Завещанието

Сънувах, още като студент, странен сън.

Бях случаен приятел на гениален физик, следващият Айнщайн или Стивън Хокинг. Един ден той ми звъни: “Здрасти, имам да ти се похваля. Ще ми връчват след два дни Нобелова награда.” – “Честито! Отдавна беше време…” – “Да, ама съм малко болен, не мога да ида. Приятелче си, ще ми направиш ли услуга? Поръчал съм ти билет, иди я получи от мое име. Прочети речта ми, пратил съм ти я по пощата. Ще черпя после.” (Сън…)

Съгласих се и отидох. Тъкмо церемонията почна, ми звъннаха, че приятелят ми е починал в болницата. Било рак, той знаел отдавна… Преди да се осъзная от шока, обявиха името му – да си получи наградата.

Излязох на сцената като цапнат с мокър парцал. Казах: “Аз не съм професор еди-кой си, той отсъства, защото току-що почина. Ама преди това ме прати да получа наградата му, и да прочета речта му…” Залата изпокапа да се смее, даже академиците, дето връчваха наградата, правеха криви физиономии от усилие да не се захилят.

Взех наградата, благодарих им, после се сетих да уточня, че благодаря не от мое име, а от негово, нищо, че е умрял. Публиката сигурно и на шоуто на Бени Хил не се е кискала така. Академиците издържаха и този път, ама по лицата им пишеше с еднометрови букви, че тая награда вече ще се получава само лично. (В реалния свят тя се присъжда само на живи учени – убеден съм, че знам една добра причина…)

Качих се на подиума с микрофона, и извадих листовете с речта. Докато ги вадех, изпуснах медала, а докато го взимах – листовете, изобщо още цирк… Като започнах обаче да я чета, публиката си глътна езика, а на академиците физиономиите им се изправиха.

Откъде се взе тази реч в съня ми? Лесна гатанка. Чел съм разни общочовешки идеи и азбучни истини, миксерът на съня ги е разбъркал, и я е произвел. В нея няма нищо ново и неказано. И сигурно само насън звучи толкова логично и силно, и впечатлението оттам се е отпечатало върху възприятието ми… Както и да е. Просто споделям какво сънувах.

Дълго не ми беше хрумвало да я запиша. Но може би е добра идея – споменът избледнява. Запълнил съм празнините в него както ми е попаднало, ефектът й не е дори бледа сянка на онзи от съня. Ето оцелялото от нея – последни думи на умиращ учен, съществувал единствено в случаен сън.

ЗАВЕЩАНИЕ

Цял живот работих да опозная света около нас. Разбулих тайни, недокоснати преди. Но сега, в края на своя път, разбирам, че друго е истински важното – какви сме ние, и какви ще бъдем.

Могъщи умове са се опитвали да прозрат бъдещето. Напразно. Но когато си на вратата към отвъд, понякога виждаш незримото за другите. И преди да се сбогувам, искам да разкажа видяното. За да го знаят живите.

Съществуването ни е изборите, които правим. Ако преди петдесет години бяхме насочили вместо към оръжия и смърт същите средства към наука и прогрес, сега сигурно щяхме да сме безсмъртни – наш е изборът в рай или в ад да превърнем живота си, кошмарите си ли да въплътим, или мечтите си… Но избрахме, и заслужихме с това друго. Дано децата ни бъдат по-мъдри – или ако не те, техните деца.

Излезем ли от сянката на смъртта, ще видим, че как живеем е по-важно от колко. Че година, изпълнена със смисъл, е повече живот от вечност празно съществуване. Ще разберем, че ще стигаме накъдето сме тръгнали, че ще жънем каквото сме посели, ще завещаваме каквото сме построили, за себе си утре, и всички след нас… И ще дорастем да бъдем хора.

