Лъскавата страна на живота

Или една разходка из Sofia Mall.

Днес ми се наложи да го посетя – преместили са там центъра, където плащам телефона си. Досега не бях влизал вътре, въпреки че е на двеста метра от офиса ми. И използвах шанса да го разгледам.

Три надземни (и два подземни) етажа, без да броим IMAX салоните. Още от входа всичко блести. Всичко е лъснато, новичко, свети и искри. Един вид лъскавата страна на живота.

Я да я видим.

Като начало, хората вътре. Предимно средна ръка, най-често млади, но без твърде нафукани претенции. Каквито и следва да се очакват в подобен търговски център.

Търговският център обаче не е подобен, поне не съвсем.

Вървя и се оглеждам из първия етаж. Всяко едно заведение крещи и се фука колкото му вид държи. На отблясъците върху хрома и стъклото можеш да се порежеш, персоналът повечето е с онази незабележима, без особени белези правилност на лицата и фигурите. Навява чувство за фабричност, все едно е минал през един и същи пластичен хирург.

Без банките – накъде. Мисля, че офисите им бяха поне три, може да са и повече. Костюми, хромирани табелки и стойки с реклами, стъклени стени. Надписи “Трезор”. Стандартните усмивки на момичетата и момчетата. При вида им си спомням вчерашния разговор с мой познат, който работи в банка. Касова охрана. Пистолет, отговорност, строги шефове. Отвреме-навреме – клиенти чалга-звезди, или с манталитет на такива, които му вдигат скандали защо не си е зарязал касите и не е излязъл отвън да ги посрещне учтиво. Заплата – триста на месец. Сто и петдесет евро. А банката му отчита на собствениците си печалби, нечувани в Западна Европа…

Чудя се, що ли така във всеки съвременен договор най-страшното престъпление е да съобщиш на някого заплатата си? И какво ли ще стане, ако вземем да направим някой път справочник за заплатите в различните фирми, достъпен в Интернет? Достатъчно години вече сме бели роби на чужда и местна измет – време е да вземем някакви мерки. Крайно време е който плаща като за фъстъци да може да наеме единствено маймуни.

До банките – офисите на мобилните оператори. Момчетата и момичетата сякаш са се преместили там от банковия офис в мига, в който съм гледал другаде. Само дето и служебни костюми нямат, и дрешките им определено не са от бутици. Пак усмихнати, пак услужливи, сиви болтчета сред блясъка на стъклото, хрома и рекламите. По цял ден сред Лъскавата страна на живота – и в същото време безкрайно далече от нея.

И все пак, Лъскавата страна на живота като че ли повече от всичко се облича. Повече от половината пръв етаж е зает от магазини за облекло. По-точно бутици. Небрежни дрешки, неотличаващи се с абсолютно нищо от тези на “Илиенци”. Осветени обаче луксозно, поднесени с усмивка и услужливост. Да имаше как осветлението и обслужването да им личат и когато излезеш от магазина, може би щеше да си струва. Но няма.

В съревнование с облеклото са и магазините за обувки, чанти и подобни. Ако се размени стоката между магазин за облекло и за обувки, никой няма да забележи, че нещо не е наред – всичко друго е все същото. Стандартен слой гланц, положен върху най-обикновени неща.

Добре представени са и бижуте… стъкла… абе, с една дума, фукарията. Луксозни часовници. Минерални сувенири. Бижута. Все едно си в добър американски мол. Само дето купувачите подминават щандовете, забързани нанякъде. Накъде ли? Не знам. Почти не забелязвам някой да купува нещо. Не съм убеден, че брутният месечен оборот на повечето магазинчета може да плати дори само наема им. Като че ли обаче никой не се притеснява, особено пък собствениците им. Позната история.

Луксозни очила. Безплатен преглед на очите, безплатно кафе. Супер-формули за специално заострено зрение. Стъкла против… стрес. (Не ми беше хрумвало. Що ли не почна и аз да си рекламирам разказите, че помагат, примерно, срещу космически облъчвания?) Чудя се, очилата за специално заострено зрение помагат ли да видиш, че който има пари за тях, няма да се вълнува от безплатно кафе?

Кафе може да се пие и другаде – на първия етаж има едно-две. Има и магазинче за цветя, аптека, щанд за сладки, дори Техномаркет. В него – немалко посетители. Фотостудио. Дискретно прикрити в гънка на коридора – тоалетни. Приятна изненада – има и тоалетна за инвалиди. Само дето асансьорите, с които те биха могли да пътуват между етажите, не знам дали работят.

Ескалаторите поне работят.

