“Пикник край пътя”, “Машината на желанията” и “Сталкер”

Един от не чак толкова многото щастливци наоколо съм, които и са чели книгата, и са гледали филма – и са харесали и двете. Въпреки че са много различни.

А освен това, в “Искатель” съм чел преди много години оригиналния сценарий на братя Стругацки за “Сталкер”. Работното му заглавие е “Машината на желанията” – и паралелът с него е още по-интересен.

Из фенството се носят упорити слухове, че “Пикник край пътя” е тръгнала като идея от едно от следствията на Третия закон на Кларк – а именно, “Всяка достатъчно напреднала цивилизация е неотличима от Бог”. Съмнявам се, най-малкото защото в книгата няма съществени намеци за божествено, или поне аз не ги усещам. А пък и Стругацки хич не са ми направили впечатление на набожни хора.

(Клюката по този въпрос пък е, че защото били евреи, и т.н. Само че Борис Стругацки в една своя статия, посветена точно на този въпрос, и озаглавена “Болният въпрос”, пише в прав текст, че не смята себе си за евреин – и защо точно. Но… да не се отплесвам.)

За мен лично, както и в почти всички техни книги, Стругацки се вълнуват от моралните избори на хората. Страховитата Зона е за тях само фон, на който тези избори биват правени. Черното кадифе, с което бижутерът облицова отвътре кутийката на брилянт, за да подчертае блясъка му. Техният Редрик Шухарт (Сталкерът) е просто дребен трафикант, момче от гетата, улучил се край Зоната вместо край границата. С всичката непосредственост, човечност и скрито дори от тях самите вътрешно богатство на този тип хора. Писателят и Професорът в книгата изобщо ги няма – вместо с тях на път с Ред е млад хлапак, заведен, за да загине в “месомелачката”, и така да отвори пътя на Ред. Което и става – но вървейки към заветната врата, Ред с ужас открива, че не знае какво друго да поиска, освен “щастие за всички”. Същото, което момчето си е пожелало на глас, тичайки пред него… Именно от тази сцена израства в техния сценарий запазеният във филма разказ за Бодливеца.

В съответствие с тази постановка, всъщност Зоната е начин за минаващите през нея – най-често сталкери – да се изразят чрез нея. Някои да загинат, защото са готови да умрат – било като Плужека от алчност, било като Кирил Панов, от жертвоготовност за науката. Други, примерно Лешояда Барбридж, са готови да се лишат от нещо, стига и да получат нещо. Останал без крака, но има пък хубави дечица – които обаче някой друг сталкер ще заведе в “месомелачката”… Трети, като Ред или Гуталин, всъщност не знаят какво искат. Те просто живеят живота си, както умеят. Ред се грижи за детенцето, което с жена му не са могли да имат, но неясно как все пак се е родило – за да се окаже, че е дете на Зоната. Също и за дошлия оттам отдавна починал негов баща…

И да, някъде сред тази Зона е Машината на желанията. Която сбъдва най-съкровените желания на човека… но само тях, никое по-повърхностно. Която в книгата е само загатната в това си качество. Но затова пък там най-много си личи, че всъщност Машина на желанията, Машина на израза на себе си, на най-съкровеното в себе си, е цялата Зона. С прозрачния намек, че може би всъщност такъв е и целият реален, обикновен, привичен наш свят.

В “Машината на желанията” разказът за Бодливеца се фокусира именно върху това качество на Машината. Разказът за сталкера, който водил в “месомелачката” един след друг хора, за да получава от Машината все повече пари. Завел накрая брат си, и се върнал без него, безумно богат… Но една нощ не издържал, и незнайно защо тръгнал отново към Машината, този път сам. Върнал се, за смайване на всички – и бил най-богатият човек на света. А на следващата нощ се обесил.

През целия сценарий тримата – Сталкерът, Професорът, Писателят – разгадават тайната на Бодливеца. За да разберат малко по малко, че след като е станал безумно богат, той е разбрал колко малко струват парите, и колко повече струва брат му. Че е тръгнал онази нощ, за да го измоли обратно от Машината, готов на смърт и на всичко. Че е минал през “месомелачката” в състояние, в което дори тя не е пожелала да го убие – защото вече не е бил човек за себе си, бил е по-зле от мъртъв. Че е стоял на колене пред Машината, и я е молил за брат си, предлагал й е всичко което има, живота си и каквото още може…

… Но накрая е получил само още пари. И е разбрал, че няма никога да може да върне брат си – защото обичта му към него не е истинска, а истински съкровена е единствено тази към парите. Че той самият не струва колкото човешки живот – струва единствено колкото презрените пари…

Такъв, сценарият вече е много по-подходящ за Тарковски. Защото той смята да внесе в него качеството, което е внасял във всички свои филми – религиозният мистицизъм. (Ако някой се съмнява в това ми твърдение, нека гледа “Иваново детство” и “Андрей Рубльов”, а след тях и “Соларис”.)

