Когато думите присядат…

Конче мое – Борис Христов
(по памет, от песента на Ваня Костова)

Добре живяхме, конче мое, но живота
за малко ни е даден – само да извикаш
и днес ще трябва да се разделим, защото
очите се привършиха, нозете се изтриха.

Летеше твоят шал, препускаше душата,
а подир тебе аз – едно сърце двуного,
а щом угаснеше денят заспивахме в тревата,
избягали от хората, забравени от Бога.

Да можех бих ти дал от моите години.
Звънчета ще ти дам, да бъдеш цялото камбана.
Вземи балончето, сърцето му е синьо.
Дори часовника ти давам, само да останеш…

Но тръгваш ти, звънят копитата ти боси,
прости ми, мое конче, конче ненадминато.
Как страшно ще се вее твоя алаброс,
ще свети като слънце в гилотината.

Ах, прости ми, мое конче ненадминато,
тръгваш ти и в мен звънят копита.
Ах, прости ми, мое конче ненадминато,
полетяло към безкрая на звездите…

2 Responses to 'Когато думите присядат…'

  1. Виктор Says:

    За кончето не знам, но Григор явно, несъмнено и категорично има сила, забелязан е да разтоварва, какъвто е дълъг, като кран явно е стърчал, 🙂 книги, разбира се. Сиреч не губим надежда, че като товарим и разтоварваме книги, все пък някой може да прочете и да научи и нещо, което по телевизията няма да му покажат. Ама кой знае, четенето не е така привлекателно като някое шоу…

  2. Григор Says:

    @Виктор: 🙂

Leave a Reply