Дечковци

 kid

Искам и аз едно такова! 🙂 (И от повече няма да се оплача!)

Омазано с кетчуп и лютеница, едва подаващо се над ръба на масата. Зяпнало с широко отворени детски очи фотоапарата, и ухилено до ушите.

Дете, което открива света. За което всичко е ново, и чудесно, и за пръв път – или още за твърде малко пъти. Във вкуса на всяко парче пица е скрита изненада. Всеки минувач е нов, тайнствен, различен от всички други, неповторим. Всяка улична сграда – чудо, в което е скрито кой знае какво, интересно, очакващо да бъде открито. Всяко нещо – захвърлената в тревата пръчка, пъстрото камъче, изпуснатата в магазина от някой купувач стотинка, мартеницата от баба – е нова и завладяваща играчка. А всяка играчка – един безкрай от открития, вселена от новости, които грабват дъха, докато не запреливаш от щастие и интерес. Докато не се умориш, и не заспиш – и не се събудиш после, за да започнеш отново.

Дете, необременено от навиците и привичките ни – релси, с които се пазим да не кривнем към непознатото и новото. Неограничено от предразсъдъците и убежденията ни – капаци, с които се ограждаме от преливащите наоколо красота и богатство на света. Способно да види в кукичката на вратата извивката на лебедова шия, в бурените зад къщата – дивата джунгла или могъщата гора. (От които бурените са на една крачка, еволюционна или историческа, назад или напред във времето или в друга посока.) Открило в омазаното с кал прасе приятел за игри, за да ни покаже дали всъщност не е наистина така. И превърнало безценния албум на дядо в постелка за кукли – за да му намекне, че всъщност албумът хич не е безценен, че въобразеният живот на куклите струва повече.

Дете, което не се замисля, че играта може да бъде опасна – може би защото нещо в него знае, че това да играеш е по-важно от това да не се опариш или удариш. Което понякога е своенравно и упорито – за да ни подсети, че може и да греши, но е човек, и трябва да бъде уважавано и зачитано. Че един ден ще порасне, и не бива междувременно да бъде осакатено чрез ограничаване.

От родителите си и околните – или от възпитанието ни, чрез навици, предразсъдъци, убеждения, липса на интереси.

Дете, което не разбира какво значат думите “Дай да идем да се поразвлечем малко” – за него всяко място и всеки момент са развлечение. Което и в най-омръзналата му играчка е способно да види внезапно хиляди съвършено нови неща. Нито пък ще разбере какво значи “Уф, писна ми да уча” – поне докато не почнем да го учим по своя отвратителен начин, с опити да наливаме в главата му неща с фуния, както се налива доматено пюре в буркан за стерилизиране. Което, види ли ново нещо, без подкана го изучава с онова настървение, обявено от нас, възрастните, за пословично за децата… Дете, което единствено заради огромното си уважение към нас не ни е казало в очите, че в сравнение с него сме човешки отпадъци, достойни за съжаление и подаяния.

Дете, което не крои интриги и не планира кариери. За което помощта за другия е естествена, и идва отвътре, без да е насилвана или искана. Което не натрапва обидно благоволение, но е неспособно да откаже искрено състрадание и подкрепа. Което върши нещата по своя, простичък начин, и с това ни разсмива – вместо да ни накара да се замислим дали не сме точно същите, само дето правим същото по-завъртяно и сложно. И дали печелим нещо от това…

Защо ми се иска да имам и аз такива дечковци? Може би от егоизъм. За да се докосвам всеки ден до енергията им, щастието им, слънчевата новост на всичко около тях. За да си взимам от пламъка, който мъдреците наричат живот, и който децата разхвърлят с шепи наоколо, без да се пестят. За да чувствам техния огън в жилите си, и тяхното искрящо любопитство в ума си… Всъщност, за да се почувствам отново дете заедно с тях. Май това се опитвах да кажа.

А може би не от егоизъм. Защото дори да имах всичко това (а аз имам много от него, дори сега), само щеше да ми се иска да имам такива деца още по-силно. За да е по-слънчев, весел, изпълнен с детска чистота и любознателност целият свят. За да бъдат щастливи и радостни всички, не само аз. Просто… просто за да има повече щастие.

… Къде писатели фантасти, а къде и сериозни мозъчни тръстове дискутират колко опасно ще е да се появи някакъв свръхинтелект. Било изкуствено създаден, било като човек бъде подсилен до това ниво. Как може да смаже и зароби всички, как може да сметне всички за червеи, и какви ли не ужаси.

Ако този интелект е създаден като изкривен и осакатен, може и наистина да се окаже такъв. Но ако е създаден без особени комплекси и дефекти, той ще бъде това, което са децата – доброжелателен, слънчев, любознателен и нежен по душа. Ще бъде едно невероятно, ново и щастливо Звездно дете. (Помните ли “Одисея 2001”?) С детска чистота, доброта и топлина. И с мъдрост, по-дълбока от тази на мозъчните тръстове – защото ще е лишено от капаците и комплексите им…

И това ще стане един ден. Но всяко нещо – с времето си… Сега просто искам да си имам дечковци като това тук. Ето го още веднъж – погледнете го, и се замислете какво иска да ви каже тази грееща усмивка.

 kid

И може би се усмихнете и вие в отговор. За да й кажете същото.