На втория етаж бутиците за облекло са еднолични господари. Като изключим голямо кафе, магазин за спортни стоки и още няколко другопрофилни бутика, те държат всичко. Сериозни дрехи почти няма, 99% от предлаганото влиза в графата “парцалки”. Както и се очаква от бутици.

Влизам в един по-нормално изглеждащ. Между закачените дънки има и няколко, които не са прано-мачкано-късани. Надигам етикета на едни, които ми се струват познати от “Метро”. Дълъг списък указания – какъв плат, какво съдържа, на колко да се пере, как да се глади, на колко да се суши… Срещу “страна-производител” Китай е набързо задраскано, и на ръка е написано отстрани Чехия. Цена – 107.90. Опитвам се да сметна колко печалба е надценена в тях, и се отказвам – сложно е. Дали някой някога ще ги купи пък е прекалено проста сметка, за да ми е интересна.

Пък кой знае. В края на краищата, идеята е да си купиш не дреха, а убеждението, че си от Лъскавата страна на живота. Че си един от онези по телевизията, дето се возят в хубави коли и си карат кефа по разни острови. А това убеждение струва скъпо. Така е редно – щом си магаре, дето вярва в тази басня, значи е безотговорно и нередно да ти бъдат оставяни пари на разположение. Парите трябва да са при тези, дето знаят какво се прави с тях.

Ако вторият етаж беше царство на дрехите, третият е на храната. Всякакви кафета, заведения за бързо хранене, дори нещо като гостилничка. Преливат от клиенти. Рънътъ прай борбътъ, стара истина. Между тях – център за детски занимавки. Симпатичен – пълен е със забавления. И, за мое смайване, книжарница. За още по-голямо смайване, не по-празна от кафетата. Май духовната храна още е актуално понятие.

Половин етаж по-нагоре е чудото на заведението – киносалоните на IMAX. Тъкмо се запътвам към тях, и си спомням за слуховете – как НСБОП се опита да наплаши “пиратстващите” обикновени потребители на нета точно покрай откриването на салоните. Слуховете твърдят, че те са имали пръст, по-точно пачка в това. Внезапно чудото ми засмърдява на нечистоплътност, и слухове или не, им обръщам гръб. Толкова за тях.

На първия подземен етаж е разположен супермаркетът “Пикадили”. Изборът му е приличен, цените – все пак не чак бутикови. Дори Лъскавата страна на живота има нужда не само от кафета и дрешки. Срещу него – туристически агенции, мобилни оператори…

До втория подземен етаж не ми се слиза. Излизам навън, в сумрачния ден, под дъжда. И… някак ми олеква. Мислено завъртам пръст около чело, сам към себе си – какво толкова, това някакъв храм на злото ли е?! Просто капанче за глупаци, да бъдат поизръсени колкото може. Даже много магазини в него не са такива капани. Какво толкова бе, талибан ли съм, фанатик ли съм, та ме дразни това?

Не съм. Но – дали съм прав? – ми се струва, че манталитетът “дай да изръсим глупака за парцалки”, когато порасне малко, се превръща в манталитета “дай да сплашим глупаците с торентите”. А порасте ли още малко, се превръща в “дай да криминализираме това-онова, че да поиздоим стадото”.

А този пък манталитет вече, порасне ли още, се превръща в “дай да криминализираме всичко нормално, за да е всеки престъпник, и уж по закон, да сме всевластни, да можем да правим с всеки каквото ни се прище”. Което вече ми е познато до болка, живял съм двайсет и три години под него. Преди се казваше социализъм, сега – капитализъм, ама колкото един престъпник се променя, като си смени паспорта и името, толкова и то.

Има една стара английска гатанка за деца: “Един фермер имал два коня и две крави. Колко коня ще има, ако наречем кравите коне?”. Правилният отговор е: “Два – колкото и да наричаме кравите коне, те ще си останат крави”. Жалко, че в България е толкова непопулярна. Може би повече хора щяха да гледат не думата, а нещото зад нея.

И тогава може и луксозната сграда, която виждам и от прозореца, да заприлича наистина на хубав американски мол. В смисъл, не само да е лъскава, а и магазините й да са пълни. Дори с най-обикновените хора.

14 Responses to 'Лъскавата страна на живота'

  1. Minerva Says:

    И аз влязох веднъж в МОЛ-а, но с конкретна цел (да си купя определен парцал), което ми отне около 15 минути и не съм се потапяла така в атмосферата. Хм, оттогава нищо не ме е теглило натам;) Не ми хареса опитът да се представят нещата за стерилни и излъскани. Не, че идеята за подобен център е лоша, просто май пак го превърнахме в нещо, което не е. Та това е обикновен търговски център и нищо повече, що за респект и издигане в МОЛ, хаха.