В “Сталкер” Зоната е въздигната в ранга на едно странно и непознато лице на Бога, или най-малкото на посредник към него (Андрей Райчев отбелязва това много точно). Символите на това са безброй – тлеещите въглени насред водата, затворените кръгове, до които водят някои пътища, белите панделки, връзвани на гайките… “Месомелачката” е олтарът, на който сталкерите, като жреци на този Бог, му принасят човешки жертви. (Аналогията с гълъба, който загива, за да отвори през нея пътя на нашите герои, е един от най-очевадните символи.) Подчертано е и небезразличието на този Бог към субектите му – той предупреждава новодошлия да се пази от едно изкушение, “защото го харесва”.

По време на пътя си през Зоната Писателят и Професорът всъщност извървяват пътя на себеопознаването, на разбирането какво всъщност е най-съкровеното в тях. И това разбиране им дава цялост и свобода, до степен да не изпитват вече нужда от Машината на желанията – нито като патерица в живота, нито като обект на отмъщение. Алюзията на Тарковски и тук е пряка – нашата същност е божествена, приобщаването към себе си всъщност е приобщаване към Бога.

Интересна е в този план ролята на Сталкера. От една страна, той е жрец на божеството-Зона, служител в храма му. Нему е дадено много, което на другите не е – дори след като те са получили приобщаване и умиротворение, “те пак не разбират”: той е едно стъпало над тях, дори след промяната им. От друга страна, той е останал точно така уязвим човек, както и те преди промяната. Обречен е да превежда другите през портата към Бога, и да страда, когато не могат да я преминат истински – но той самият няма право да я прекрачи. (Което пък поражда алюзията за наказан и въплътен ангел – а човешката му същност е деликатно внушение, че може би всички хора сме точно такива.) Осъден е да служи на Бог, който се явява в образа на кръвожаден жертвоискател, и без жалост отнася талантливите и търсещите (братът на Бодливеца) – или може би на състрадателен спасител, който спасява от този свят тези, които заслужават нещо по-добро. Изборът кое от двете всъщност е този Бог май е лично наш, и е субективен – възможно е те да са всъщност едно неделимо цяло.

(Впрочем, тезата за Избрания, който превежда през портата на спасението тези, които го заслужават, но той самият остава тук вместо тях, е развита блестящо в един друг филм – “Посетителят на музея”. Режисьорът му, Константин Лопушански, нашумя с “Писмата на мъртвия човек”. На въпрос на пресконференция дали не подражава на Тарковски, той беше отговорил: “Има ли нещо лошо в това да подражаваш на слънцето?”)

… Спомням си картинките “Магическо око” – уж шарения, в която не се различава нищо, но гледаш ли я достатъчно дълго и внимателно, внезапно виждаш в плоската картинка тримерен, ясно различим обект… Точно така, “Пикник край пътя”, “Машината на желанията” и “Сталкер” са три различни произведения, с привидно общ сюжет, гледащи от напълно различни гледни точки. Ако “Сталкер” е зен, тогава “Пикник край пътя” е изкуството да се поддържа мотоциклет. Какво е “Машината на желанията”, не зная – но може би пък е качеството. Което разделя и свързва двете страни на този дуализъм.

И слепва двете толкова различни неща в две страни на едно неделимо цяло.

15 Responses to '“Пикник край пътя”, “Машината на желанията” и “Сталкер”'

  1. veni markovski Says:

    Стругацки са велики.
    Аз си купих от Москва “Сталкер” на видео.
    А преди 2-3 дни гледах “Соларис” и се сетих, че и Станислав Лем е велик писател. Ти какво мислиш за него? (това комай е риторичен въпрос)

  2. Григор Says:

    Наистина е риторичен. 🙂

    Мисля, че е интересен мислител, освен че е и писател. И че е довел и разширил доста много идеи на Борхес – освен че има и добри собствени. 🙂

  3. veni markovski Says:

    Трябва да призная, че е странно след като обичаме едни и същи писатели и книги, да имаме противоречия по други въпроси, които дори не са толкова важни, колкото мнението за Стругацки, Лем, Азимов, Саймък, Уиндъм, Толкин и т.н. Визирам политиката 🙂

  4. illa Says:

    Допада ми интерпретацията на Райчев. Защото е по някакъв начин мета- и заради това не изключва никоя друга интерпретация.
    Струва ми се, транцеденталното не е точно божествено в християнския смисъл.
    Аз не бих се съсредоточавала върху мотива за наказанието, но не възразявам… Няма да повторя грешката, която допуснах преди месец-два да оспорвам виждането на един руски кинокритик, който разглежда Зоната като копнеж по бягство от ежедневието, от бита, от жената… А защо не? Може и така. Всяка интерпретация с претенции за изчерпателност прави от филма нещо друго. Поради това всяка интерпретация е вярна. Така мисля.
    Затова и не се решавам да прочета “Пикник на обочине”. Страхувам се, че ще се разочаровам. Сигурно е глупаво, знам.

