Зла песен

Майка ми вече е заспала. Време е да престана да злоупотребявам с гостоприемството й, и да си ходя. Още малко оправяне на некадърно написани PHP скриптове, и ще науча PHP. Но от това май и следващите дни няма да има как да бягам. А и не затова й дойдох на гости, нали?

Покрай прозореца на единадесетия етаж свисти мразовит и хаплив зимен вятър. И пее на стотици гласове – ту свири като злобен подигравчия, ту вие като оплаквачка, ту пука с нещо, все едно костеливи пръсти чукат по стъклото. И без много фантазия е лесно да си представиш нещо, което да те откаже да излизаш. Или да те накара да сънуваш кошмари. Пее зла песен, сякаш е разумен, и те мрази. На моменти имаш чувството, че злите му очи те следят иззад прозореца, и дебнат момент да се разкриеш…

Фантазията я имам, но скелетите в нея ме плашат, колкото биха уплашили и танк. Долу ме чака колата, неугледна и обикновена, но вярна като всичко, което обичам. (Не зная защо, но досега са ме предавали истински само хора. Вещи, които съм притежавал, понякога правят чудеса, но не ме изоставят без наистина основателна причина.) И парното й напълно оправдава израза “нафтова печка на колела” – в състояние е да изпоти дори любител на горещините като мен… Преди нея карах велосипед, дори при минус двайсет – а съм вървял при подобна температура и пеша с километри. Комфортът подслажда трудностите – но ги побеждава упорството и решителността. Реша ли да стигна някъде, по корем да се влача, пак ще стигна. Затова и скелетите не ме плашат – бронята ми е не черупка, която притежавам, а силата, която съм.

Е, сега ще пътувам към къщи в комфорт, и ще намеря там парно. Плаши ме обаче не призракът от въображението ми, а студът на другите. На тези, които трябва да вървят в ледената ветровита нощ пеша. Или да мръзнат в студените си домове. И злите пръсти на измисления от мен скелет да се свиват ликуващо около тях.

Не зная ще настигна ли по пътя си тази нощ някой, тръгнал пеша занякъде. Ще видя ли някой, който чака такси, което не идва… Но ако това се случи, ще помогна на човека. И ще съм свършил нещо много дребно и обикновено, никак не велико и славно – но ще съм щастлив. Не мога да избирам какви възможности да помагам ще ми предложи животът – но мога да избера да ги подмина ли, или да ги приема, каквито са. Да спася ли някого от злобата на мразовития вятър, или да го подмина безразлично.

Дали вярвам в злите намерения на ледения вятър ли? Не, не съм малко дете. Зная законите на физиката, и там прочее. Но зная и че както добротата в нас прави света по-приятен, безразличието ни го прави по-неприятен – и винаги намира начин да се върне обратно.

Зная и още нещо – че останалото са маски. Добротата е надянала тази на парното в колата ми, а безразличието – на ледения вятър отвън… Но маските са за очите, а умът трябва да прониква зад тях. Да вижда скритото. Същностите. Ако вече не си малко дете.

И да знае при коя да се приюти, а коя да държи навън, далеч от себе си. Защото каквато същност приеме, такава ще получи.

7 Responses to 'Зла песен'

  1. Таня Says:

    Може да е зла песента, но хубаво си го написал. Хареса ми много, както винаги 🙂

  2. Sami Says:

    🙂

  3. Мarianna Says:

    Да така е същността е важна и човек винаги трябва да мисли добре преди да избере образно казано “топлината” или “студенината”. Но мисля, че Вие добре преценявате коя маска да приемете. Хубава зимна картина свързана с чувства и събуждаща много мисли и разсъждения. Добре написано с толкова силни епитети и сравнения. Аз така от време на време чета написаното тук и все повече ми харесва. Аз също обичам топлите летни дни и красивото в живота. За съжаление няма как да си прескочи зимата като сезон поне в България.

  4. Григор Says:

    Зимата е точно така чудесен сезон, както всички останали. Лош го прави това как го приемаме.

    Променим ли себе си, научим ли се да виждаме красотата й, и да й се радваме за нея, зимата вече няма да е толкова лоша за нас. 🙂

  5. Мarianna Says:

    Ако говорим за сезоните всеки си има своите плюсове и минуси. Всеки от тях можем да свържем с чувства , преживявания,спомени и така също с хубави и лоши страни. Може би трябва да приемаме всичко обобщено като радост и красота , да виждаме хубавото и приятното, да живеем в мир със себе си и околните.

  6. Светлана Янева Says:

    Прочетох написаното и то ме подсети две неща. Ще споделя и двете.
    ПЪРВОТО:

    Григор Says:

    January 21st, 2006 at 1:06 am
    Зимата е точно така чудесен сезон, както всички останали. Лош го прави това как го приемаме.

    Скоро случайно гледах филм за балет и танцов театър. Френски. Известна (но не и на мен, да си призная) хореографка разказваше, че в творчеството си се стреми да предаде съвременните емоционални движения и проблеми. Тя каза, че в спектаклите й я вълнува пресъздаването с изразните средства на танца на чуждостта, на това, че човешките тела просто не се приемат (по същия начин, както са се приемали в по-старите векове). И даде пример с дъжда. Преди век или преди много години в детството си когато останем навън и завали, ние с радост сме възкликвали: “Я, дъжд!”, а сега първото, което помисляме е: “Защо не си взех чадъра?” Това е същият дъжд, който някога ни е правел част с природата около нас и ни е доставял удоволствие. Вече по-често обаче го възприемаме като заплаха.

    ВТОРОТО:
    Когато Григор заговори за майка си, се сетих как веднъж попитах моята с какво се е прибрала в тоя студ. Тя преподава уроци на едно дете, което живее в квартал в подножието на горист хълм. Между неговия и нашия квартал минава околовръстно шосе, от едната страна полета, от другата – гора, храсти и цигански квартал. Преди няколко години в полето бяха захвърлени труповете надвама млади таксиметрови шофьори. Та когато запитах майка, тя ми каза съвсем безгрижно, че автобусът просто не минал (има само една автобусна линия), позъзнала и тръгнала пеша, но после й станало много студено и замахала на стоп. “И те не спираха, но накрая един човек ме качи!” А моята първа реакция беше: “Как ще махаш на стоп, знаеш ли кой ще те прибере! Моля ти се, чакай автобуса, че всякакви хора има и виж какво става!” Вместо първо да се зарадвам, че е излязъл човек непознатият и я е довел в студеното време. В детството човекът, предлагащ помощ, беше човек, предлагащ помощ. Сега, доста години по-късно, върху образа му се проектират всички страшни разкази и той е потенциална опасност за мен. Как майка ми е достигнала тая възраст и е запазила детската си вяра в добрите хора?

  7. Григор Says:

    Мариана: Точно така мисля и аз. 🙂

    Светлана Янева: Същото. 🙂

Leave a Reply