За украинските бежанци… и за нас

Напоследък чух тонове плювни срещу украинските бежанци:

– че са гадове, понеже имат хубави коли и домове
– че искат да наливат бензин и да ядат в ресторанти, без да плащат
– че ние им даваме по 40 лева на ден от джоба си, а те искат повече
– (въпреки че имат цели куфари с пачки долари и евро, и мезонети по Черноморието)
– че им плащаме от джоба си да живеят в петзвездни хотели, докато българските пенсионери мрат от глад
– че са неблагодарници, понеже не им харесва да ги тъпчем по 6 души в стари ЖП контейнери
– че са неблагодарници, понеже се възмущават, че някой тук им обстрелвал децата с въздушна пушка
– че са неблагодарници, понеже не им харесва български патриоти да ги пребиват на улицата
– че са претенциозни, понеже някои искат да имат достъп до аптека, а някои – даже до лекар
– че са нагли, понеже се учудват, ако към храната няма прибори
– че нямат място тук, след като за по цяла седмица все още не са научили български добре
– че ако ги подслоняваме, Русия ще ни атакува (заслужено – украинците са нацисти!)
– че а пък в Германия умните германци не им дават никакви помощи
– че а пък в Германия тъпите германци им дават по 200 евро помощ на ден, и проклетите мръсници си живеят безгрижно
– накрая и че хич не са бежанци, след като след известен престой тук започват да бягат от България, обратно в Украйна, при войната…

(Съкратил съм списъка няколко пъти, читателю – нищо лошо не си ми направил…)

Срещу тези приказки стои само една, простичка и обикновена – че украинските бежанци бягат от война и имат нужда от помощ. Не са и нужни повече – истината по всеки въпрос е една, безкрайно много и различни могат да са лъжите.

Но има нещо, още по-важно от това.

На какви струни в човешката душа се опитват да свирят тези твърдения?
Какви качества и черти са нужни, за да им вярва човек?
И какви качества и черти са нужни, за да ги разпространява?
Що за човек трябва да е – отвътре, под маската, която носи?

И какви струни в душата докосва другото – че бежанците бягат от зло и имат нужда от помощ?
Какви качества трябва да има човек, за да мисли първо за това, а после дали имат пари?
Какви качества са нужни, за да им помага с каквото може – подслон, дарения, добра дума в Интернет?…
Какъв трябва да е такъв човек отвътре, под маската на ежедневието?

С кой от тези два типа хора искате да сте близки, приятели… свои?
А от кой е добре да се пазите и да стоите по-далече?
На кой от тези два типа хора бихте вярвали, а на кой – не?
Кой от тях ще ви се отплати дори за доброто със зло, а кой – дори за прегрешенията с добро?

Сред кой от тези типове хора искате да живеете и да бъдете?

В момента правите именно този избор.

Нямам какво да добавя.

6 Responses to 'За украинските бежанци… и за нас'

  1. Васил Колев Says:

    Григоре… аз явно живея в друг свят, ама … къде се чуват тия неща? Много повече ми звучат като майтап вместо като нещо, дето наистна някой би казал…

  2. Григор Says:

    @Васил Колев: Нали? А даже съм спестил най-драстичните от тях. Да ти цитирам ли малко, да се порадваш?

    Чуват се навсякъде, където руските тролове имат забележимо присъствие. Примерно в българската част на която и да било социална мрежа.

    (А и в англоезичните по-„консервативни“. Направи си акаунт примерно в Parler, да се порадваш. Или слушай няколко пъти шоуто на Тъкър Карлсън по Fox News…)

    Чувам ги дори от немалко свои познати. Тези от тях, които не са „воини на лъжата“, даже съм ги питал – абе ти видял ли си с очите си украинец да яде в ресторант и после да отказва да плати, понеже бил бежанец? „Абе не, ама един познат е видял.“ – „Можеш ли да ме срещнеш с този познат, любопитен съм къде и кога се е случило това…“ Най-често се оказва, че такъв познат няма, ама човекът се е нагълтал с Фейсбук, руските сайтове за хибридна война или в-к „Гласове“ или „Труд“ и бърка реалността с описаните там фантазии. В редките случаи, когато познатият се намери, се оказва, че и той също не го е видял лично, ама един негов познат го е видял, и рекурсията се повтаря…

    Направо ти завиждам за света, в който живееш. Искам и аз там…

  3. Веско Says:

    Имаше едни заснети на клипче руснаци, които се бяха настанили в хотел, представяйки се за украински бежанци, и ги бяха изгонили.

  4. Тодор Иванчев Says:

    Не ни върви и с бежанците, както с политиците и както на политиците не им върви с народа, който да им гласува.

