Нелибералната демокрация

Напоследък терминът „нелиберална демокрация“ е много популярен и моден. В някои страни тя е налице. Други са се запътили натам… Какво всъщност означава? Какво да очакваме от нея, като плюсове и минуси? Каква е, в тези пълни с дезинформация времена, истината – поне каквато аз я виждам?

Определение

Обикновено така бива наричана социалната система в страни, където в икономиката има ограничена степен на пазар, но властта е под авторитарен контрол. Историците отдавна имат термин за такъв тип система – феодализъм. Познатият ни от историята средновековен феодализъм е негов вариант. Друг негов вариант (с по-сериозни ограничения на пазара) е съветският и източноевропейски комунизъм. Трети е германският нацизъм отпреди и по времето на Втората световна война, и сходният му италиански фашизъм. Четвърти е съвременната „нелиберална демокрация“, каквато виждаме например в Китай. (Русия е близо до завършването на преход към нея; Турция и Унгария са в началото на такъв преход; Румъния е пред риск да го започне.) Съществуват и други варианти.

Сърцевината на тази система е, че цялата власт в едно общество – казано по друг начин, цялото общество, включително хората в него – принадлежи на определена, рязко отграничена група хора (феодална каста). При средновековния тип феодализъм тя се нарича благородници или феодали. При комунистическото общество – партийни членове (често над определено ниво в партийната йерархия). При съвременната „нелиберална демокрация“ все още няма утвърден термин. Ненаучно, на повечето места се използват варианти на термина „мафия“, като отражение на факта, че произходът и методите на кастата са в значителна степен криминални. (Често тя бива ръководена от престъпници, навлезли в политиката с цел да избягнат отговорност и/или да получат повече власт.)

В България прилично точно описва върхушката на тази каста изразът „комунистически политченгета с високи чинове“. По-ниските ѝ слоеве имат смесен произход – кримки, кариеристи, политченгета с по-нисък чин или техни роднини – примерно потомци – и т.н. (Част от комунистическите политически полицаи не са се присъединили към тази каста, често на сериозна цена за тях. Елиминираните от кастата биват ликвидирани като влияние, така че престават да са обществен фактор.) Отделни личности могат да се окажат в групата по случайност или заради изключителен талант, съчетани с неспособност за осъзнаване сред що за хора се оказват, или пък с изначален морално-етичен дефицит.

Реално, произходът на хората във феодалната каста е без значение. Причисляването им към нея води до значителна степен на изолиране от тези извън нея, и към приемане на нейните стойности (ако те не са стойности на индивида по начало). Този процес бързо превръща огромния процент от тях във властови връх и морално-етична утайка на обществото. Те започват да изживяват себе си като специални хора, на които изначално се полагат права и привилегии, които не се полагат на другите. Смятат се за единствените истински хора в това общество – всички останали са за тях добитък, който съществува, за да бъде тяхна собственост и да бъде доен и стриган.

Във феодалната каста властта и правата са разпределени под формата на пирамида. На върха има един човек или тесен кръг от хора (крал, генерален секретар / Политбюро, капо ди тути капи, „генералите“…). Върхът реално притежава всички права и власт в системата, дори ако де юре те не са негови. Той делегира части от тях на свои васали, които се грижат за спазването на феодалния порядък. Те на свой ред делегират част от тях към свои васали с цел вършене на работата, те – надолу към свои, и т.н. (В миналото е била правена ключовата грешка простолюдието да бъде приемано като най-долен слой на системата, а не като отделна каста, която трябва да бъде отделена чрез непреодолима граница.) В някои случаи тази пирамида и властта ѝ са официални (средновековен тип феодализъм). В други (комунизъм) съществуването ѝ е отчасти официално, но властта ѝ частично или изцяло се отрича на думи. В трети (съвременни „нелиберални демокрации“) тя е скрита от обществото, съществуването ѝ се отрича и разкриването му се преследва безмилостно, или пък се нормализира като публична тайна.

В класическия феодализъм кастата на „останалите“ е известна като поданици. Съвременните феодални системи (комунизъм, нелиберална демокрация…) често я наричат „граждани“, като част от опита им да се представят за демокрации. В обществената йерархия те на думи са навсякъде, но на практика стоят безусловно под дори най-ниските слоеве на феодалната каста. Ако например световно известен академик и лауреат на Нобелова награда бъде блъснат от колата на шофьор на трети заместник на районен прокурор или сенчест бизнесмен, или дори от обикновен крадец, който обаче си плаща данъка протекция на системата, извършителят не рискува да пострада. Дори ако бъде осъден – като правило заради значителна обществена реакция – присъдата му ще е смешна и ще бъде „изтърпявана“ в луксозни условия. Ако обаче академикът посмее да отстои правото си да пресича пред въпросния шофьор, или да се опита да се защити от крадеца (и успее), ще бъде осъден на далеч по-сериозна присъда, която ще излежи ефективно в най-отвратителния наличен затвор. Причината за този „парадокс“ е проста: академикът с всичките си титли и постижения е поданик, докато шофьорът и крадецът са членове на феодалната каста.