  2. Жилов Says:

    Когато бях 8-годишно дете, и още беше комунизъм, слушах в захлас как, видиш ли, в чужбина навсякъде имало магазини, по-големи от ЦУМ. Много, много по-големи от ЦУМ. (Възможно ли е изобщо това?! – чудех се аз). И как телевизията имала над 30, 50, (невъобразимо?!??) канала, а ние имаме само два – първа и втора програма! (А, да, и руската телевизия). И как вместо да си оправя Балканчето, чужденецът го изхвърля и си купува ново?!

    Е, сега всички тези неща вече са при нас – многото телевизионни канали, които те зомбират, огромните магазини, консуматорството. И това не ме радва. Защото количеството убива качеството. Защото раят е робство и смърт.

    Тези магазини опредметяват не само продавачите си, но и хората, които са им клиенти – вместо истински мисли и преживявания искаме да притежаваме вещи и фалшиви, повърхностни удоволствия. Просто още един вид дрога, която да те “спаси” от това, че си човек. Една от по-популярните книги на Ерих Фром е “Да имаш или да бъдеш” – мисля, че беше писана през 70-те. Струва си да се прочете.

  3. Георги Says:

    Това със лъскавата страна на нещата , аз си мисля е част от идеята за юмрук в кадифена ръкавица. Не знам до колко съм прав. Ръкавицата обаче се слага щото ако я няма обществото рипа рипа. А това с торентите и другите подобни си е гол юмрук , ама все му се ще да удари както трябва ама май все не успява. Поне засега….

  4. Дончо Says:

    @Жилов: нещо не разбрах къде биеш? Да се върнем там, с ЦУМ-ът на ЦУМ-овете и 2+1 канала на телевизията ли?

    Кога ще се научим да гледаме напред?

  5. cybercrackerbg Says:

    Чудесно си го написал. Много ми хареса. Чел съм някои неща от теб на сайта на Виктор и се убеждавам, че си прочел доста преди да грабнеш писалката.

  6. Григор Says:

    @Дончо: Ако разбирам Жилов правилно, и през ум не му минава да се върнем обратно “натам”. Но е забелязал и че свободата на изборите не винаги упътва всекиго към най-правилните, че лошите избори често са много по-лъскави и привлекателни от добрите. И се мъчи да помогне. Да се научим да виждаме отвъд лъскавината, истинската същност на този или онзи избор – за да можем да изберем правилно.

  7. Жилов Says:

    Да уточня все пак отношението си към сегашното общество – считам, че по-добро от него все още няма. Затова е добре, че живея именно в него, а не в някое от предишните. В момента, в който все пак се почувствам недоволен, си припомням филми като “Време разделно”, “Лов на вещици” с моята любимка Уинона Райдър, или играя на Inquisition (компютърна игра, в която бягате и се криете в Средновековието), или пък чета двете томчета “Задочни репортажи за България” на Георги Марков. Следва глътка въздух и въздишка на облекчение.

    Което не значи, че човекът в този свят не продължава да бяга от свободата си и от себе си. И именно сега, когато сме заобиколени от всякакви удобства, невежеството и скуката ни поробват; а със свободата си не знаем какво да правим.

    Аз (и един мой приятел) също сме имали усещането, излизайки от такива места, че излизаме от “храм на злото”. И също сме си задавали въпроса: “фанатици ли сме, нещо не е ли наред при нас?”. Но мисля, че самия факт, че човек си задава такъв въпрос, подсказва, че има самокритичност и не е фанатик. Това са наистина са нови храмове – още илюзии и още дрога. И след като ефектът на илюзиите и дрогата отмине (а той отминава бързо…), човек отново се чувства празен. Чувства се като яма, в която колкото и стоки, и удоволствия, и предмети да спусне, ямата пак ще остане празна. А празнотата е нещо ужасно… Което го кара просто да изяжда и да поглъща колкото се може повече неща в нея. И тя пак остава празна… И той пак спуска още неща в нея…

    Само дето с този тип илюзии и дрога е очевидно, че се самозалъгваме с пластмасови неща (докато при един религиозен храм примерно няма усещане за пластмаса). Т.е., един религиозен култ може да те пороби душевно (което предполага наличие на душа), докато това тук просто се опитва да ти превърне душата в куха пластмаса.

    (Знам, че пиша отвратително и неразбираемо. Толкова си мога.)

