят записи на субатомно равнище. Питате ме дали в такъв случай може да се правят неутронни и мезонни „книги“? Защо не, стига под т.нар. книга да разбираме комплекс от символи, даващи завършена информация. Тук много ще ни помогнат новите поколения компютри, които ще се различават от съвременните както фараонската лодка от космическия кораб.

– Как гледате на идеята да се създаде специализирана обществена библиотека, посветена изцяло на фантастиката? И съществува ли днес подобна потребност?

– Въпросът ме изненадва и зарадва едновременно. Веднага си представям 100, 200 хиляди, 1 милион НФ заглавия, издадени по широкия свят. И аз обикалям между тях! Навярно тъй и ще си умра от глад и жажда, защото ще забравя за тези си физиологични „подробности“. Ала да се откъснем от мечтите. Такава библиотека (при съответните пропорции, разбира се) има – тя принадлежи на нашия интегрален клуб „Иван Ефремов“ и не е за пренебрегване, особено ако се приеме, че е обединена с моята и на още двама-трима души от клуба сбирки.

Сигурен съм – завършва събеседникът срещу нас, – че щом вестник „АБВ“ пусне съобщение за една новосъздадена библиотека, посветена само на фантастиката, пред входа ѝ ще се събере опашка от хиляди желаещи. Мисля, че в тая засега въображаема съкровищница трябва да бъдат почетени трите „кита“ на фантастичното: литературата, филмите, компютърната фантастика и моделиращите устройства. Да, наред с отрупаните с книги стелажи, тук ще ни посреща кинозала, ще ни очароват с щедрите си пъстри екрани видеотерминали…

* * *

Това бе едно от моите интервюта с Ивайло Рунев, което исках да включа в словото си. Инак в медийното пространство ние сме разговаряли за какво ли не – за магията на фендъма, за Хърбърт Уелс и кометите (беше по времето на Халеевата яркоглава пришълка), за тънкостите при воденето на аукциони.

В своя живот съм имал моменти, когато гледах Ивайло отдолу нагоре, учейки се от него на любов към жанра и на енциклопедизъм (не че днес ми е късно да науча още). Дори направихме няколко опита за разменени семейни гостувания, умерено подкрепяни от водка или домашно княжевско винце. Помня, веднъж запитах жена му дали се интересува от фантастика. „А-а, не – кимна тогава Ангелина, – нямам никакъв допир с фантастиката, освен че спя под общ юрган с фантаст…“ И досега си мисля, че туй бе по-скоро шега, лукава и изящна. Просто не мога да си представя, че такъв мощен пропагандатор като съпруга ѝ не е пръснал „зараза“ и под къщовния покрив. Я вижте сина им Веселин Рунев, който – къде с мъчителни усилия, къде с бащината си оптимистична усмивка – вече десетина години поддържа библиотека „Орфия“…

Ивайло притежаваше твърде развито чувство за историчност: нещо, което липсва на мнозина от нас.

Тъкмо бяхме приготвили за печат стартовия брой на списание „ФЕП“ (март 1988) и една вечер в клуба аз предложих на Рунев надраскани коректури от този наистина исторически двоен брой. Човекът се поколеба (дали не си правя глума с него?), но сетне ги взе с интерес и явно ги е присъединил към своя достоен за музей архив… Ами колко сърцато, направо професионално умееше да организира БГ фестивалите на супержанра! Също така много обичаше да ходи на конвенти не само из нашенско, а и в чужбина, откъдето винаги донасяше богата книжовна и друга интелектуална жътва. Тъй от Еврокона в Краков се завърна с чудесни спомени за Пол Андерсън – даже при някой от среднощните контакти бе успял да издейства от маестрото олекотени авторски права за първата му книга в България „Операция „Хаос“.

Да вметна, че пак той с присъщия си широк, ала не всеяден хоризонт стана първопроходец и на фентъзито у нас. Въз основа на негови материали на руски и чешки език беше съставено първото наше томче за супермъжагата Конан Варварина.

Как ли би изглеждала една по-разгърната визитка на тоя отечествен деец, питам се днес?

Представям си я не като обичайното в такива случаи картонче – та то няма да побере дори 1/10 част от лицата на Ивайло! Визитката му би могла да напомня например международен паспорт, върху чиито пъстроцветни странички да се чете: член на World SF и други задгранични организации; съосновател на пионерските в супержанра издателства „Ролис“ и „Орфия“, както и на остросюжетния алманах „SF трилър“… Библиограф с главно Б; журналист и историк, популяризиращ далеч не само задокеанското; мотор, обединител и летописец на родния фендъм… Има още: преводач & съставител; един от стълбовете на списание „ФЕП“, на което осигуряваше топла връзка с феновете; автор на книга-игра (издаде я под псевдоним, но не англоезичен); зачинател на първата у нас енциклопедия на световната фантастика… Да, дълъг списък!

Когато смъртта надвеси над него страшния си лик, Ивайло не се размекна от ужас и себесъжаление, ами продължи да бъде чудесен боец на своя любим фронт. Съумя да свърши доста неща за кратко време и веднъж, вече към края си, сподели с мен, че напоследък е научил какво ли не. „Само – въздъхна – дето не можах да стана редактор, някак не ми идва отръки…“ До последно многото му и толкоз разнообразни лица бяха живи, пулсираха, озарени от енергия, растящ енциклопедизъм и мечти.

Бяха живи ли казах?

О, не, тези негови ипостаси, неговият труд на нивата ни фантастична, стремежът му да прави добро в името на Нейно величество Фантастиката не престават да дишат и туптят. Те са живи! Разбира се, аз не искам да изкарвам Ивайло Рунев като някакъв свръхнадарен ангел с белоснежни крила (кажете – кой от нас е такъв?), но си мисля, че за днешните съвременници е твърде важно да бъдем духом с нашия фен № 1 и Мистър Фантастика, за да сме малко от малко достойни за неговата тъй светлоносна памет…

Leave a Reply