Аркадий Хайт е съветски и руски писател, хуморист, сценарист. Половината от писателското дуо Курляндский и Хайт – автори на сценария за любимия на децата по съветско време „Ну, погоди!“ и купища хумористични разкази.
Днес мярнах в Нета една негова история, която не мога да се сдържа да не открадна и преведа. С уважение към таланта му – и таланта на леля Миня.
—-
Мина Мойсеевна, или просто леля Миня, беше съседка по жилище на мой приятел, режисьор в киностудия „Горки“. Той и ни запозна.
– Мина Мойсеевна, знаете ли кой е това? Това е Хайт!
– Е и какво? – беше отговорът ѝ. – Да застана „мирно“? Или да ходя да си мия врата?
– Не е нужно – казах аз. – Можете да ходите и с мръсен.
– Ой, какъв язвителен младеж! Жалко че не знаех, че ще имам толкова важен гост. Щях да взема нещо специално към чая. Вие как го предпочитате – без вишнево сладко или без ягодово?
– Без малиново, ако може.
– Разбира се? Имам всичко.
За сладкото, естествено, се бъзикаше. Имаше и сладко, и сладки, и бонбони – както си трябва в приличен еврейски дом. Понякога си видял човек за пръв път преди пет минути, а имаш усещането, че го познаваш цял живот. Точно такова чувство имах след първата ми среща с Мина Мойсеевна.
Като видя днес на сцената Клара Новикова като нейната леля Соня, чиито монолози ги пишат най-добрите хумористи, си мисля – ами леля Миня? На нея никой не ѝ пишеше репликите, тя си ги измисляше сама.
Помня – седим с нея, говорим си. Звънва изведнъж телефонът. Някой е сбъркал номера. Мъжки глас, който се чува из цялата стая, крещи:
– Къде съм попаднал?
– А къде сте се целили? – пита леля Миня.
Макар че беше по душа стопроцентова еврейка, не можеше да търпи разговори какви сме потресаващо умни:
– Ох, не ми мотайте главата. Племенникът ми например, евреин та дрънка, е тъп като онова място. Завърши тази година училище, и какво? С неговите познания може да влезе само в института „Склифосовски“.
(Руският еквивалент на института „Пирогов“ у нас – Григор.)
Специално почвах да я дразня:
– Ние не сме ли избран народ?
– Ние с вас – да! Но някои евреи май са ги избирали с пряко и тайно гласуване, като нашия Върховен съвет на СССР.
Време е да кажем какво работеше леля Миня. Беше професионална сватовница. Днес, в епохата на брачните обяви и електронните комуникации, тази професия изглежда забравена. Но не и за тези, които познаваха Мина Мойсеевна.
– Човек трябва да умее да си хвали стоката – казваше тя. – Рекламата е голяма работа. Погледнете кокошката като снесе яйце как кудкудяка, колко врява вдига. Патицата снася без нито един звук. А резултатът? Кокошите яйца ги купува всеки, а за пачите никой не е и чувал. Нямат звукова реклама!
Не знам как тя рекламираше своите женихи и невести, но клиентелата ѝ беше обширна. Телефонът не млъкваше от сутрин до вечер. Беше непрекъснато удоволствие да я слушаш как решава брачните дела.
– Ало? Какво? Да, помня ви, Володя. Та, какво търсите?… Млада? Красива? И какво още, богата? Не разбирам, на вас три жени ли ви трябват? Аха, една! Ама да има всичко това. Ясно. Извинете, а вие какъв сте? Каква ви е професията? Учител по зоология? Ми вие сте като лебед бе, скъпи. Един дълъг врат и голо дупе. Добре, звънете, ще ви търсим…
-Ало? Кой се обажда? Роза Григориевна? Буцкес ли ви пращаше? Много ми е приятно. А какво искате?… Жених? За кого, за внучката? Не? А за дъщерята ли? А, за вас! Интересно… Ако не е тайна, на колко години сте? 36? А преди колко години ги навършихте?… Добре, добре, ще търсим. Току-виж изкопаем нещо…
– Ало, Яков Абрамович ли е? Добре, че ви открих. Скъпи мой, и двамата прекрасно знаем, че дъщеря ви е отврат, която не ви дава да дишате. Ама и така, като ви доведа жених, не бива веднага да му целувате ръцете и да го наричате спасител. Веднага почват да подозират нещо!…
Казваше ми понякога:
– Жалко, че не те познавах по-рано. Щях да ти намеря хубава жена.
– Аз и сам съм си намерил.
– Не споря! Ама щях да ти намеря също такава, и плюс това еврейка.