  8. Victor Says:

    Здравейте, и аз отдавна слушам за това чудо, благодаря, Григоре, че написа нещо, да добия представа. Не зная колко е по темата, но напоследък ми се струва, че телевизиите, вестниците и радиата са се наговорили да представят България така, както едно време “По света и у нас”: всичко е добре, към добре отива, цъфти, връзва, особено правителството ръси ли добрини, ръси. Та писах на сайта малко, щели сте, вие, държавата (нали плащате данъци) да ми плащате наема. Все още аз си го плащам, 50 лева на месец. Преди няколко месеца беше 25.
    http://bezmonitor.info/articles/aman.htm

  9. Ангел Says:

    Няма бляскаво настояще, нито такова бъдеще. Не го казвам от болестотворен песимизъм, не съм циник.
    Прав е обаче Григор – за конете и кравите.
    Ценността на едно общество се определя по отношението на системата за разпределение на благата към личността.
    Оставям настрана пряко предхождащия ни обществен строй – все пак ми се губи малко то него, не мога да убедя напълно дори себе си в неговите качества и недостатъци.
    Никой не може обаче да ме убеди, че живеем прекрасно и това е само началото.
    Защото огромният избор, който ни се предлага сега (а всичко опира до избора, нали?) – витрините на живота, пред които се изправя човек в началото на живота си – тези витрини се продават, а не продукта зад тях.
    Така е – купуваме усещането за Лъскавия живот.
    Пазарната ни общност е не по-добра от тоталитарната, която (преразказ на мнения) мачка индивидуалността.
    Животът ми се очертава да премине в безкрайна борба, опит да запазя лицето си. За да се впиша в системата, която по своята същност е система за оценяване и преоценяване, трябва се боря с оценката си, да се старая да остана нещо повече от етикет.
    Комерсиализацията се базира на система от категории потребители. И хората, в качеството си на част от системата, за да могат да я движат и да се ползват от нея, трябва да преминат в качеството си на потребители.
    Това е един енергоемък процес, в който хората често губят баланса си – можеш да бъдеш човек само, когато си сам със себе си, защото във всеки друг случай, когато системата е посредник, трябва да закачаш цифровите оценки за себе си, тъй като това е начина, по който нещата работят.

    Животът е изграден от единици, преработващи света от ресурс в продукт – за всяко нещо се мисли чрез оценките му, защото иначе не би могло да бъде обработено. Предимството естествено е лекотата на сравняване. Недостатъците – съвместимостта със системата, записана някъде, е една от най-строгите рамки, в които човек може да бъде вкаран. Етическите ценности биват оценени по пазарните правила, за да бъдат асимилирани. Семейните ценности биват стереотипизирани, за да бъдат разпространени по пазарна схема.
    Комерсиализацията води до стереотипизация, защото индивидуалността и различията са непродаваеми, при капитализма бартер няма.
    Ако това, което се твърди за социализма и комунизма е истина – разликата е само във витрината.
    Етикетите са по-лъскави.
    Не съм бил в Sofia Mall. Но той не е нещо ново.
    Витрини, пред които не бих паснал, защото не се чувствам правилната категория човек, че да съм съвместим. Предлаганият богат избор от стоки (а всичко опира до избора, нали?) предполага първо да се променя до някоя от target категориите, за да намеря нещо, което да е за мен. Не се предполага собствена категория.
    Добрата новина е, че съм непродаваем. Лошата? Че не мога да се пласирам. Не знам кое от двете ме радва повече.

    И пак повтарям – не съм песимист. Просто се дразня на наивността и се обиждам от етикетите.

  10. Eneya Says:

    От теб осъзнах колко дебелокожа съм станала всъщбост.
    Досега съм ходила три пъти там и изобщо не са ми направили впечатление всички тези бутици. просто ги игнорирам, смея се наум на наивиниците, които пазаруват от подобни места, а аз, като видна Ентелектуалка, си пазарувам на Илие(а,я?)нци.
    Това, което имах предвид, е, че сме претръпнали. Има две категории хора, тези, които се водят по лъскавият външен вид и другите, като мен и теб (и не само) , които виждат плоската действителност под него. Тъножо е, че сме станали безхаберни. Хубаво е, че има още такива хора като теб, да сръчкат хората и да им посочат очевидното.
    Ала решение за този не-само-балкански-проблем има ли? Ако има, аз не мога да го видя, с което не съм по-добра от наивниците дето пазаруват.
    🙁

  11. Кутията за всичко » Blog Archive » Слепите очи Says:

    […] Четох една статия на Григи и както често става, се депресирах. Обаче ми направи впечатление една приказка там. Ето я и нея. […]