Структура на феодалната система при нелиберална демокрация

Разделянето на обществото на касти се извършва чрез система на привилегии. Например поданиците на теория имат определени права, но на практика могат да ги използват само когато това не пречи на феодалите. Малък процент от тях, чиито възгледи и/или ценности са близки до пропагандата и механизмите на феодалната система, обикновено биват допускани да ползват правата си в почти пълен или пълен размер. Работещите в органите за опазване на властта на феодалите обикновено имат още привилегии – достъп до евтини (държавно спонсорирани) стоки и услуги, лека работа с дълги почивки, привилегии пред правораздаващата система и т.н. Малко под тях обикновено са работещите в частни силови структури, често в зависимост от колко високопоставен сред кастата е феодалът, който ги притежава.

Нелибералната демокрация обикновено проявява нулева загриженост за поданици, чиито права биват нарушавани в чужбина (освен ако това не ѝ е нужно за пропаганда), без значение колко несправедливо е нарушението. Ако обаче в чужбина бъдат нарушени правата на феодал, той бива защитаван старателно. Често това е сигурен признак дали някой спада към феодалната каста. Друг сигурен белег за спадане към нея или не е поставянето на човека вътре в страната пред реда и закона спрямо чужденци от силни либерални демокрации: феодалите обикновено биват поставяни над чужденците (ако те не са важни фигури), поданиците – задължително под тях.

Феодалната каста обикновено е в значителна степен над официалните закони (освен тези феодали, които са в процес на елиминиране от нея). Спорове на феодал с поданици се решават от органите за опазване на системата (съд, силови институции и т.н.) в полза на феодала. Феодалите обикновено се ползват с безнаказаност за престъпления, независимо от тежестта им, освен ако не са срещу други феодали. Ако особено тежко престъпление на феодал е невъзможно да се прикрие или припише на поданик, и особено ако към случая има интерес от силни либерални демокрации, срещу феодала може да бъде произнесена някаква формална присъда. Тя обаче рядко бива привеждана в реално изпълнение, и дори тогава обикновено се реализира в далеч по-малък от присъдения размер и по начин, който реално не нарушава интересите на феодала. Често тези факти са добре видими при проверка на броя на влиятелните хора (като правило феодали), осъдени за корупция – престъпление, в което са замесени почти всички от тях. В нелибералните демокрации този брой клони към нулата и включва като правило само феодали в процес на елиминиране от кастата им. (Обикновено процесът на елиминиране се състои именно в такива присъди.) Феодалната каста използва тези случаи за пропаганда, че корупцията се наказва в нелибералната демокрация, дори по-сигурно, отколкото в либералната.

Силата в нелиберална демокрация се опазва за феодалната каста на принципа „целта оправдава средствата“. Например, ако срещу поданик бъде извършено криминално престъпление, институциите в обществото вземат или не мерки срещу извършителя, в зависимост от дали той се ползва с пряката или косвена протекция на някой феодал, или не. Ако обаче поданици се опитат да се самоорганизират срещу престъпността, институциите мигновено оценяват това като потенциална точка на концентриране на власт, която може да бъде използвана по-нататък срещу феодалната каста, и задължително я смазват, дори ако е насочена срещу престъпници без протекция от феодал.

Престъпността при нелибералната демокрация е част от механизмите, чрез които феодалите изземват средствата на поданиците. Тя служи на определени феодали, предава им лъвския пай от ограбеното, и т.н. Протекцията на феодалите осигурява неприкосновеността на престъпниците пред органите за опазване на реда. Всичко това прави престъпността част от феодалната каста, а не от поданиците – затова при нелиберална демокрация те реално стоят над „гражданството“ и то не може да се защити от тях; защитата става възможна единствено след замяна на нелибералната демокрация с либерална. Както и при рушветните форми на събиране на ресурси от поданиците, липсата на протекция от феодали (срещу предаване на повечето ресурси на тях) се наказва от органите категорично – те са инструментът, който подсигурява удържането на престъпниците на мястото им във феодалната система. Пак те притискат престъпниците да се организират в строга йерархия, която предава лъвския пай от събраните ресурси нагоре срещу защита от органите на реда отгоре.

