Бум, бум, бум, бум, бум, ще си купя автомат – 3

Прибираме се около 2 през нощта, приятно заморени и успешно слегнали храната. Предишната нощ и следобед съм спал достатъчно, за да не е този път сънят безпаметна упойка.

Не зная има ли такова място по света – зелена алея под могъщи дървета, и през короните им пробиват златните лъчи на слънцето. Цветовете са така ярки, живи и емоционални, както обикновено е само насън. Няма нищо друго освен алея и дървета, нищо за правене, освен да се разхождаш и да им се радваш. И, най-странното, не омръзва и не доскучава. Минават сякаш вечности. Една щастлива нирвана, която си готов да изпитваш завинаги. Да забравиш всичко друго…

Когато късното утро отново ме пробуди, няколко минути се излежавах в леглото и разсъждавах върху съня. По-късно, когато в трапезарията, до горящата камина, лапах чудесните мекици на Елена, подправени с домашно сирене и сладко, и топло мляко, се замислих – дали и този сън е е някакво парченце от мозайката, която се опитвам да сглобя?

Рай на земята. Не са глупави хората.

… Или са мечтатели? Потърсили рая, толкова дълго забраняван им от граници. Държавни, езикови, народностни, верски, исторически, предразсъдъци… Всичките тези граници, които сме си напрокарали на Балканите…

И отново звънчето в мен прозвънява, и подир файтона тичат музиканти, пещерите предлагат недостъпно убежище, родопската песен се слива с непрекъснатото щракане на Тедо, възкръсват образи на войници и насилие, мостове са отнесени от стихията, но други остават. Лицето на прегърбен от работа триградчанин се завърта и застава като едно от двете лица на карта, а другото е физиономията на Петър Попара от филма, и двамата се носят по зелена алея, огрята от златни слънчеви лъчи. Невероятната триградска пъстърва по някакъв странен начин е другата страна пък на немитата ми кола, пред която се срамувам като пред необгрижен човек…

И отново мозайката изчезва. Но този път е оставила мъничко повече от себе си, приближила се е с една стъпка зад завесата, която ме дели от нея.

Стягаме се да си тръгваме, а аз почти нищо не съм снимал. Кико няма да е щастлив… Излизам навън, и щраквам снимка. После друга. Трета… Нещо не е наред. В смисъл, че стават, и се получават. Преди не ставаха…

Минаваме на връщане през долния мост, през територията на бившето ТКЗС. Сградите му са порутени и изоставени. Само една-две са постегнати – в тях сега има малки работилнички, сигурно на частници. Някакъв човек в работни дрехи оглежда една от порутените сгради, и внимателно преценява провисналите места на покрива. Както го прави човек, решил да ги подпре, и да стегне стените отдолу, да възстанови помещението, за да го използва за нещо, вероятно някакъв дребен бизнес… И отново усещам в себе си прозвънването, и ново камъче щраква на мястото си в мозайката.

Колата вече се носи надолу по пътя. Използвам, че лошият ми късмет в снимането се е поразкарал, и щракам по всичко, което ми хареса. На няколко пъти пъргави крайпътни знаци успяват да се увековечат на централно място в снимката на някой особено красив склон, но повечето пъти нещата изглеждат добре.

Добре… Само че не. Да, на снимката се вижда всичко, което и иначе. Само че тя си остава снимка, а не истинското място. Няма го не само духът, усещането за околност, за свобода. Няма го усещането за цялото, за онова звънче, което е току зад завесата…

Оглеждам една от снимките. На нея трябваше да има групичка прекрасни дръвчета. Там са, но други дръвчета, по на преден план, отвличат вниманието. Не прикриват групичката, просто стоят до нея – и така окото изгубва усета си върху какво да се концентрира, да го улови и отличи от околното. Прикриване не чрез заслоняване, а чрез удавяне в подобни неща. Но не толкова красиви.

Дали и моята мозайка, която търся, не е прикрита точно така? Очевидна, на преден план, но удавена сред подобни. Но не толкова красиви… Завесата, която ме отделя от нея, пука и се разнищва в мен, но още държи. Звънът на звънчето я пробива все по-често, но още не може да запее на воля.

Спираме отново да хапнем в ресторантчето “Свети Николай”. Какво му е святото, не знам. Ресторантче с хотел. Отвън – кръстове, черковноподобни и иконоподобни елементи. Вътре, над бара – две голи ангелчета, не чак порнографски, но в абсолютно недвусмислени взаимоотношения. Наоколо – повече или по-малко безвкусни имитации на родопски елементи… Друг път бих се усмихнал добродушно, но след Триград това ми се струва някак пошло. Може би по-пригодно за масовия вкус, но… изпростяло. Изгубило това, което го прави истинско. Цвета си, силата си, духа си. Красотата си.