  12. Григор Says:

    Гриша, много хубаво пишеш ве! Трябва малко да порастна и да ти чета блога по-често.
    Не си нито талибан, нито фанатик, и аз се дразня.
    И знаеш ли защо мисля, че се дразним? Ами, защото ние сега го виждаме това – как тази лъскавината всъщност е маска, която доста хора, като си я сложат – и се идентифицират с нея. Като “id” им е, за пред другите като тях.И за да се чувстват интересни, мн момиченца си сменят напълно ненужно често гардеробите, за да ги заглеждат околните, (защото като си с нещо ново създаваш впечатление, че нещо интересно се е случило с теб) и тяхната нарцистична същност да бъде задоволена.
    Не зная, може би твърде много писах за това..исках да е само два-три реда поста ми, защото смислово нямам кой знае какво да допълня. 1. казал си го, за кравите – не е популярен този виц ту, защото “популярен” за да бъде се предполага, да е смешен на повечето хора, а на повечето хора са им смешни вицове за секс или някакви др., на също толкова предъвквано-познати теми. А този, макар несложен за схващане, не е на популярните тематики. Освен това звучи леко интелектуален, и закача нишка, която не би била приятна за проследяване, защото води до нещо вярно, но неосъзнато – а именно, както и да са лъснати отвън опаковките, това не променя съдържанието им.
    Повечето ми познати не са особено способни да се надсмивт над себе си, така че.. Ами, мисля да оставя темата за вица до тук. и 2. Просто исках да ти кажа отново, че и аз мн се дразня на такива места, даже може би повече от теб.. Защото усещаш, че това място не е ‘истинско’, как да кажа, ти сам си го казал “хем си вътре, хем си вън”, едно такова никакво положение, гарнирано с блясък, на който успее да му заслепи очите, ами как да не дразни!? Съвсем логично е да дразниш, както казах, даже мисля, че се дразня повече от теб. Защото си давам сметка, че аз въпреки това, което написах – все още се влияя от мнението на такива хора – поне на настроението ми влияят. Разни момиченца в метрото като почнат да се оглеждат злобно отгоре до долу, коя с какво е облечена и коя е по-хубавата. И като че ли колкото по-злобни погледи хвърляш към опонентката, толкова повече точки печелиш. И е толкова…ами, как да ти кажа.. отблъскващо ми е на мен като усетя някакво такова “момиченце” да ме зяпа така, като че ли и от мен се очаква да отговоря по ‘подобаващ’ начин. Дребни игрички.. не зная как да нарека всичко това около нас вече.. Уморително е да носиш маски.. Затова според мен си си отдъхнал като си излязъл навън.

  13. Григор Says:

    Sveti:
    Не знам защо поста излезе така:
    Григор Says:
    August 17th, 2006 at 3:07 am e

    Както и да е, поздрави Гриша (:

  14. Искър Says:

    Ходил съм един-двa пъти в City Center и тогава повечето магазини бяха облепени с надписи “Coming soon”. Направи ми впечатление единствено един магазин за стъкларски изделия (няма да споменавам име). В другия Mall не съм бил. Така, че нямам особено голям поглед върху “моловете” у нас.
    Имам поглед обаче върху търговските центрове във Франция и по-точно в Лион (там съм прекарал няколко години). Аз лично не издържам дълго да обикалям по магазините, но според мен там си струва. Изборът е доста голям – вярно има доста кич и “парцалки”, но винаго можеш да намериш нещо наистина, наистина интересно. Освен това, два пъти в годината (зиме и лете) има сезонни разпродажби, по време на които може да намериш неща на луди цени… доста по евтини от нашенските. Тази годината се стигна до 70%-но намаление. Познавам французи, които обзавеждат гардероба си само два пъти в годината:)
    Та идеята ми беше, че големият избор е нещо положително – ако държиш на външния си вид и държиш да се обличаш стилно, нестандартно, отличаващо се или просто не искаш да се вписваш в “канона”, там това е възможно. Докато у нас (както казва приятелката ми) излизаш да търсиш нещо определено, обикаляш, обикаляш и накрая си принуден да си купиш нещо, което не ти харесва чак толкова, но просто нямаш избор.
    Разбира се може и да греша. Също така конформизма го има както тук така и там – само да погледнем арабите и негрите с тяхната хип-хоп/rnb мода.. като излезли от поточната линия са. Но все пак не би било зле да имаме такъв избор и тук. Така поне си мисля.
    Е, разбира се винаги можем да прибегнем до услугите на шивашко ателие (въпреки, че не познавам много хора, които го правят) :))

Leave a Reply