Това ми го разказа днес на улицата един състудент, сега шеф на болнично отделение. Промених идентифициращите подробности, за опазване на лекарската тайна (а нищо чудно и той да не ми е казал истинските). Ето разказа му, по памет:
—-
Когато ни докараха баба Гана, не ѝ обърнах особено внимание. Дребничка и съсухрена, 92 години, конгестивна кардиомиопатия, вероятно още не повече от месец живот дори с що-годе прилично лечение. Най-близки роднини – внуци на починала вече нейна сестра, някъде из чужбините, може дори да не знаят, че тя съществува. Някаква съседка разбрала, че тя вече няма сили да става от леглото, и звъннала на Бърза помощ.
– Човек не е тук завинаги, сине – каза ми тя, докато я преглеждах. – Пък аз стоях доста. От наборите ми на село един няма жив вече, всичките ме чакат горе. А за какво още да се бавя? Пущайте ме, да си ходя…
Ама работата ни е да спираме тези като нея, не да ги пускаме. Назначих ѝ лечение, отметнах другите грижи за деня… До края на смяната оставаше половин спокоен час. Забих тайно един фас в кабинета, да ми олекне малко, и тръгнах да видя пациентите.
Тя беше в последната стая. Като ме видя, ме изгледа с един пронизителен поглед и се усмихна беззъбо:
– Нещо угрижен ми се видиш, сине. Сподели, па току-виж ти олекне.
– То са си мои проблеми, бабо. Защо да те товаря с тях?
– Сине, аз вече ни да копам мога, ни сено и вода да сипя на добитъка. Ама да изслушам човек още ставам. Да има смисъл някакъв от мене. Па и споделена болка – половин болка. Думай.
Права беше. Пък и наистина имах нужда да споделя.
– Не се разбираме с жената. Уж двайсет и пет години заедно, деца изгледахме, ама някак… вече не сме същите. Изстинахме един към друг, мислим да се развеждаме…
– Че сте изстинали иди го кажи на някой млад, сине, не на мене. Ако си изстинал към нея, ще си намусен ли, че ще се развеждате, или ще се радваш?
Въздъхнах и приседнах до леглото ѝ.
– Така е, бабо Гано. Много хубаво мина между нас, тежи ми да се разделим. Ама някак не се разбираме вече…
– Видиш ли кожухчето ми? Ей там, на закачалката. Донеси ми го, да ти покажа нещо… Видиш ли това тук? И това?
– Ми… кръпки. Това кожухче на колко години е бе, бабо? То е кръпка до кръпка.
– Анджак, сине. Купи ми го Митю, преди вече повече от седемдесе години… Гледай го хубаво. Ще познаеш ли кое от него си е оттогава? Не мож, щото няма такова. И кожата му е подменяна цялата, един път това парче, друг път онова. И копчета съм губила и подменяла, и на джебовете плата… По мойто време не хвърляхме нещата като тръгнат да се късат, сине. Кърпехме ги и те стояха. Нищо старо да не остане, новото и по-добро ставаше. На туй кожата беше преди една тъничка, джиджава, за млада булка. Като почнаха да се трупат лазарниците, и кръпките почнаха да са от по-дебела кожа, по-топла. Вече не бях същата, та че кожухчето се е прокъсало беше добре дошло, и то да се промени с мен. И ми е хубаво, пази ме, другар ми е цял живот…
Изгледах я въпросително – какво искаше да ми каже? Бях карал нощна смяна преди дневната, едвам се държах от умора и не ми просветваше.
– И семейството е като дреха, сине. Няма как да го носиш и да не се протрива и къса. Ама не го ли запуснеш доде се разпадне съвсем, не е за хвъргане, нищо че у магазина има нови и лъскави. Кърпиш го и му слагаш кръпки според трябването. Ще се променяте и двамата, времето и камъка не жали. И че семейството ви се е протрило е добре, ако имате акъл да го закърпите, вместо да го хвърлите. Ще го пригодите по както сте се променили, да ви е сгодно сега. А като остареете още – пак. Доде ви има.
– То ако беше толкова лесно. И аз пробвам, пък ми се струва, че и жената пробва. Ама все нещо не ни се получава.