  5. Григор Says:

    veni markovski: Вечният въпрос за целите и средствата. 🙂

    И, честно казано, не мисля, че политиката е по-малко важна от мнението за писателите – тя е нещо като писателство, но в реалния свят. Затова и ни засяга повече… А тъй като съавтори сме всички, а пък сме различни хора, е нормално да разчитаме на различни похвати и сюжети.

    illa: Книгата е много различна от филма – набляга на други неща, предлага на други погледи… Ако за момент се абстрахираш от връзката с филма, и я приемеш за различно произведение, ще откриеш ценността й.

  6. Йоана Says:

    Да, и аз много харесах и филма, и книгата. Но поотделно, тоест филма очаквах да е по книгата, а то какво се оказа… Но сам за себе си е ебати филма, бях дълбоко потресена дни след като го гледах.
    А книгата си е велика както Стругацки са си велики, и това не подлежи на коментар според мен.

  7. Явор Атанасов Says:

    За мен филма си остана най-въздействащ. Може би защото първо гледах филма, след това четох варианта на сценария в “Искатель” и чак най-накрая “Пикник на обочине”. След невероятния филм на Тарковски всичко останало ми се стори бледо. Естествено магията на киното (голямото) си казва думата. За съжаление съдбата на творците от този филм е много подобна на тези от “Козият рог” 🙁

  8. LeeAnn Says:

    Не съм гледала филма, но прочетох “Пикник край пътя” на един дъх. Книгата е написана малко преди да се родя, но е толкова актуална, че тръпки ме побиват, но може би точно по тази прчина на някои творци лепваме етикета “велики”…

    Интересно ми е, бихте ли споделили как точно ви е въздействала книгата / филма – гняв, ярост, тревога…. или…?

  9. Светлана Янева Says:

    Това, което си написал, ме зарадва по няколко причини. 1. Защото някой е усетил и е описал така добре усещането си за религиозния мистицизъм на Тарковски. Надявам се да публикуваш на повече места наблюденията си, за да могат повече хора да ги прочетат. Мисля, че Сталкерът е носител не само на ангелски, но и на черти на Иисус Христос. Понякога, докато ми се е случвало да гледам филми на Тарковски, съм си мислила, че за каквото и да говорят героите, все по някакъв начин касае неприсъствената, но осезаема наличност на Бог около тях и може би затова тия филми притежават някаква едновременно отблъскваща и привличаща сила (не зная, дали не е всяка сила такава?)… 2. Установих, че имам по-пресни спомени от филма и че трябва пак да прочета книгата, а всеки път, като посегна към Стругацки, е удоволствие пълно и единствено по рода си. 3. Сравнението между книгата и филма е нещо, което за пръв път срещам написано и сигурно има още много неща, които би могъл да добавиш – май темата ще ми стои в главата още доста време:)

  10. Григор Says:

    Йоана: Точно това е чудесното на комбинацията от книгата и филма – уж едно, а всъщност различни, и в дълбина смайващо допълващи се до едно цяло…

    Явор: Уви, наистина, съдбите на творците много си приличат… А и съдбите на творбите – “Козият рог” за мен е може би най-добрият български филм, правен някога; склонен съм да поставя до него единствено “Осъдени души”.

    LeeNeeAnn: Как са ми въздействали – ами, при всяко прочитане / гледане различно… Всеки път виждам в тях нови, различни неща, и отзвукът в мен е различен.

    Светлана: Андрей Райчев се е справил с анализа на религиозния поглед на Тарковски много класи над мен. За съжаление, в момента не успявам да изровя URL-а на статията му, която ме провокира да напиша това…

  11. Явор Атанасов Says:

    Това намерих
    http://www.raichev.org/bulgarian/sudurjanie.htm
    А това е за “Сталкер”
    http://www.raichev.org/bulgarian/lecture6.htm

  12. Григор Says:

    Ммммм! Благодаря много, Яворе! 🙂

  13. klio Says:

    А да знаете случайно къде бих могла да намеря филма “Сталкер”? о:)

  14. Григор Says:

    @klio: Вероятно се продава тук-таме. А и предполагам, че из сайтове като The Pirate Bay и във file sharing мрежите може да бъде открит – незаконно, но с гаранция и безплатно.

  15. strelok Says:

    Невероятна книжка ,филмът също,не знам с какво точно ме грабнаха,но определено ми харесаха.Евала и на пича написал това по горе,много вярно и точно.

Leave a Reply