Престъпната общност изпълнява и други роли в нелибералната демокрация. Нивото и насочеността на нейната активност, в комбинация с манипулации чрез медиите, е важен начин за манипулиране от феодалната класа на „общественото мнение“ на поданиците. Умелият социален инженер може успешно да опази властта и контрола на феодалите над поданиците им чрез този метод дори при сериозно разклатени ситуации. (Често такива ситуации във феодалната система остават прикрити от поданиците толкова умело, че могат да бъдат разпознати единствено по това как медиите и престъпността насочват мисленето на обществото в синхрон към внезапно възникнали или трайно нерешавани проблеми с престъпността вместо към наболели проблеми с властта.) При нужда от брутални силови действия на властта, например срещу анти-феодални размирици, престъпността е ценен провокатор. Нейни членове са удобни изпълнители на „мръсни“ поръчки срещу не-феодални институции и лидери. При избори употребата на престъпните общности често спестява на феодалите необходимостта от пряко фалшифициране на резултатите, за да запази властта си…

Разлики в социалния договор между двете системи

В либералната демокрация хората имат сравними права, определени от корпус правила (законодателство), които важат в голяма степен за почти всички. Всеки има право на икономическа и политическа инициатива, които са в значителна степен свободни, и са достъпни според възможностите на индивида – лични, наследени и т.н. Словото (в по-широк смисъл – информацията) е в значителна степен свободно. Де юре и де факто в тези общества в голяма степен се покриват. Като обобщение, там социалният договор гласи, че всеки индивид има значителна икономическа и политическа свобода, и може да постигне значителен социален (длъжностен, икономически и т.н.) напредък.

(В качествените либерални демокрации хората имат на практика еднакви права. Законодателството важи в почти еднаква степен за всички. Икономическата и политическа инициатива са на практика напълно свободни, и зависят почти изцяло от личните възможности на индивида. Свободата на словото се ограничава почти само от условия с важност от мащаба на военна тайна, и дори тогава с опазването на тайната са натоварени само официално запознатите с нея. Там социалният договор реално позволява издигане на всеки индивид според личните му качества и цели. Качеството на една либерална демокрация зависи именно от тези параметри.)

Във феодалната система социалният договор отразява разграничаването на феодалите от поданиците, и различните права на двете касти. За кастата на поданиците той предвижда най-основни права, които не позволяват значителен напредък в обществото и на практика не дават възможност за преминаване в кастата на феодалите. Дори тези права важат само докато не противоречат на интереса на феодал. Например, поданиците на теория могат да осъдят феодал, или да накърнят другояче интересите и/или властта му, но на практика не се получава да го постигнат. Ако феодалът си хареса тяхна собственост, им я отнема без те да успеят да му се противопоставят. Това е пряко следствие от факта, че де юре поданиците са свободни, но де факто са собственост на феодалите. Понякога статутът на де факто собственост се подсилва и чрез де юре инструменти, напр. закрепостяване при средновековния феодализъм или местожителство при комунизма. Като правило де юре и де факто в тези общества се разминават в значителна степен: те са царство на лъжата.

(В миналото това разделение на кастите понякога е било нарушавано. Един от примерите за това е британската Магна Харта, която по недоглеждане на авторите си предвижда определени свободи и права пред краля не само за благородниците, а за всички. Именно тя прави възможно завоюването на икономически позиции от не-феодали и последвалата индустриална революция, която ограничава властта на феодалите и в крайна сметка праща в историята средновековния тип феодализъм. Пак тя е в основата на свободата на мисълта и словото, които полагат теоретичните основи на съвременната либерална демокрация. Съвременните феодали обикновено разбират ролята на тази грешка и внимават да не допускат подобни.)

Разлики между феодализма и истинската демокрация като системи

Дори където двете системи са сравними, силните и слабите им места са различни. Феодалната система е де факто командна и може да концентрира ресурси до степен и на цена, която гражданите на либерална демокрация рядко са склонни да позволят. Затова тя обикновено постига по-добри резултати в условия, които позволяват екстензивен растеж, или в екстремални ситуации – бедствия, война… Стремежът на овластените в нея да опазват позициите си обаче е сериозна пречка в интензивния растеж, където дизрупцията е необходимо условие. Там либералната демокрация, в която властта на пазещите статуквото е по-слаба, а инициативата то да бъде дизруптирано е по-силна, обикновено постига по-добри резултати. Тъй като характерът на растежа на социалните системи е фон Нойманов, периодите на екстензивен растеж в потенциалния живот на системата обикновено са много пъти по-кратки от периодите на интензивен растеж. Затова либералната демокрация може да изостане краткосрочно зад феодалната система, но в дългосрочен план неизменно я надминава и постига по-добро икономическо и социално развитие, включително по-добър жизнен стандарт на гражданите си. (Свободата на гражданите и удовлетворението, което тя носи пряко или чрез реализиране на даваните от нея права, е както основна база за постигането на по-добра производителност, така и привлекателна за гражданите сама по себе си.)