– Ако толкова ви бива, защо не сте си намерили хубав мъж евреин?
– Я стига! Не ми сипвай сол в захарта. С моя Миша отдавна се разделихме.
– И защо, ако не е тайна?
– Хъркаше.
– Какво, за такава дреболия?!
– Да, ама той хъркаше всеки път с различна…
Когато Мина Мойсеевна навърши 75 години, тя взе най-важното решение в живота си – да емигрира в Израел. Всичките ѝ приятелки я убеждаваха да се откаже:
– Миночка, къде сте тръгнала на тия години? Да живеете сред непознати! И плюс това, там всички са ционисти…
– Викам си на акъла – отговаряше леля Миня, – по-добре да си проживея останалите дни сред непознати ционисти, отколкото сред познати антисемити.
И замина. Тихо, незабелязано, без да каже на никого. Тогава на летище „Шереметьево“ снимаха всички изпращачи, и мъдрата леля Миня не искаше да имаме неприятности, когато тя не се върне. Минаха години, много в света се промени, Съветският Съюз установи дипломатически отношения с Израел. Оказах се за пръв път на светата земя. И веднага помолих приятелите си да потърсят Мина Мойсеевна, ако е жива още. А ако не – поне да разберат къде е погребана.
На следващия ден още призори телефонът в стаята ми звънна:
– Ало, това великият руски писател Шолохов-Алейхем ли е?
– Леля Миня! – извиках аз. – Вие ли сте?
– Ами да! Какво се чудиш, все едно ти е звъннал Ясер Арафат?
След два часа вече закусвах в жилището ѝ, точно копие на московското. Същите завеси на прозорците, същите снимки по стените, също такъв мъничък телевизор, по който вървяха същите наши програми.
– Всичко си е както преди – каза тя, проследила погледа ми. – Даже професията ми си е същата.
– Как? И тук сте сватовница?!
– Защо не? И тук има женихи и невести за свързване. Да свържем двата края, както се казва…
По-нататък денят продължи под акомпанимента на непрекъснатите телефонни разговори на леля Миня:
– Ало? Слушам? Да, помня ви. Дето искахте невеста с добра зестра. Ами, можете вече да си направите сметка в банка „Хипоалим“, намерих ви невеста. Дават за нея 50 хиляди шекела. Какво искате? Да ѝ видите снимката? Скъпи мой, за такива пари снимка не показвам. Като получите зестрата си купете фотоапарат и я снимайте докато побирате!
– Ало? Бокер тов, геверет! – Тя задърдори на иврит като картечница. След малко остави слушалката и отбеляза: – Ненормална румънска еврейка. Пълна с пари, та не ѝ е останало място за акъл. Не иска блондин, не иска брюнет, задължително да е риж!… Откъде да знам защо? Може да има спалня от червено дърво и да си търси мъж в тон с нея…
– Ало?… Ама какво сте се развикали, кой ви е измамил?… Ама аз ви казах, че тя има дете… Какъв позор? Какво му е позорното?… Е и какво като детето се е родило преди сватбата? То откъде да знае кога ще е сватбата?!…
Седях, слушах всичко това и умирах от възторг. Защото зад прозореца се простираше Тел-Авив, защото до мен беше леля Миня, и защото, слава Богу, има нещо в нашия живот, което не се променя.
Не знам, може да звучи малко високопарно, но за мен леля Миня олицетворява целия ни народ: хуморът му, деловата му жилка, скептицизмът му към всичко и удивителната му жизнена сила. Всичко, което ни е позволило да оцелеем в този кошмарен свят. Понякога ми се струва, че и в тайгата да захвърлят леля Миня, след ден-два тя вече ще ходи по юртите да сватосва чукчите и ескимосите:
– Имам за вас страхотна невяста! Даже не прилича на чукча, по-скоро на японка!… Каква сестра бе, какви елени?!… Ох, този си е изгубил акъла! Аз такава красавица му предлагам, той елени иска! Оженете се за нея и ще ви пораснат повече рога, отколкото на всичките ви елени!
… Леля Миня вече я няма сред нас. По наш обичай не бива на умрелите да се носят цветя. Но никой не е казвал, че не бива да им се подаряват разкази. Написах този в памет на Мина Мойсеевна и ми е жал само че тя няма да го чуе. Щеше да каже:
– Между другото, за мен можеше да съчиниш и нещо по-добро! И плюс това си забравил да впишеш главната ми мъдрост, че трябва да умееш да се радваш на живота. Обезателно напиши: „Докато недоволстваш от живота, той отминава!“. Това го казвам аз, простата еврейка дето цял живот свързваше хората един с друг.