In memoriam: Артър Кларк

Преди няколко дни си отиде Артър Кларк.

Беше последният от великите в научната фантастика. От тези, които имаха своето запазено място в нея. Ако Хайнлайн беше виртуозният измислител, ако Азимов беше изследователят на човешкото и социалното в машините, то Кларк беше мечтателят.

Понякога излишно бързащ, но един от най-добре обосновалите мечтите си фантасти. Един от детайлните му технически планове – за геостационарни комуникационни спътници – отдавна е реалност. Друг – за “космическия асансьор” чака с нетърпение създаването на подходящите материали, за да бъде реализиран (и те вече са съвсем близко – последните два проекта в тази област, въглеродните нанотръби и бъкминстърфулъритовите нишки, вече експериментално постигат нужните качества; нужна е само технология за производството им в големи обеми).Още други проекти засега не са постигнати, но един ден без съмнение ще станат. Когато мечтаят истинските учени, мечтите им са много истински.

Започнал с класическа “типична” научна фантастика, Кларк бързо се откроява сред тълпата писатели с мащабите на мисленето си. След “Пясъците на Марс” и “Острови в небето” той издава “Срещу настъпващата нощ”, дописан по-късно под името “Градът и звездите” (и преведен на български от Любомир Николов) – един от първите романи, които прекрачват типичните мащаби на типичния фантаст. Диаспар, Алвин (и Ванамонде) винаги са разпалвали въображението ми, дори сега, когато романът ми изглежда мъничко детски…

И в “по-обикновените” си романи Кларк е също така завладяващ въображението. “Лунен прах” би могъл да бъде наречен НФ трилър, но “Среща с Рама”, “Земна светлина”, “Земя имперска”, “Краят на детството”, “Песните на далечната Земя”, “Среща с Медуза”, “Фонтаните на рая” все са книги, легнали като дялани камъни в основите на световната фантастика… По-късните му неща, писани най-често в съавторство, според мен далеч не са на нивото на ранните му класики. Но… Кларк си е Кларк.

Особено място сред творбите му заема “Одисея 2001”. (Всъщност, това й място се дължи на едноименния филм – тя е написана по сценария на Кларк за него.) От по-късните продължения, “Одисея 2010” е що-годе поносима, следващите две по-добре да не ги бях чел. Но първата… Ако има книга, която да може да се нарече “библията на фантастиката”, това е тя. Идеите в нея буквално преформират цялата научна фантастика от този момент нататък. Ако “Градът и звездите” е едно монументално начало, то “Одисея 2001” е довеждането му до границата на човешкото. Ако случайно някой не я е чел, му я препоръчвам. Може да не я хареса, но разбрал ли е каквото и да е от нея, няма вече да бъде същият.

Кларк е известен не само с фантастиката си. Популярни са “трите закона на Кларк”:

– Ако известен, възрастен учен каже, че нещо е възможно, сигурно е прав. Ако обаче каже, че нещо е невъзможно, почти сигурно греши.
– Единственият начин да откриеш границите на възможното е да ги подминеш, и да навлезеш в невъзможното.
– Достатъчно напредналата технология е неразличима от магия. (Този закон има поне една дузина популярни производни.)

За него може да се напише още много – няма смисъл да повтарям тук Уикипедия, библиографиите му, биографията му… Пиша този запис, за да отдам почитта си към паметта му.

… Една от най-ранните чернови в блога ми престоя почти две години, докато посмея да я публикувам. Беше странен сън, в който ми беше приятел гениален физик, написал като Нобелова реч своето завещание. Не зная дали някой ще ми повярва, но до този момент не се бях замислял за влиянието конкретно на Кларк върху този сън. А сега разбирам, че вероятно всъщност съм сънувал него, че просто не съм го познал зад маската на съня…

Сигурно той би написал това завещание много по-добре. Но така се случи, че го написах аз, както го бях сънувал, и колкото умеех да си го спомня.

Не е срамно да издигнеш скромен паметник някому – срамно е да издигнеш по-скромен паметник, отколкото ти позволяват силите. Нека този сън, и Завещанието бъдат моят паметник за Артър Кларк. Посвещавам му ги.

Сбогом, Мечтателю. И дано се срещнем отвъд безкрая.

Leave a Reply