Класически пример за сравнение в развитието на двете системи е това на комунистическия СССР, сравнено с това на западните либерални демокрации. През 1920-те и 30-те СССР расте, разорава целините и се индустриализира с темпове, непостижими за западните демокрации дори извън криза. През 1960-те обаче СССР изчерпва екстензивните възможности за развитие и растежът му започва да изостава зад този на Запада. През 1990-те разликата достига размери, които водят до разпадане на комунистическата обществена система и рухване на СССР. Част от нея се дължат на персонални грешки на съветското ръководство, напр. първоначалното отричане на ключови области като генетика и кибернетика. Огромната част обаче се дължи на същностните различия на двете системи.

Преходът от либерална демокрация към нелиберална

Ако се развива на базата на либерална демокрация, феодалната система като правило извършва преход към един от вариантите си – т.нар. нелиберална демокрация. Той започва с идването на власт на корумпирани или другояче престъпни политици, или навлезли в политиката измамници. Обикновено те водят политика на безогледен и без дългосрочен план популизъм, насочен към най-лесните за лъгане прослойки в обществото – обикновено най-нискоинтелигентните и неуспелите. Представят се за непоколебими защитници на определени стойности, като правило крайни – „традиционни“, „консервативни“, „защита на бедните“, алт-леви или алт-десни, или каквито други биха били популярни в съответната обстановка сред подкрепящите ги. Дефинират като „враг на стойностите ни“ неспособни на реална самозащита социални групи – по етноси (евреи, цигани…), възгледи (либерални, образовани, скептици), произход (мигранти, членове на определено малцинство) – срещу които лесно се демонстрира сила. Повеждат борба (най-често предимно симулирана) срещу въпросния „враг“, като го използват като плашило, набеждават го за всички свои провали и причисляват към него всеки, който разбира истинската им същност и се опитва да я разкрие пред обществото. Представят за задължителен елемент от тази борба разрушаването и елиминирането на демократичните ценности и порядки – независимост на съда, медиите, изборните органи и т.н. – и подмяната им с послушни марионетки. Смазват демонстративно всяка форма на самоорганизация на обществото, с изключение на организирани и контролирани от тях погромаджийски групи. Поставят силовите органи над и извън закона, дават им привилегии спрямо гражданите и ги превръщат в своя лична гвардия, като възнаграждават у тях личната преданост и наказват предаността на истинските ред, закон и демокрация. Полагат усилия да „нормализират“ нарушаването на закона от тях и техните силови структури. Безмилостно отстраняват тези, които разбират същността им и я показват пред избирателите.

Често такива политици просят, и често получават сериозна, обикновено тайна помощ от държави с установена феодална система, срещу различни видове национално предателство в полза на другата държава. Държавите с установена феодална система обикновено помагат с желание – дори ако не получат национално предателство от споменатите политици, те имат сериозен интерес конкуренцията им на държавно ниво да е некачествена и непривлекателна. Установяването на подобни връзки на вървящи по този път политици обикновено доказва истинската им цел – промяна на системата в страната към феодална. Такава промяна като правило е много по-разрушителна и пагубна за страната, отколкото „обикновено“ национално предателство, и извършващите го политици го знаят и знаят какво би означавало понасянето на отговорност за нея. За да я избягнат и да запазят властта си, те обикновено са готови на всякакви престъпления, независимо от мащаба им.

Самият преход към нелиберална демокрация обикновено отнема известно време, през което едни или други демократични институции и/или права на поданиците могат да бъдат частично запазени (особено ако не пречат на извършването на прехода). Ключово за извършването на прехода е овладяването от създаващата се феодална каста на икономиката. Критична точка е постигането от нея на собственост на над 40% от икономиката; оттам нататък връщането назад е изключително трудно. (Често тази собственост е скрита зад офшорни компании, фирми за прикриване на истинския собственик и т.н. В други случаи тя се изразява чрез някакъв вид мафиотски контрол над де юре „собствениците“.) Когато кастата постигне собственост на над 50% от икономиката, страната вече може да бъде върната към либерална демокрация единствено по силов път (напр. като загуби война срещу либерална демокрация и бъде окупирана).

В такива случаи задължителни, но често недостатъчни условия са правилното идентифициране на всички членове на феодалната каста, лустрацията на цялото им имущество, пълното разрушаване на всички техни лостове за въздействие и доживотната забрана за тяхно участие в икономическия и политически живот, с непрекъснат активен контрол върху спазването ѝ. Друго на практика задължително, и често недостатъчно условие е доживотното физическо отстраняване с пълно изолиране от обществото (напр. затвор без право на комуникация) на върхушката ѝ. Трето такова условие е пълното публикуване и документирано дискредитиране на всички лъжи, които кастата е използвала, за да се качи на власт и да я задържа. Дори при правилно прилагане на всички тези мерки, рискът на освободеното общество за връщане към феодална система продължава да е висок, докато подкрепилата идването на власт на пре-феодалите прослойка съществува. Тъй като тя при либерална демокрация обикновено не може да постигне ресурсите и привилегиите, които получава от популистите кандидат-феодали (няма нужните умения и трудолюбие), вярата ѝ в про-феодалната лъжа е изключително резистентна на лечение и рецидивира при всяка възможност. Отчасти е ефективен икономическият ѝ ъплифт, примерно масовото ѝ издигане (чрез обучение в нужните за собствен успех умения и отношение към труда, и възможност да го положат с добър резултат) до средна класа. Дори тогава обаче рискът продължава да е силен в течение на поне две поколения.

