Американска мечта

— Голям идиот си, значи. Америка е страна на неограничените възможности, повярвай го. С твоите познания и умения за пет години ще станеш тук голямо нещо. Ако беше дошъл с мен, сега щеше да си я шеф на клиника, я университетски преподавател, я управител на софтуерна фирма! Щеше да си си оправил живота.
— Щом тук не съм станал, където съм роден и знам всичко, колко е шансът ми там?
— Защо остана в България? Заради жена, помня го. Я си кажи правичката, заедно ли сте още?

— Не.
— Къде е тя? Дали случайно не е на Запад?
— Позна. Отиде да учи в Германия, хареса си немец и ме остави.
— Не се радвам особено, че познах. Заради него си ли го е харесала, или заради парите? Вярваш ли, че е намерила по-свестен от теб?
— О, най-свестният на света съм, разбира се, не е възможно да се намери по-добър! Я се стегни!
— И най-несвестният на света да си, с парите, които ще изкарваш тук, можеш да имаш колкото и каквито жени искаш. И няма да те зарязват.
— Каквито искам не мога да имам с никакви пари, нито една. А тези, които мога, ще ме зарежат в мига, в който остана без пари – дори ако наистина съм най-свестният на света.
— Наивник. Не живееш в реалния свят.
— За различните хора реалният свят е различен.
— И философ. Дървен. Ще ме прощаваш, ама е истина – знаеш, директен човек съм, говоря каквото мисля. Не разбираш ли, че тук ще живееш много, ама много по-добре оттам?

И внезапно пет години изчезват, духнати от вятъра на спомена. Вечерта преди да избера да тръгна ли, или да остана. Очукана масичка в склада на “Фантастико”, където работя като оператор, докато си търся нещо по-добро. Наоколо – олющени стени, смрадливи тенекии от сирене в ъгъла, купчинки неизхвърлен боклук по пода…

До масичката, срещу мен, седи уморено Миро – транжорът на магазина. Вероятно е на двайсет и малко. От Кула, ако споменът не ме подлъгва. Точи вяло ножа и разказва:

– Няма живот в провинцията. Двайсет хиляди души град – работа имат не повече от стотина. Кметство, поща, участък – това е. Всичко друго е затворено. Леш. Не са ли градините по селата, ще измрем от глад, като скотове… Затова се вдигнах. Зарязах си дома, родителите, сестричката… И тука, у София.
– На най-мръсния въздух в България, и най-голямата лудница – отбелязвам аз. Не че не съм го разбрал, но…
– Дреме ми на шапката и от въздуха, и от лудницата! Тук се живее бе, човек! Ти сметка си не даваш какво имаш, че си оттук! Тук живея като цар, че и пари пращам на нашите!
– Чак пък като цар… – Имам добра представа колко взима транжор във “Фантастико”.
– И отгоре даже! Тука взимам двеста лева заплата. Петдесет давам за наем, делим стая с още едно момче. Още петдесет са парно, ток, вода. Живеем на топло, ток има непрекъснато, вода топла и студена колкото щеш. Сто лева ми остават чиста пара. На ресторант не мога да ида, ама си готвим това-онова, ядем на корем, изобщо – приказка. И за дрехи остават. А отделно още чистя два входа, хем си уплътнявам неделята, хем по четирийсет лева на месец още падат. И още неща похващам, като съм свободен от работа, каквото изпадне – хамаллък, бояджийство, чистене… Поне петдесет лева ми артисват на месец, пращам ги на нашите, че те там са живи загинали без пари.
– Хм…
– Тука е живот, братле! Цивилизация е! Тук е… нямам думи! Тука е рай в София, от мен да го знаеш! По-хубав има само на кино, ама то там е измислица. Тука има работа, и се издържаш, и ядеш, и на родата помагаш! Че аз откакто дойдох тук, се родих, бе! Прощавай за кривата приказка, ама не знаеш какво имаш тук. Язък ти на годините…

А аз трябва да отговоря утре ще тръгна ли за Щатите. Малко нелегално, вярно е, ама всичко е подсигурено. Момичето ми… сигурно ще ме изчака година-две, докато се уредя там. Тя е здравата наплашена с и от мизерия, така че американската мечта сигурно ще й хареса.

Тук определено живея в мизерия. По моите мерки. А уж взимам по-добра заплата от Миро. Значи мерките на един от нас са криви.

На поне един от нас.

Всъщност, абсолюти няма. Така че – с гаранция и на двамата. Тоест, и моите.

Когато си на двайсет и малко, и си видял единствено дъното на мизерията, живот като на Миро сигурно изглежда чудесен. Но няма и нищо лошо да мечтаеш за още по-добро. Особено когато обичаш едно чудесно момиче, което иска и се надява на това по-добро.