    Предишните бежанци дори не бяха никакви бежанци за нас. Викахме им мигранти. Като на онези пилци, които се местят сезонно на големи ята. Подозирахме ги, че искат да ни превземат, да ни помюсюлманчат, да ни тероризират.Бяха предимно мъже, при това млади. Разконспирирахме ги, че е пълно с терористи между тях защото са с терористичен цвят на кожата и с бради, каквито ислямските терористи носят.

    И понеже бяха предимно (млади) мъже ги подозирахме също, че са хвърлили око на нашите булки и затова са платили последните си спестявания, за да си купят мобилни телефони и да дойдат у нас да се перчат с тях, богаташите им с богаташи. Обаче ги разкрихме. Не им се дадохме.

    Нашистките борци срещу мигрантите от Азия и Африка постигнаха големи електорални успехи в Европейска България. Че и в Европейския парламент се намърдаха някои от най-гласовите дейци на фронта на войната срещу чуждоземците благодарение на успешно изиграната роля на спасители от мигрантското зло.

    Общото между нашистите, които мразеха онези мигранти и сееха отровата на тази омраза сред себеподобните си у нас беше, че вкупом обичаха Русия. И ето че Русия им се отплати, като им прати правилна, християнско-женска-детска вълна имигранти.

    Принудените да избягат от руската агресия украински жени и деца бяха посрещнати у нас като “бели хора”, които щели да ни помогнат да си решим демографската криза. Най-после дойде външна помощ по-болния ни вътрешен проблем и то помощ, причинена от любимата Русия. Без нейните ракети, бомби , снаряди и куршуми нямаше да се появи тази външна възможност за вътрешна употреба.

    Оказа се, че пак нещо не ни е наред. Белите християнски жени и деца, които получиха държавна подкрепа за своето екзистенциално оцеляване, събудиха никога не заспиващата напълно завист на иначе голямото българско гостоприемство. И се започна…

    “На нас защо не ни дават даром пари за ядене и за пребиваване в хотел”?

    Как да обясниш на завистливия ( поначало да завиждаш на осиротели откъм родно място жени и деца е “супер”, нали!), че първо трябва руска ракета да ти застраши живота и тогава можеш да кандидатстваш за европейски спасителни пари!

    Все още не е късно капризното ни гостоприемство да получи удовлетворение. Както е тръгнала руската война в Украйна да върви към провал, на хоризонта се задава сценарий с руски бежанци. Те не би трябвало да са толкова “капризни”, като украинските жертви на Путлер, свикнали да имат собствено мнение и като свободни хора да го изразяват дори и тогова, когато се предполага да са безкрайно благодарни като българи, които се кланят на своите вековни руски освободители при всякакви обстоятелства.

    Руските граждани са свикнали да ги навикват, да мълчат, да се подчиняват. Ей таквиз ни трябват тук.

    Внимавам какво си пожелавам, но и след болшевишката касапница България е приютявала руски бегълци в началото на миналия век. Имаме положителен опит с тяхното адаптиране. Успешен е, ако не броим трагедията на онези от тях, които касапите на Сталин погват и залавят през 1944-1945 г. в България по предварително подготвени списъци с “предатели на родината” и ги депортират обратно с цел физическа “денацификация” по лагери и милиционерски мазета.

    Не се съмнявам, че сред самите рашизоиди у нас пак ще възникнат възражения дори срещу руски бежанци – щом бягат от прекрасната Русия, значи не заслужават благородното ни гостоприемство. Нещо такова…Абсурдно, но “такова”.

  5. Божо Says:

    @Тодор Иванчев – да завиждаш на някого, че е бил “на хотел”, когато цената, която е платил е да остане без дом и в много случаи да избият роднините и приятелите му… Не мога да го осмисля… Но уви, постоянно се натъквам на такива екземпляри с подобни “разсъждения”.

  6. Григор Says:

    @Тодор Иванчев: Човек може да си има националните предпочитания и фенства. И аз смятам себе си за русофил. И именно затова ненавиждам до такава степен сегашната руска държава (още от Иван Грозни насам). Тя не само напада и съсипва съседите си при всяка възможност. Тя и иска да изличи България, понеже е съществуващото доказателство как Русия нито си е създала сама азбуката, нито е първата славянска държава приела християнството, нито си е написала църковните книги, нито нейният език е, който бива наричан „църковнославянски“… И тя съсипва и превръща в чудовища най-напред и най-много собствения си народ. До степен, до която постигнатото от нацистка Германия с германците не се и доближава…

    А и на България не ѝ върви с народ. Вярно е, много от недостатъците на народа ни са вече от над сто години обилно сяти, торени и поливани от руската агентура у нас. Но ние сме си виновни, че сме оставили тази агентура да ги сее, тори и полива. А най-отвратителните от тези недостатъци сме имали и преди нея, макар и в по-малка степен. И завистта към жертвите на войната е един от тях – умонепобираем, нечовешки, посилен единствено за така ужасяващо осакатени откъм човечност двукраки като българите…

Leave a Reply