11 Responses to 'Дечковци'

  1. itilien Says:

    Децата са нещо и прекрасно, и ужасно, пожелавам ти по-скоро да станеш татко! Събирай сили, изтощително е! 🙂

  2. Cliff_Burton Says:

    Григоре, заради хора като теб вярвам в Човека 🙂

  3. Катрина Says:

    А ти колко от детското пазиш у себе си?

  4. Ванката Says:

    Григи, снощи една приятелка ми прави тест, който измислила преди две години и раздала на приятели и познати. Един от въпросите беше: “На колко години си сега според теб?”. Аз отначало исках да напиша някакви детски години – 6-7 може би, после исках дори по-малко и накрая ми хрумна отговор, който заобикаляше точните години, а показваше мъдростта на детето и същевременно не беше двусмислено(Защото един възрастен няма да си мисли за мъдростта на детето…)… Няма значение… Попитах я: “А колко души са се писали под 10 годишни” (Тествала е 17/18 годишни) и отговорът беше: “Николко”. Двама са се писали 12, всички други на 17, 18 и един на 19. Тези на 12 явно още са в ранния побертет, но това ми се стори тъжно – че никой не се чувства дете, а те дори вмомента са били още такива… Да не говорим, че в отговорът няма никаква мисъл – “Е как на колко бе, то в личната карта си пише!”, няма въображение… Ето затова ще правя глупости и ще пиша глупости, обаче няма да продам детето в себе си…

  5. LeeAnn Says:

    Itilien, не го плаши!

    Григор, Прекрасно е да имаш деца! Пожелавам ти го в най-скоро време! /обещавам да помагам с каквото мога!!!/

    Децата са единственото нещо, за което си заслужава да дишаш, живееш и бориш! ЕДИНСТВЕНОТО!

  6. Григор Says:

    itilien: Всичко истински хубаво е изтощително. (Поне за мъжете. 😉 )

    Cliff Burton: Вярвай в Човека заради себе си. Ако не го заслужаваше, нямаше да искаш да вярваш в него, заради когото и да било…

    Катрина: Към кого точно е въпросът? (Мисля си, че би бил добър към всички тук. 🙂 )

    Ванката: Много добър тест!… Не зная на колко бих се определил аз, чувствам се пръснат по целия възможен възрастов диапазон. Но детската част от него определено заема важно място – като ме гледа и слуша човек, лесно може да се убеди. 🙂

  7. Mariana Says:

    Хубаво е човек да запази детското в себе си дълги години. Още по-хубаво е да имаш собствени “дечковци”. Доста усилия са необходими при отглежгдането на едно дете. Намирам го за едно от най-прекрасните моменти в живота на една майка, както и и на един татко. Да виждаш себе си в едно толкова беззащитно създание е божествено. А колко са изобретателни и умни… Пожелания правя да може всеки да го почувства.
    А е хубаво хората вече пораснали да запазват добротата и непринудеността от детството, но май не става така….., обикновено както и се случва такива не ги приемат много насериозно и те са принудени да се сливат с всички останали себеподобни и да поскриват истинската си същност.
    Бъди такъв, какъвто си и не изменяй на собственото си аз.

  8. Катрина Says:

    Аз лично съм от тези,дето са едновременно на 100 и на 4.Често се случва да ме клъцнат с израза”вдетиняваш се”.За щастие още не съм чула от шестгодишната ми дъщеря че съм много стара.Но пък старостта личи винаги в случаите когато ужасно ми се иска да съм по детски искрена и прекорека,да не премълча или спестя някому факта,че ми навира в очите превземките и лицемерието си,и иска от мен да играя същата игра защото видите ли ,била съм вече възрастен човек. и все пак от някакво желание за приличие преглътна и замълча-е тогава съм със сигурност остаряла.Много се дразня като ме наричат”госпожо”,и особено много ,когато някой изкуфял тип а ла таксиметров шофьор ми рече”мадам”

  9. Светлана Says:

    Каква прекрасна дума “прекорека” научих тук 🙂 Хе-хе

  10. Светлана Says:

    Усмихвам се на това невероятно красиво момиченце 🙂 Хей, усмихвам ти се с неизброимо всички свои зъби!!! О-па, тва вече не е “усмивка”. Направо си е смях. Всъщност, има ли деца, които да не са “невероятни” (нямам предвид колко е вероятна появата им)?

  11. Катрина Says:

    Светле,думата е котленска,и аз много си я харесвам защото намирам че е много точна.И защото когато бях дете често ме коряха,че съм твърде прекорека и не умея да премълчавам неприятни за другите неща.

Leave a Reply