Океанът

Океанът ме обгръща като минало.

С тихи спомени – уютни тихи заливи,
с болки-айсберги, потапящи Титаници,
и дъги-надежди след порои шибащи,
свежи изгреви и побелели залези,
със скали подводни – остри пречки скрити,
и с медузи – мисли нежни, но отровни,
с тъмни нощи, с мрак забулващи очите,
и със фарове, в безлунна нощ опора,
с риби-клоуни и пръски от веселие,
със амбиции – акули ненаситни,
с мрачни бури, взели данъка си в кораби,
с яхти дървени с моряци от желязо,
със течения подводни, скрити, подли,
със забравени по дъното останки,
и с пристанища прастари потопени,
със чудовища незнайни в дълбините,
и с легенди над крайбрежните огньове.

С покорени разстояния и преходи,
с построени лодки, своя път поели,
и с яйца на чайки, радостно излюпени,
и отгледани, и после отлетели.

Плувам тихо през вълните на живота,
и дълбоко в мен се плиска океанът.

5 Responses to 'Океанът'

  1. случайна Says:

    Аз поезия не обичам, но това тук ме разплака.

  2. Cliff_Burton Says:

    Благодаря!

  3. Таня Says:

    Хареса ми много, хубаво е 🙂

  4. Substance over form » Blog Archive » Надеждата /или по-скоро какво тя не е/ Says:

    […] При едно кратко отклонение от основната линия на моята съсредоточеност за момента /в което си позволих още да попрочета разни хубави постове из блоговете /хубаво1, хубаво2 и хубаво3, включително и едни снимки в битово/, срещнах нещо, което незнайно как ме наведе на една мисъл, която от своя страна ми припомни следното: Ерих Фром цитира Кафка […]

  5. Григор Says:

    Благодаря и аз 🙂

Leave a Reply