Достъпен начин да се прецени процентът собственост на феодалната каста в обществото е преценяването на процента собственост в икономиката на най-богатия 1% от гражданите. (Феодалната каста заедно с подставените от нея за „собственици“ лица обикновено е под 1% от обществото; останалите извън нея най-богати вътре в този 1% обикновено притежават пренебрежимо малка част от икономиката.) В либерални демокрации тя е под 40% (в качествени – под 30%). Качване на собствеността на най-богатия 1% над 40% от икономиката обикновено е рисково дори за либерални демокрации с традиция, тъй като създава условия за корупция от мащаба. Тя концентрира много ресурси в малка, лесно превземаема група и настройва останалите срещу тази група и порядките в обществото, които останалите обвиняват за корупцията. Това улеснява взимането на властта от измамник-популист с авторитарни амбиции и налагането от него на недемократични обществени порядки. В такива условия той действа чрез договаряне с най-богатите да ги издигне до феодална каста, и получава задкулисната им подкрепа (въпреки че публично ги обявява за най-злите си врагове, и дори може реално да репресира тези от тях, които са били против него.)

Лъжите на феодалната система

Феодалите добре знаят, че системата им е по-лоша за обществото от либералната демокрация, макар че не го признават пред не-феодали. (Например при комунизъм висшите комунисти са напълно наясно с предимствата на либералната демокрация, въпреки че пред поданиците говорят точно обратното. Ако някой искрено вярва, че комунистическата система е по-добра, той не бива допускан в комунистическата върхушка, тъй като е глупав до степен да е потенциално опасен.) Затова, когато феодална обществена система съ-съществува с либерална демокрация, феодалите инвестират значителна част от ресурсите си в лъжене на поданиците, че феодалната система е по-добрата. (В противен случай „стадото“ твърде бързо разбира разликата и бяга към либералната демокрация, и/или изработва отношение към феодалите, което в момент на тяхна слабост може да премине в самоорганизиращо се противостоене.) Колкото по-голяма е разликата в качеството на живота между двете системи, толкова повече ресурси биват инвестирани от феодалите в пропаганда срещу либералната демокрация и предимствата ѝ.

Инструментите за пропагандиране на тези лъжи са каквото е подходящо за ситуацията и изпълнимо за феодалната каста. При средновековния феодализъм то не се налага, тъй като либералната демокрация още не съществува като алтернатива. (В самия му край тя се появява, но остава подценена като опасност от феодалите: те сключват в Европа различни „съюзи на монарсите срещу народите“, но подценяват създаващата се либерална демокрация в САЩ.) При комунизма феодалната каста разчита на тотален контрол върху средствата за масова информация и ограничения върху контактите с либерални демокрации (които в крайна сметка се оказват недостатъчни). При нелибералната демокрация се разчита основно на поставяне под пълен контрол на медиите (обикновено чрез съсредоточаването им в ръце на върхушката на феодалната каста), на филтриране/блокиране на връзките към либералната демокрация през Интернет, и на масирано разпространяване на лъжи. Последното най-често се прави чрез платени журналисти, „агенции за Интернет влияние“ и други подобни. Често с тази роля биват натоварвани и подходящи, или дори специално създадени органи за опазване на властта на феодалната каста, обикновено реализирани като тайни служби.

Лъженето на „стадото“ на тема прилики и разлики между либералната демокрация и феодализма набляга основно на две линии. Едната твърди, че феодалната обществена система всъщност е вид демокрация. В подкрепа на това се правят опити нейни елементи да бъдат оприличени на елементи на либералната демокрация. Например се организират „избори“, на които поданиците теоретично биха могли да изберат на власт когото пожелаят (разбира се, на практика това не е възможно). Системата за опазване на властта на феодалите бива представяна като правораздаваща система (например съд), която се ръководи от демократично звучащо законодателство (разбира се, на практика то се прилага в интерес на феодалите). Органите за силово контролиране на поданиците биват представяни като органи за опазване на закона и реда. (Те наистина биват натоварени с опазване на „стадото“, където то не противоречи на интереса на феодалите. Основната им роля обаче е смазване на опити на „стадото“ да се сдобие с реална власт, свобода или самоорганизираност). Във всички други елементи на нелибералната демокрация се търси максимално уподобяване на либерална демокрация (доколкото това не нарушава феодалната ѝ същност). Елементите, които са уподобени в значителна степен, или могат да бъдат представени за еднакви или сходни на тези в либералната демокрация, обикновено биват групирани от феодалната демагогия в понятието „демокрация“, и се твърди, че те са еднакви при двете системи. Че това всъщност е една и съща система, с разлики само извън тези елементи.