Сладоледът им е скъпичък, но вкусен. Особено когато го ядеш на тераса, почти надвесена високо над язовира, и слънчевите зайчета по вълничките долу хвърлят отблясъци в очите ти. Красотата на речните склонове я няма вече, останали са под водата – но се е родила друга, различна…

Усешам как Митко ме посочва с поглед на Ани, и двамата се усмихват. Яна и Ваня улавят погледите ми, и също се разсмиват. И аз не издържам, и прихвам.

– Мислех, че се заблейваш така само когато гледаш телевизия – подкача ме Митко.

Ани успява да го среже, че и той е същият, преди аз да смогна да се пошегувам нещо. Направо ми е съвестно до каква степен е възпитано това момиче. Както и да се мъчи да не прави впечатление, е способна да набие комплекси на околните. Всъщност, като се замисля, Ваня и Яна не й отстъпват – но успяват да го прикрият по-добре. Ваня си налага, на моменти с усилие, да е безгрижно-невъзпитана (доколкото тази дума изобщо е относима към нея), докато Яна внимателно следи разговора, и ако усети, че неволно е прекалила с възпитание, моментално тръсва нещо весело, което да замаже или коригира впечатлението…

Обожавам тези хора. Такава страхотна компания просто не може да има. Не е честно към мен си да изпускам моментите, когато съм с тях заедно. Просто усетът за търсене на нещо, което вече е почти до върховете на пръстите, ме прави разсеян. Вече почти непрекъснато усещам в себе си кристалния звън на нещото, което се опитвам да обхвана.

Подминаваме една след друга двете язовирни стени, преминаваме през Кричим, и след кратко ориентиране по картата отново пътуваме през равнината. Наоколо се нижат загладени хълмове и китни, сякаш извадени от книжка с картинки, селца. А отстрани се извисява планината.

Обръщам се, за да щракна една разкошна гледка. Последните къщи на селце, и градинките им, зад тях – плавно загладен хълм, и лозя около него, а зад тях – планината. И внезапно завесата вътре в мен се раздира, и мозайката се стоварва отгоре ми, и ме замайва за миг с пренатоварването на ума ми в мига, когато се опитва да я възприеме цялата.

Защото е огромна. Свързва повече части, отколкото човек обикновено може да обхване, и да осъзнае връзките им.

Била е скрита не от друго, а от самата себе си. От свое безцветно и разпокъсано присъствие, опошлено от думи, с които много пъти е описвано, до изтъркването им. Все едно да гледаш снимка на огъня в камината, направена със светкавица – уж е същият, но картинката е като избелена с белина, открояването и живецът ги няма.

Целите Балкани са планина до планина. И равнините им даже са планини, нагънати и разделящи ни, от историята ни и границите, които сме сложили помежду си. Граници, които един ден ще паднат, но все още стоят. И паднат ли, част от красотата тук ще изчезне – но ще я замени друга, и кой би могъл да каже коя е по-красивата? Да, никога няма да са съвършени – но това е единствената гаранция, че колкото и да търсим рая, никога няма да ни обземе нирвана, в която да искаме да останем завинаги. Името на която е смърт.

И в тези безкрайни балкански планини всички сме повече или по-малко едни и същи. Балканци. Паднат ли границите, ще го разберем, и може би ще си честитим нацията. Упорити и жилави, и за добро, и за лошо. Еднакво борещи се, еднакво възраждащи срутилото се и захвърлено, ако и да караме немити коли. Съграждащи вечното настояще на земята ни, свързало древността с войните й, и съвремието с границите му, и утрето каквото ще бъде, в едно. Както вчерашното дете, днешният младеж и утрежният зрял човек са едно, ако и различни. И както зрелият носи детето в себе си, така утре ще носим своето вчера в себе си – и за щастие, точно както за щастие някои хора запазват детето в себе си, дори ако се срамуват от това.

Любопитството, с което Тедо пълни гигабайт след гигабайт снимки, е същото, покатерило неолитните хора в Харамийската пещера. (Нищо чудно дори някой от тях да му е прародител.) Защото любознателността е по-силна от ядосаните мечки. И пламъкът, който свързва толкова различни хора в такава чудесна компания като нашата, е също част от него. И от това, че нашите различия всъщност не ни делят, а ни обединяват – не само защото се допълваме, а и защото са отделните части на едно цяло, зародило се и се създавало дълго време наедно.

