За странните неща

Убиецът на клошари

Вие сте полицейски служител във Варна. Една вечер, докато сте на дежурство, при вас няколко души довеждат някого. Твърдят, че са го видели да кани на брега двама клошари в лодка, да я подкарва навътре в морето и след половин час да се връща с лодката сам. Подозират го, че ги е убил и изхвърлил в морето.

Разпитвате човека. Той заявява, че клошарите петнят прекрасния град и затова той ги разчиства по описания от свидетелите начин. Арестувате го и го предавате на следствието.

Следствието провежда свои разпити, на които човекът и арестувалите го казват същото. Казват го и в съда. На базата на тези показания съдът осъжда свидетеля за убийство.

Нещо странно? Е, странното започва тук. След произнасянето на присъдата осъденият и свидетелите заявяват, че те са екип психолози. Че всичко, което са разказали, е измислица – защото е опит. И че целта на опита – която той бил постигнал блестящо – е да докаже, че правосъдието е ненадеждна институция. Че то не може да различи истински престъпник от мним, и затова е самоволно и опасно и не трябва да съществува.

А психиатрията?

Дивотии на търкалета ли е тяхното „доказателство“? Естествено. Извън експеримента тази ситуация би била толкова надеждно доказателство за вината на осъдения, колкото каквото и да е може да е надеждно в реалния свят. Някой да се съмнява?

Но точно такова нещо, и с аналогични мотиви, твърди проф. Дейвид Розенхан за психиатрията.

През 1973 г. той публикува статия как той и още няколко доброволци са посещавали психиатрични болници и са твърдели, че изпитват усещания, характерни за определени психични болести. Всички те били приети за лечение и лекувани. Това според него означава, че психиатрията всъщност не може да разпознае болния, тоест тя е самоволна и опасна, и не бива да съществува.

Розенхан е само един от многото апологети на т.нар. антипсихиатрия. Доказателствата на всички тях са от същата категория. Като се замислите, всъщност са доказателства, че психиатрията е полезна и нужна.

Как работи науката

Е, попресилих малко. Работата на науката е именно да поставя под съмнение нещата, които приемаме за аксиоми. И го върши най-добре, когато сред учените има и такива като Розенхан. Или като оня британски лорд, който в продължение на месец всеки ден изнасял концерт на цветята в градината си, за да види ще има ли ефект. Няма ли в науката купища налудничави твърдения, тя не може да е наука.

Науката обаче и пресява налудничавите твърдения, за да открие кои от тях са верни. На края на месеца споменатият лорд записва в дневника си: „Експериментът беше успешен – доказа се, че цветята не се влияят от концерти.“ При по-трудни проблеми подробно описаната опитна постановка се повтаря многократно от други учени, проверява се за несъвършенства и проблеми, следи се дали дава същите резултати, и т.н. До практически консенсус се стига след дълго доуточняване на опитните условия, чистене на проблеми, сравняване на данни, анализ на резултатите и т.н. Затова обикновено този консенсус е верен.

(Поне според знанията ни към момента. Напълно е възможно по-нататък да научим неща, които опровергават старите позиции. Тогава науката проверява всичко и допълва знанието си. Но отново по тази бавна и внимателна процедура – не само по нечие твърдение, че той е Айнщайн. Науката знае, че на един Айнщайн или Галилей се падат по милиони луди с кауза.)

И най-вече науката прави разлика между експеримент (специална постановка, която може да греши и доста често греши) и факт (нещо, обективно доказано по строги критерии на базата на голям брой експерименти). Точно както и между хипотеза (умозрителна конструкция, която твърди нещо, без да разполага с достатъчни доказателства) и теория (умозрителна конструкция, която вече има зад себе си достатъчно сериозни доказателства). Например възгледът на Айнщайн, че много неща във физиката са относителни, отначало е бил хипотеза. С времето обаче са се натрупали достатъчно доказателства за верността му, за да е вече теория.

(Затова хора, които казват за нещо „Това е само теория“, всъщност казват „Аз съм идиот, който не знае разликата между хипотеза и теория“. Оттам нататък да ги слушате е така безсмислено, както ако казват за нещо със същата пренебрежителност „А, това е само факт“.

Важи още повече за хора, които казват „Всеки си има свои истини / факти / реалност“. Те имат нужда да ги биете, докато им обяснявате, че ги биете само в тяхната реалност, а във вашата не ги пипвате с пръст, така че няма как да спрете. Да не ви занимават с претенциите си, вие не сте виновни, проблемът им е в тяхната си реалност. И най-вече да не охкат и да не се съпротивляват, защото правят собствените си твърдения за смях пред околните…)

А ежедневието?

Ежедневието, дори това на учените, не е научен процес. В него нещо се възприема, когато вече се е доказало като факт. В него правосъдието може да не е абсолютно съвършено, но е необходимо и полезно. Психиатрията – също. Както впрочем и разбирането как работи науката.

А кое е в крайна сметка странното, и защо го има?

Добре, а защо тогава толкова хора наоколо не са наясно с тези неща? Защо непрекъснато ще видите хора, убедени че всеки си има своя истина, свои факти и своя реалност?

Простичко е. Тези хора не приемат истините и фактите от обективната реалност. Поради особено тежък идиотизъм, дебелоглавие и/или други вътрешни проблеми. И затова си съчиняват своя реалност и факти. Точно както някои деца си имат въображаеми приятели, които са им разхвърлили играчките, казали са им да не си ядат закуската или са разляли боя върху албума със снимките на баба и дядо.

Ето затова тези хора са странни и изобщо ги има. Както е казал мъдрият шоп, „улавинята оди по ората – я улаво дръво не съм видел“.

Само че децата обикновено надрастват с времето въображаемите си приятели. Докато възрастните, които си съчиняват реалности, обикновено с времето само затъват все по-дълбоко в тях.

Затова, ако имате такива около себе си, бъдете възрастни и отговорни хора – проявете грижа за тях. Помогнете им да намерят път към лечение – по-нататък то ще става все по-трудно и ще отнема все повече време и усилия.

Въпреки че могат да отричат и психиатрията. Това е доказателство не че я няма или не работи, а че те имат нужда от грижите ѝ.

И докато не са станали мнозинство. Станат ли, е време да се спасявате нанякъде, където за тях се грижат както им е нужно.

Иначе рискувате тук те да се погрижат за вас както смятат, че ви е нужно.

4 Responses to 'За странните неща'

  1. sdfsdf Says:

    а как така изобщо са завели дело при отсъствието на труп

  2. Григор Says:

    @sdfsdf: Нали трупът се очаква да е изхвърлен в морето.

    Ако липсата на труп спираше завеждането на дело, тогава всичко, което е нужно, за да не осъдят убиец никога, щеше да е да унищожи трупа.

  3. Виктор Says:

    „Всеки сам си преценя“. 🙂 Но покрай това, че има огромен брой хора, които сами си преценят, намират се веднага такива, които използват тая отчайваща простотия за някакви свои цели, че дори и политически, че даже и в парламента отиват. Това е според мене много важното, на което не зная как се противодейства освен с просвещение, което е трудно.

  4. Григор Says:

    @Виктор: Да, съвременният българин най-често е тройно имунизиран. Срещу просвещение, здрав разум и адекватност…

Leave a Reply