Другата линия на лъжи твърди, че не-феодалните елементи на либералната демокрация са „лоши“. Това са нещата, които дават реална свобода на гражданите – реално разделение на властите, реално независими съд и медии, прозрачност на властта пред обществото и контрол на обществото върху нея, истинска свобода на словото, на придвижването, на личния избор и т.н. Най-често тези елементи биват групирани от феодалната демагогия в понятието „либерализъм“, и представяни за крайно отрицателни, неприемливи и недопустими.

Начините на това представяне и елементите, на които се поставя ударение, зависят от обичаите, традициите и настроенията на обществото. Например в общество, в което традиционно се гледа с лошо око на сексуално различните, свободата на сексуално самоопределение бива представяна от феодалните демагози като поощряване на извратеността, което е основно качество на либералната демокрация. Където има традиционна подозрителност към чужденците, свободата в либералната демокрация на придвижване и заселване бива представяна от демагозите като възможност за нашествие на врагове отнякъде (обикновено откъдето традиционно подозрителните очакват врага). Където има традиционна враждебност към определена социална група (етнос, професия и т.н.), свободата в либералната демокрация на тази група да бъде равна с другите бива представяна като възможност тя да заграби властта и да застраши другите, и т.н.

Така създаденият набор негативни мемове цели да излъже поданиците, че „либерализмът“ (реалните граждански свободи и права) е нещо, което трябва да бъде избягвано на всяка цена, и че „нелибералната демокрация“ е идеална комбинация от предимствата на демокрацията без недостатъците на „либерализма“.

Реално либерализмът в тази пропаганда са нещата, които различават реалната демокрация от феодализма. Премахването им е всъщност процесът на превръщане на демокрацията във феодализъм, на управниците във феодална каста, и на гражданите в поданици, които реално са собственост и добитък на феодалната каста. По същество, самият израз „либерална демокрация“ е тавталогия, а „нелиберална демокрация“ – оксиморон.

Феодалната система и икономическият просперитет

Цялата собственост във феодалната система реално принадлежи на върхушката ѝ, дори ако юридически не се води нейна, и се делегира надолу по пирамидата на феодалната каста, до най-ниското ѝ ниво (но никога чак до поданиците – това е ключова грешка, която би им позволила някаква реална степен на контрол и власт). Създадените чрез тази собственост и упражнявания чрез нея труд блага и ресурси се реквизират обратно нагоре към върха на пирамидата, и реално принадлежат на него. Той решава къде колко от тях ще бъде разпределено. Например при нелиберална демокрация всички значими икономически единици са собственост на членове на феодалната каста. Средните и малки икономически единици често се водят де юре собственост на средно- и нископоставени членове на феодалната каста, или на подставени лица – но де факто са собственост, както и всичко друго в системата, на върхушката на кастата. Изгуби ли „собственик“ на такава единица благословията на сеньора си, той изгубва и собствеността върху нея в полза на друг васал.

Критерият за определяне колко собственост, права и привилегии на кого делегира един феодал, е кой от васалите му е най-предан. (Критерият производителност в създаването на блага е по-маловажен. Ако се допусне той да доближи по важност личната вярност, феодалната система рискува да премине естествено към свободен пазар, а оттам да потегли към либерална демокрация.) По-преданите получават повече, което води до това почти всички ресурси на всеки феодал да отиват за демонстриране на повече преданост към сеньора му. Също, всеки феодал се опитва да увеличи създаването на ресурси в своя феод, но всички други феодали му пречат в това, и обикновено успяват. (Често с помощта на сеньора му – той има изгода васалите му да са сравними по успех, за да се състезават по-нахъсано, а това се постига най-лесно чрез подрязване на по-успешните.)

Тези механизми насочват произведените от феодалната система ресурси към цели, различни от натрупването им и напредъка на негова база. Също, обикновено най-голяма лична преданост дават издигнати на висок пост, които обаче нямат качества и умения да ръководят и естественото им място е на дъното на обществото – затова те често са предпочитани от феодалите за васали или управители, но рядко са реално полезни за производителността. Най-сетне, дизрупциите с цел изкачване във феодалната пирамида означават слизане на такива по-високо в нея – затова по-високопоставените в тази пирамида се борят срещу дизрупциите, а те са задължително условие за интензивния икономически растеж. Поради всички тези причини нелибералната демокрация обикновено не постига така добри производителност на труда и икономически, технологичен или научен прогрес, както либералната.