Затова и отруденият и здравомислещ триградчанин е на гърба на монетата, на лицето на която е Петър Попара. Единият е другият, просто преживял различни неща. И дълбоко тайно в себе си отруденият човечец мечтае да се вози на файтон и да хвърля пари, а подир него да тича оркестър – а Петър Попара понякога тойничко подтиска мечтата за китна къщичка в красиво място, и избива комплекса със самохвалство и остапбендерство… И музиката на Брегович е създадена от същия дух, родил трудолюбивия родопчанин. Това е връзката й с Родопите – по неизбежност далечна, защото трябва да обхване твърде много неща. Както е далечен другият бряг на една и съща, но твърде пълноводна река – или другият край на твърде широката и дълга планина. Не толкова подобие, колкото другата страна на същото.

Всички тези неща са различни – както са различни цветните камъчета на мозайката. Но са части от едно цяло. И единственият начин да разбереш цялото е да разбереш, че то е едно, и че те са неговите различни, но неделими страни. Ако и връзката им да е трудно уловима, като пъргава пъстърва в поток.

Но именно затова е и най-вкусна, когато успееш.

4 Responses to 'Бум, бум, бум, бум, бум, ще си купя автомат – 3'

  1. Виктор Says:

    Григор, да ти се оплача, пък и на читателите ти: Издателска къща “Труд” и znam.bg са решили да ме разкарат от Интернета… бих си купил автомат… ето тука:
    http://bezmonitor.com/books04.wolf.htm
    Еее, жалко… едва издържам вече….

  2. Виктор Says:

    Е, прощавайте, моля, от притеснение съм объркал линка, ето истинския:
    http://bezmonitor.com/books04/wolf.htm

  3. Григор Says:

    Уви, чак днес стигнах дотам да прочета този коментар!

    На твое място аз бих им отговорил нещо от типа на:

    “Уважаеми господа,

    Получих съобщението, в което твърдите, че качването на сайта bezmonitor.com на … произведения нарушава Вашите авторски права.

    Между изброените произведения забелязвам описани произведения на Артър Конан Дойл, Антон Павлович Чехов, Марк Твен, Джонатан Суифт и т.н. Впредвид факта, че произведенията на тези автори вече са извън авторски права, ми е трудно да приема претенциите ви спрямо тях.

    За автори като Елин Пелин, Ангел Каралийчев и Ярослав Хашек съм склонен да повярвам, че е възможно да притежавате правата им за електронно разпространение. В тази връзка бих обсъдил възможността да ги сваля от сайта си, ако представите документ, удостоверяващ това ви твърдение по юридически приемлив начин, и изявите волята си тези произведения да бъдат свалени от сайта ми в документален вид (напр. писмо с подпис и печат от Вашето издателство).

    Категорично отхвърлям обвинението, което отправяте относно “пиратство”. Аз не използвам тези произведения – нито ги чета, нито ги продавам. Ако някой го прави, той е човекът, който ги копира (сваляйки ги от сайта), и използва. За съжаление, не разполагам с техническите средства, за да ви помогна да издирите нарушителите.

    Най-сетне, не забравяйте, че сайтът bezmonitor.com е предназначен за разпространение на литература между незрящите в България, с цел приобщаването им към здравите. Ако настоявате да сваля от него тези текстове, аз ще го направя – но на мястото и под името на всеки от тях ще поставя копие от текста на писмото ви, и мнението си за морала и нравствеността, които демонстрирате с това си изискване. Вероятно е дори да призова за бойкот на изданията, публикувано от издателска група “Труд”. Смятам, че подобна “борба срещу пиратството” заслужава такъв отговор.

    С уважение:

    …”

    В интерес на истината, вероятно биха могли да претендират и за произведенията на Суифт и другите – борят се за правата не на самите произведения, а на преводите. Така че оставям на теб да прецениш дали да включиш този абзац в отговора, или не.

    Подлежи на преценка и абзацът, който описва, че не могат да те подведат под отговорност. Той е верен, поне в страни с по-малко продажна съдебна система от българската. Но малко разводнява нещата. Истинският довод, който би трябвало да стресне една нормална издателска къща, е възможността за призив за бойкот на изданията й в емоционално ангажиращ контекст.

    Ти не си глупав – можеш да го напишеш и сам. 🙂

  4. LeeNeeAnn » Blog Archive » Опит не за летене, а за обобщение Says:

    […] След получаването на това писмо, Виктор си позволява следният коментар в блога на Григор Гачев, който му отговаря със следният съвет. […]

Leave a Reply