– Ми иди ѝ купи нещо, сине. Нещо само за нея, дето никой друг файда няма от него. Може да е дребно и евтино, ама без повод да е, ей така. Женско чадо е, хич да не ѝ личи, няма как да не се зарадва. – Тя се усмихна беззъбо. – Утре пак, или направи нещо за нея. Кога ти е трудно и късаш от твоето време, да види тя, че ти е скъпа… Първите пъти ще минават без следа, като шепа вода на съвсем пресъхнала земя. Ама сипваш ли пак и пак и пак, ще дойде време земята да омекне. Щом не сте истински изстинали един към друг, има в тая дреха още хляб, закърпете я. И я направете по каквито сте станали, не като кога сте били млади и щури. Сега не ви е сгодна, щото вие сте вече други. Пробвай…
Няколко дни по-късно пък една от сестрите, също напоследък угрижена и с ядове, направо за една нощ стана друг човек. Какво точно е било – не знам, може на жените да е казала, на мен не е. Ама разбрах, че си е говорила две нощни дежурства с баба Гана.
Още два дни по-късно Стефанов един ден дойде угрижен. Някакъв проблем с детето му, също не разбрах какъв точно, нали уж съм им шеф и пред мен не говорят много. Ама и той седя два часа при баба Гана и си говори с нея, нищо че не ѝ е лекуващият. И като излезе, му се бяха развеяли облаците от физиономията.
Съседката ѝ по стая също се промени. Млада жена, петдесетинагодишна, и проблемът ѝ не е наистина сериозен, ама се беше предала духом. Чудехме се какво да я правим. Ама и тя тръгна нагоре – придоби воля за живот, почна да се усмихва… Ще ми е странно причината да е различна от разговор с баба Гана.
Три седмици по-късно като че ли цялото отделение вече не беше същото. Персоналът ходеше по коридорите усмихнат и винаги готов да помогне с нещо. Бойка чистачката, дето преди се мусеше като ѝ кажеш да измие коридора, сама се хвана и изми прозорците. Болните също придобиха кураж и оптимизъм. То вярно че моите семейни неща като се пооправиха, и аз станах друг човек, и нали съм шефът, то се предава надолу. Пък и сигурно по виждам хубавото, като ми е по-леко на главата. Ама съм сигурен, че не е само от мен.
Та, миналата седмица влиза при мен Минков, той ѝ е лекуващият:
– Шефе, баба Гана нещо почва да потъва. Май ѝ се поизчерпват ресурсите вече. Можем ли да направим нещо?…
Сепнах се. Въпреки тежката диагноза, бях приел баба Гана като някаква даденост. А сега…
– Имаш ли предложение?
Минков ме изгледа малко колебливо, след това изстреля името на едно лекарство. Замислих се и кимнах:
– Не го покрива здравната каса, а е кошмарно скъпо. Но признавам, може би е подходящо за нейния случай… Как мислиш да го осигурим?
– Предлага се като (Минков назова търговската марка и фармацевтичната фирма). Шефе, ти нали имаше някакви връзки с тях? Дали биха отпуснали поне една-две опаковки – пробно, рекламно? Ще им направим каквато реклама е нужна… Или поне да го дадат с отстъпка? Пък аз ще дам колкото мога, и други в отделението ще дадат…
Грабнах телефона. От представителството на фирмата се опитаха да ме отсвирят, но изнахалствах и се свързах със зам-шефа им. Може би го помниш, Кирчо, беше в трети поток. Падна молене и обещания за услуги, но се нави да отпусне пет опаковки на промоционална цена, под половината на официалната на едро. Говорих след това със счетоводството ни, излъгах ги, че става дума за един от нас – пренасочиха тихомълком едни пари, останали от ремонта преди два месеца. Пак не стигаха, ама персоналът на отделението събрахме разликата.
Та, и сега отделението ни е слънчево. Ходим на работа с удоволствие. Май с повече удоволствие от всякога. Имаме си в една от стаите деветдесет и две годишно слънчице. Дето който е влязал при нея, всекиго е намерила как да стопли.
Още не е за нагоре. Лекарството я постегна прилично, а още не сме го свършили. Вече кроя схеми как да ѝ подсигуря още един курс. Няма да е лесно, де. Ама като разказах на жената историята, сама предложи ремонтът на банята да изчака. И тая нощ двамата… абе, сещаш се, за пръв път от сигурно две-три години вече. Май семейството ни ще го бъде.
Другите от персонала също се стегнаха, вече събират пари. Стефанов говорил с някакъв роднина от друго фармацевтично представителство – ако предложим добри условия, ще докарат едни тестове на лекарства да са при нас. Аз днес убеждавах шефа на болницата, да видим ще разреши ли. Успеем ли да ѝ изкараме още един курс, с малко късмет ще може да издържи ендоскопска подмяна на митралната клапа, това ще я позакрепи още малко. Стане ли, ще говоря с Националната кардиология, да видим ще ги убедя ли…
Та, лекуваме я баба Гана… ама май тя повече лекува нас.