По-добро обаче мога да имам и тук, ако ме бива. Ако ли не – надали ще го имам и там. Ако тръгна, а се окажа не толкова пробивен, това може да се окаже измама за момичето ми. Фалшива надежда, която да я завлече в дупката. Имам ли право да го направя?

Тя вярва в мен. Неведнъж ме е молила със сълзи да дойда в Германия, където тя отива след месец да учи, как там ще пробия като чудо на света, как там се търсят под дърво и камък такива хора. Без да се замисля, че не знам и дума немски, че вече съм минал трийсетте, че не съм красиво момиче, за да се отнасят към мен немците толерантно… И не разбира защо все й отказвам. Мисли, че съм инертен и нерешителен. Кажа ли й за тази “американска мечта”, пак ще мисли същото…

Може би е по-добре да не научи. Може би, ако не успея да пробия, ще ме остави – и за нея така ще е по-добре. Щом ме е оставила заради това… Господи, как само ми се иска тя да е добре, все едно как, все едно на каква цена, важното е да е щастлива!…

В къщи, скрит от нея зад другите книги, седи един дебел том – “Всичко за емигрирането в Канада”. В него пише абсолютно всичко, което е нужно да се знае. С негова помощ са емигрирали десетки мои познати, без нито един неуспех… На мен обаче не ми е нужен. Знам много повече от написаното вътре. Издателят не посмя да поеме риска за над хиляда страници обем, и съкрати сериозно ръкописа ми… Знам достатъчно, за да мога да емигрирам там когато и както пожелая. Така че не обмислям идеята за първи път.

И изводът винаги е бил същият. Още преди да познавам това момиче. Защото пък тогава ясно разбирах – защо ми е да емигрирам сам? Защо ми е да постигам каквото и да било, ако няма кого да стопля с щастието от успеха?

Боя се, че знам какъв отговор ще дам утре… Дано момичето ми успее да издържи, дано не се огъне пред мизерията. А ако се огъне – какво пък, щом така ще е по-щастлива… Ще го преживея някак. Може някой ден дори да си потърся друго. Дано не ми се налага.

— Обиди ли се?
— Не. Мислех.
— Хайде измисляй тогава по-бързо! Тая твоя фирма, дето все не тръгва истински, и само блъскаш в нея по 16 часа, не заслужава повече зорове. Захвърляй я и идвай! Аз знам вече тарикатлъците, ще ти помогна. За две-три години ще се легализираш, и след това пътят е пред теб!
— Благодаря ти, но засега може да ми е още рано.
— ТИ СИ ЛУД! ЛУД! Не разбираш ли какво значи да живееш в Америка?
— Разбирам. В момента живея в Америка.
— Откога София е в Америка? Някой велик учен ли го е открил?
— Не. Един транжор във “Фантастико”. 🙂
— Ти бъзикаш ли се с мен?
— Просто… Може би още не съм готов. Става ли да поговорим пак след още време?
— Не си знаеш интереса. Добре де, ще се обаждам от време на време. След като ти намерих номера…
— Благодаря ти.

(Курсивната част е извадена от лога на ICQ-то ми. Леко е редактирана, за да запазя анонимен кореспондента ми, и отделните абзаци са подредени – в оригинала тук-там се разминават при препращането.)

13 Responses to 'Американска мечта'

  1. Дончо Says:

    Григоре, това удари в едно много чувствително място!
    Но… може би така трябва. За някои – така, за други – другояче.
    Аз не искам да описвам разликите, защото първо ще съм банален, и второ – трябва да пиша много неща за места, които са ми мили и близки!
    Но… това удари много точно!

  2. Васил Колев Says:

    Благодаря, че ме накара да се усмихна въпреки зверското си главоболие 🙂

  3. Pocu Says:

    Ако позволиш да си кажа мнението. Когато си с хората, които обичаш и те обичат, всичко се преживява. Мизерията не е вечна и винаги има надежда, че това може да се промени. Особено ако има желание, търпение и се работи по въпроса 🙂 А и с точните хора тя не тежи, дори създава някакъв уют.. Но ако някъде не се усещаш на мястото си, то това е защото не си с когото трябва. И да си на топло, и всички уреди у дома да са наред, и да си сит, и на театър да ходиш – все е тая. Тия неща не хранят душата, дори я правят по-пуста.

    Заради това и толкова дразня хората толкова с моята фикс-идея, наречена Варна. Там нямаше празнота, за мен..

  4. Григор Says:

    Дончо: Съжалявам за удара… Никак нямаше да е странно или невъзможно сега да пиша от някой друг континент. И мястото щеше да е чувствително и за мен (а то и сега е).

