Казват, че историята я пишат победителите. Че те изкарват някого герой или злодей.
И че е глупост във война да спасяваш цивилните на врага. За победените му военни – да не говорим…
Спомням си за Салваторе Тодаро. Командир на италианска подводница през Втората световна война. Спасил екипажа на потопен от него (по погрешка) белгийски товарен кораб, излагайки подводницата си на голям риск. Повече за него – https://en.wikipedia.org/wiki/Salvatore_Todaro_(naval_officer)
Когато Дьониц научава за постъпката му, заявява: „Това е война, а не мисионерство. Не можем да си позволим донкихотщина.“ Тодаро отговаря задочно: „Някои нямат зад гърба си две хиляди години цивилизация. Аз имам.“
Всъщност значат ли много тези две хиляди години цивилизация? Във военен хуманизъм Рим си е варварски – поводите за гордост, че си му наследник, не са много. Други страни имат повече за по година-две.
Но Тодаро създава с тази си постъпка повод за гордост да си наследник на него самия. Физически – да си му потомък. Национален – да си италианец. Духовен – да си човек, който на негово място би постъпил така.
Затова и за него – победения във Втората световна война – има филм, пълен с възхищение. („Comandante“ – 2023.) Направен и от страна, която се води победител – Белгия. Такъв филмов химн на Дьониц няма и няма да има.
Няма и за адмиралите на страните-победителки. Днешните им командири седят под техните портрети, но се възхищават на Тодаро. И се гордеят, че са национални наследници на своите адмирали, но искат да са духовни наследници на Тодаро. Поне истинските хора между тях.
Човечността и доброто побеждават дори когато са били във война на губещата страна. Народът на тази губеща страна се гордее с тях, приема достойнството и човечността за своя национална черта и се възправя. И физическото поколение на победилите ги, но не толкова достойни лично, се вдъхновява от тях и става тяхно духовно поколение.
Така ще е и с днешните войни, и с бъдещите. Поелите риск заради доброто може и да не оставят физически наследници. Но техни духовни наследници стават всички достойни хора, дори сред врага им. Колкото повече зло е показал този враг, толкова повече физическите му деца избират да са духовни деца на достойните, дори ако са победени. А гените са само плът, опаковка – духът е личността и истинската същност на човека.
Ето така доброто и достойното оставя наследство, а злото – не. Дори когато наглед е изгубило война.
И в дни като днешните е добре да не го забравяме.