И ще се запитаме – накъде? Безброй са улиците, задънени отвъд взора ни… Но разрешен ли е винаги всеки път, винаги ще има тръгнали по верния. Безброй са и разклоненията, плашещи с разкъсване на единството ни в противоположности. Но винаги ще идва ден пътищата отново да се съберат, и противоположностите да се слеят в ново, по-велико единство.

Често търговци на омраза или страх ще обявяват бъдещето за смърт на настоящето, и ще го забраняват, забравили, че смъртта и животът са едно, или уплашени от това. Често ще успяват да превземат сърца и умове, и да заслепяват взорове. Но бъдещето е по-мъдро от настоящето, и след миг или епохи ще намира начин да ги превърне в минало. И ще продължаваме напред, разбрали, че бъдеще дава единият избор – другият дава минало завинаги. И припомнили си, че сме деца не на калта, а на звездите.

Неведнъж мъдреци ще доказват необоримо, че сме достигнали края на пътя, че няма повече. И множеството ще спират, изгубили надежда – но забравени наивници или безумци, гении или вярващи ще продължават накъдето друг не вижда път. И ще увличат след себе си тези, които са имали силата или лудостта да им повярват, като самотна пъпка върху сух дънер, от която отново израства могъщо дърво.

Ще срещаме други разуми, подобни на нас, или безкрайно различни. Понякога те ще ни възхищават, понякога ще ни плашат. Но имаме ли мъдростта да се опазим от едните, и силата да опазим от себе си другите, различията ни ще се превърнат в богатство. И там, където сега блика самотно ручейче, към бъдещето ще полети могъща вълна, обединила дребни ручейчета и широки реки във величествена симфония.

Вече прекрачваме отвъд Земята. Ще прекрачим и отвъд Слънчевата система. Когато галактиката ни отеснее, ще продължим към съседните. Изчерпаме ли Вселената, ще потърсим други – паралелни извън нея, или затворени вътре в нас, или където сега и не ни хрумва да надзърнем, слизайки все по-дълбоко, към основите на нещата. Докато не се превърнем в едно със самото съществуване… И един ден и тази люлка ще ни стане тясна, и ще я напуснем, и ще я поемем нежно в дланите си.

И вероятно ще създаваме вселени – както може би е била създадена нашата. Или ще прераждаме изчерпаните в нови, както феникси от пепелта им. И още със сътворението ще планираме в тях живот и разум, като слънчеви наши деца. Или ще залагаме непредсказуемост, за да им дарим свобода, и избор, и свой собствен, неповторим път. С мечтата на всеки истински родител – децата му да порастат, и да го надминат… Докато дори дрехите на Бога не ни отеснеят, и не ги захвърлим, за да прекрачим нататък.

… Какви ще бъдем тогава, не зная. Твърде далече е дори от където няма близо и далече… Но дори там нещо се вижда ясно – това няма да бъде върхът и кулминацията на човешкия род.

А само поредното стъпало към безкрая. По стълба, изградена от познание и осветена от мечти.

(Допълнение от 30 март 2008 г.: Посвещавам този запис на паметта на Артър Кларк.)

14 thoughts on “Завещанието

  1. Michel

    Сънят ти е бил хубав, а разказът, който написа — силен…

    Много ми хареса и се радвам, че видя бял свят!

    Аз мисля, че един единствен път съм ЗАПОМНЯЛ сън, и съм бил способен да го напиша после, почти точно… Обикновено забравям сънищата, още щом се събудя… А кошмарите се старая да забравя;-)

    🙂

    Reply
  2. Учител

    “Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тие две болести: или млада жена, или стар ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук – суджук, с който във виенския райхстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия – тюмбекия, която е крайно полезна за краставите народи, – пламенно и възвишено като дим. Дим, дим! Под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка.
    Заспиш и сънуваш… Но какво сънуваш?”