    Всъщност, що ли не постна и това в блога? Тъй де, той нали е за каквото ми скимне че му е мястото там? 🙂

    Васил: Парацетамол. В зависимост от произхода на главоболието – може и разсол, с кисели краставички… 🙂

    Роси: Откъде-накъде ще си казваш мнението? Не позволявам! 😉

    Право в десятката си. Мизерията и богатството са вътре в нас, а не около нас.. Имам съсед, който живее в пълна мизерия. Вечно не му стигат пари за нищо. Колата му е вече на шест месеца, очукана и демоде, а няма достатъчно за последния модел Мерцедес С-530, бронираната версия. В едно от бинготата му пак правили ревизия, и пак давал рушвети, защото нямало пожарогасители. В централния хотел в Боровец били сменили готвача, и храната изобщо не била по негов вкус, та се върнал вчера да вечеря в някакъв ресторант тук из Бояна, на мръсния софийски въздух… Изобщо, жив да го оплачеш. Мизерия.

    Пожелавам ти целият свят да бъде за теб Варна. 🙂

  5. Sami Says:

    Колко странно. Точно в този момент отварям следния линк 🙂
    http://www.prepressbg.com/forum/viewtopic.php?t=520
    Даже не съм го прочела все още докрая.
    Иначе не знам какво да кажа. Не съм транжор, ама и аз съм в “рая”, като него. Допреди 1-2 години бях твърдо убедена, че тук, ако си способен, можеш да живееш нормално. Но сега съм на абсолютно противоположна позиция. Тук е Абсурдистан и ще си остане така още дълго време.
    Роси, не ми говори за мизерия, която създава уют. Няма такава.
    Извинявам се, че май ъъъъ…. нарушавам красивата картинка – бедни, но влюбени. Ако прецениш, че лъха твърде много негативизъм – не го пускай.

  6. Григор Says:

    Сами: Да, наистина тук е Абсурдистан, и ще остане така още дълго време. Но днес вече е по-малко, отколкото преди десет години. И тогава ще е по-малко отсега.

    Абсурдистан никога не си отива изведнъж. Отива си бавно и трудно. С много усилия, и по малко. Но си отива. Малко по малко кадърните и умели хора започват да живеят по-нормално. Цветът по мъничко изплува нагоре, утайката потегля към дъното.

    А мизерия, която създава уют – защо да няма? Мизерията и богатството са вътре в нас. И красивата картинка не е “бедни, но влюбени”, а “влюбени” – защото влюбените винаги са богати, точно по тази причина.

    На Роси пожелах целият свят да е за нея Варна. На теб бих пожелал да се влюбиш. 🙂

  7. Явор Атанасов Says:

    Всичко е въпрос на време. Ако приемеш, че за внуците ти, но не по-рано, няма да е Абсурдистан, то тогава ще живееш по-нормално. Ако искаш всичко и сега – потърси друго място или……друг начин……ако можеш.

    “Каквито искам не мога да имам с никакви пари, нито една.”

    Сигурно си искал да кажеш, че не парите са качеството което би ги впечатлило, а не че не можеш да ги имаш. Поне аз така го разбирам.

  8. Григор Says:

    Явор: Правилно уточнение! 🙂 Всъщност, правилни уточнения… 🙂

  9. Sami Says:

    Първо да се извиня – винаги забравям, че се изисква регистрация, за да се чете във форума. Ако ти открия мейла, ще ти пратя текста.
    ___________
    Късно е да ми го пожелаваш. За съжаление ме сполетя и това. 🙁
    Разбрах какви криле дава, и колко може да боли. Защото никога няма да го имам. И подозирам защо.
    ___________
    А сега, когато говорите за мизерия, си представете минусовите температури и как не можете да си позволите отопление, парите едва ви стигат за храна, и на лекар не можете да отидете….

  10. Григор Says:

    Сами: Ако съм влюбен, сигурно ще намеря начин да се справя с всичко това.

    (Това важи и за отговора на пожелаването.)

  11. Таня Says:

    Толкова много четох и смятах, че всичко съм изчела. Но това го прочетох чак сега. Наистина извинявай.
    Хубаво е, а днес с Алекс говорихме, че всъщност човек може да се задоволи с много малко, но…
    А всъщност търсех онзи сън със солта и султана, пък намерих това 🙂

  12. Yavor Says:

    Da vi kaja az bqh v Amerika,ima si i dobrite i lo6ite strani.Temite na spora naistina me grabnaha,za6toto i az sum v neprekusnata borba sas sebe si dali da zamina zavinagi ili da ostana.Vsa6tnost vzeh svoeto re6enie….no savetvam nikoi da ne vqrva na prikazkite na kogoto i da bilo.Prosto otidete,vigte i si re6ete za sebe si.Otnosno moeto re6enie:ako nqkoi ima nqkakva ideq ili znae nqkoi legalen na4in za ostavane v USA molq da pi6e na Qvoreca@mail.bg Blagodarq vi i sas zdrave:)

  13. Човешката библиотека » Малкото четене Says:

    […] докосване се появява за първи път тук и е част от сборника „Докосвания“ на Григор Гачев, […]

Leave a Reply