Тъй като иска за себе си повече ресурси, феодалната каста търси начини да увеличи производителността. Пазарната система е един от тях, като форма на принуда към поданиците да работят по-здраво, за да подсигурят съществуването си. (Тъй като нямат как да получат в системата значим социален напредък, те не се чувстват стимулирани да полагат повече усилия.) Тя обаче създава потенциал за икономическо дизруптиране на отделни феодали, и потенциално на цялата каста. Затова свободата ѝ бива ограничавана по различни начини, а това отново ограничава производителността ѝ.

Един от начините за увеличаване на производителността е позволяването на поданиците да задържат повече от създадените от тях ресурси за себе си, в съответствие с производителността им. Тук обаче влиза в сила същностно ограничение на феодалния тип икономика. Задържаните по такъв начин ресурси е недопустимо да се доближават до ресурсите, които биват получавани срещу лична преданост към феодалите – иначе механизмите на феодалната система ще се окажат с по-слабо влияние от тези на икономическата ефективност. Това би отворило път за постепенно отслабване на феодалната система, и може да се стигне дори до възможност за преход към либерална демокрация. Затова този начин за увеличаване на производителността е допустим във феодалната система само до това ограничение. Колкото по-застъпен е, толкова по-трудно става и повече контрол върху икономиката изисква балансирането на съотношението между получаваните ресурси в полза на личната преданост, и толкова повече нараства рискът за грешки в този баланс, със съответните последствия за феодалната система. Притежаването на колкото се може по-голям дял от икономиката и наличието на повече механизми за контрол върху нея и единиците ѝ улеснява задачата по това балансиране, но не премахва ограничението, което прави феодалната икономика естествено по-непроизводителна и неефективна от тази на либералната демокрация.

Между „собствените“ икономически единици често се позволява известна конкуренция, за да се избегне твърде голямо спадане на производителността им. Степента на конкуренцията обаче обикновено се ограничава до степен тя сама по себе си да не може да издигне един конкурент над друг – във феодална система това трябва да става на базата на разликата във верността на двамата към техния сеньор. Изместването на този приоритет от друг по същество разрушава феодалната система, така че е недопустимо за нея. Всякакви начини на конкуренция, които биха подкопали събирането и прехвърлянето нагоре на ресурси, обикновено са абсолютно забранени – например конкуренция чрез сваляне на цените на стоки за потребление от „стадото“. Управители на единици, които постигат твърде добра производителност, обикновено са изгодни за техния феодал, но потенциално са сериозна заплаха за другите около него, и често биват саботирани или дори елиминирани по един или друг начин.

В някои случаи се позволява на „стадото“ да притежава незначителни като размер и влияние икономически единици, напр. малки фирми. За да не бъде изпуснат контрола на феодалната система върху тях, обикновено тя създава законодателство, което е нереално да бъде спазено, и фирмите биват контролирани и изцеждани до сухо чрез факта на нарушаването му.

Един механизъм, който се грижи за това, са чиновниците, които притискат тези фирми за рушвети. Съгласно теорията на игрите, в такава ситуация чиновниците са силната страна и могат да вземат като рушвет на практика цялата печалба на икономическата единица – и се стремят към това. Лъвският пай от рушвета отива за началниците им, предава се по веригата нагоре и се събира у върховете на феодалната каста. По подобен начин биват изцеждани от ресурси свръх необходимото за оцеляване и отделните граждани – при тях преките рушветовзематели са лекари, учители, чиновници, полицаи и т.н.

Тези механизми играят двойна роля. От една страна, чрез тях феодалната каста снабдява себе си с колкото може повече блага. От друга, така тя изземва всички ресурси на „стадото“ свръх необходимите му за пряко оцеляване, и не му оставя възможност да задели ресурси, за да ѝ противодейства. Това прави рушветчийството основен структурен елемент на нелибералната демокрация – без него тя е дългосрочно нестабилна и недоходна за върхушката си. Затова тя не допуска то да бъде ограничено – както и ограничаването на престъпността, ограничаването му е възможно единствено при замяната ѝ с либерална демокрация.

Феодалната система често търси предприемчивост и инициативност от чужбина, тъй като рискът да бъдат разпространени сред „стадото“, и да му дадат ресурси срещу нея, е по-нисък. За да ги набави, тя се опитва да привлече от чужбина инвеститори. Дошлите в страната икономически инициативи биват посрещнати с проста покана: добре дошли са да доят „добитъка“ до сухо, но трябва да споделят печалбите с феодалната каста. (Това за тях да остане достатъчно, за да си струва инвестирането, се гарантира.) Често от чуждите инвеститори се иска да назначат за управители хора на феодалната каста, „с местен опит ще постигнат по-добра печалба“ – но още по-важната задача на тези управители е поддържането на контрол върху „стадото“. (Значителна степен на чужди инвестиции във феодалната система се допуска само при стриктно спазване на това правило, иначе тя рискува да бъде дизруптирана.) Когато феодалите могат да допуснат екстремално изцеждане и обезправяване на „стадото“, и така да бъдат по-примамливи за чуждите инвеститори, те често имат и други искания, например за придобиване на технологично и друго ноу-хау от чуждите фирми, помощ в изолиране и филтриране на Интернет, в разпространение на лъжите им пред „стадото“, и т.н.

Взаимодействия на феодалната система с либерални демокрации

Когато феодалната каста открие възможност, тя активно се опитва да елиминира либералната демокрация в други страни, за да избегне сигурното надконкуриране от нея. Най-често тя търси и подкрепя политици на либералната демокрация, които имат желание да я превърнат в нелиберална и да станат де факто феодали, или пък социопати, които виждат демократичния ред като пречка пред реализирането на щенията си. Силно предпочитание се дава на корумпирани личности, които могат да бъдат контролирани чрез информацията за престъпленията им. Подкрепата се извършва по всякакви начини – финансиране по време на избори и извън тях, предоставяне на получена по разузнавателен път ключова информация, пропаганда в тяхна полза, обучение на тях или техни помощници в социално инженерство, изпращане на работа към тях на „специалисти“ с подходящ опит, в подходящи случаи военна подкрепа, и т.н. Политици, които са влиятелни, но не са достатъчно корумпирани или авторитарно настроени, също могат да бъдат подпомогнати, като правило чрез придаване към тях на „експерти“. (Които се грижат постепенно да ги „просветят“ в авторитаризма и/или корумпират, докато ги доведат до нужните предпочитания и/или степен на контрол върху тях.)

Силни и богати либерални демокрации също могат да играят асиметрични игри срещу бедни и слаби феодални системи, като им отпускат помощи срещу условия. Оптималната им стратегия е прецизен подбор на условията, комбиниран със затваряне на очите пред открадването на помощите от корумпирани феодали с влияние, които могат да бъдат използвани срещу системата. Така може да се постигне поддържане във феодалната система на демократични елементи, които ѝ пречат да бъде ефективна в агресията срещу либералните демокрации. При особено майсторска игра могат да постигнат дори перспектива феодалната каста да загуби единоначалието си и да развие вътрешни дрязги, които да ограничат способността ѝ да поддържа в страната си феодална система. Каквато и да е корумпираност в либералната демокрация в хода на този процес обаче е важна нейна слабост: феодалната система получава възможност да обърне процеса срещу нея, или да предаде информация за нея на друга, по-силна феодална система.

Ключова слабост на либералната демокрация, чрез която нелибералната я атакува, е допускането на корупция в обществото, и особено в политиката. Корупцията е по-излагащ на опасност фактор дори от дългогодишна липса на икономически растеж: ако той се дължи на обективни причини, различни от корупция, преобладаващият процент граждани в обществото виждат това и не са склонни да се вслушват в дезинформационната пропаганда на нелибералната демокрация. Корумпираността на върховете в либерална демокрация обаче води до рязка загуба на доверие на низините в тях, податливост към антидържавни внушения и конспиративни теории, и т.н. Това води до слабост в механизъм, специфичен за либералната демокрация: при нея гражданите държат повечето от властта, но малко от тях са достатъчно грамотни в социалното инженерство, за да разпознават мемове, инженерирани да увреждат и феодализират обществото им. Нелибералната демокрация не страда от тази слабост, тъй като при нея поданиците реално нямат власт, и убежденията и възгледите им реално са без значение. Нелиберална демокрация, която поддържа добро технологично ниво в областта на социалното инженерство, и има ефективни механизми за създаване и разпространение в либералните демокрации на дезинформация и конспиративни теории, лесно може да разложи и обезсили дори много силна либерална демокрация, която е допуснала значителна степен на корумпираност в управлението си. Затова корупцията е ключово оръжие на нелибералната демокрация срещу либералната, и ефективната борба срещу нея е въпрос на оцеляване на либералната демокрация.

6 Responses to 'Нелибералната демокрация'

  1. Anonymous Says:

    Хубавото на тази система е, че има Терминал 2

  2. Делян Says:

    Леле, отиде ми деня … 10x!

  3. Петър Петров Says:

    Защо си забранил линкове към YouTube?

  4. Григор Says:

    @Anonymous: Да, ама не е приятен изход.

    @Делян: Извинявам се от сърце!

    @Петър Петров: Някаква вграденост на WP е. Прати линка по е-майл, ще го пусна тук.

  5. Петър Петров Says:

    Исках да споделя това: youtube .com /watch?v=30p8pqoU5r4 — “Инспектор ГИБДД, который не берёт взятки”. Завършва тематично 🙂

  6. Иван Says:

    Също препоръчвам да погледнете “The Rules For Rulers” на “CGP Gray” в youtube.

Leave a Reply