    Reply
  3. sv

    ДА, хубава реч е завещал професорът… и какво от това, че била “препратка” към думите на други? По-важно е, че сънят – и модераторът му;) – обръщат внимание на 2те условия, необходими за осъществяването на развитие/прогрес: 1) никога не спирай да търсиш нови тайни, които да разкриеш, животът е движение, а движението в крайна сметка е разкриване на тайни, и 2) бъди достатъчно отговорен към това движение, за да го предаваш след себе си – заразявай с него максималния брой хора, за които ти стигнат силите.
    А още по-важното е, че мнозина гледат към калта, но малцина към звездите (разбирани в онзи, истиснският им смисъл).
    И че проблясъците, откровенията на разума и духа много често минават именно за “последни думи на умиращ учен, съществувал единствено в случаен сън”; и то учен в незавидното положение, което обладава у нас.

    Лично на мен най ми харесват идеите за вселените, които чакат вътре в човека, и за стъпалата към безкрая – макар дори никога да не добием представа какво е той. Много съм мислилс за тези неща. Е, едва ли съм измислила нещо ново:))

    А сънища-истории вече много рядко сънувам и някак не ги запомням… дали от нерви, дали от друго, не знам:((

    Reply
  4. Григор Post author

    @Michel: Жалко – сънищата си струва да се помнят, дори кошмарите.

    @Учител: :-))

    @sv: Сънищата-истории си струва да бъдат сънувани. Поръчай си някой път някой. (Сериозно – не е толкова трудно, колкото повечето хора мислят.) 🙂

    Reply
  5. иван дачев

    Мистично,малко пророческо и даи Боже истинско,дали пък не си избрания?

    Reply
  6. Григор Post author

    @иван дачев: Избраният да сънува? Определено! Ако можех и да се понаспивам достатъчно, пък съвсем щях да съм! 🙂

    Reply
  7. MacTeP

    Ако се наспиваш сънищата не се помнят толкова добре. Там имаше нещо свързано с боилогията и циклите докато спи човек, ама не е моята област, така че не смея да комнетира за да не изръся някоя глупост.
    А иначе, Нобелова не се ли дава практически за да продължиш изследванията си и да може да имаш и други открития?

    Reply
  8. Григор Post author

    @MacTeP: И за това също. (Което е и основната причина да се присъжда само на живи учени.)

    Reply
  9. Таня

    Благодаря 🙂 Сега се сещам, че на една от Таласъмиите беше споменал за този си сън, но явно не си разказал самата реч. Целият пост ми хареса, харесаха ми и коментарите, този блог отново се превърна за мен в място, където намирам отговорите на въпросите си и то точно, когато много ми трябват 🙂
    Имам нужда да прочета още нещо такова: за това как да погледнем себе си през годините, как да станем по-мъдри, по-добри. Можеш ли да ме насочиш към такава литература? Точно в този момент, когато направих голяма крачка в живота си, имам нужда да почерпя чужда мъдрост, защото ме е страх да не се спъна. Знам, че имам много трески за дялане и че не съм добрият човек, какъвто искам да бъда. И искам да стана по-добра, защото знам, че това е най-правилният път, че добротата, обичта и мъдростта дават такава сила, каквато нищо друго не може да даде.

    Reply
  10. Григор Post author

    @Таня: За мен един добър източник как се става по-добър бяха книгите на Морган Скот Пек – “Изкуството да бъдеш бог”, “Изкуството да бъдеш бог – 2” и “Хора на лъжата”. Не приемам всичко в тях безрезервно, но ми бяха много полезни.

    Reply
  11. Таня

    Благодаря – едната съм я чела, но много отдавна – ще я намеря у нас и ще я прочета пак 🙂 Ще потърся и другите де…

    Reply
  12. Sami

    Игорееееее /:P/ – “Изкуството да бъдеш бог”…. Сега вече потвърди съмненията на хората, че Ти си Избраният ;))))))))

    Reply
  13. Pingback: Grigor Gatchev - A Weblog » Blog Archive » In memoriam: Артър Кларк

  14. Pingback: Отзвуци от бъдещето на едно закъсняло с векове пробуждане « Sah War's blog

Leave a Reply to Таня Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *