Франк Хърбърт и Л. Рон Хабърд

Двама добре познати писатели на фантастика. И двамата станали основа на нещо като религии. Единият обаче наблегнал на фантастиката, а другият – на религията. Интересна база за сравнение, нали?

Франк Хърбърт е авторът на цикъла “Дюна” (на български първата му книга излиза като “Дюн” – името е преведено по същите правила, които раждат из книгите бисери като “Джейсън, аргонавтите и златното руно” и “евангелията от Матю, Марк, Лукас и Джон”). В други свои книги той изследва същите теми, но не толкова изпипано – затова ще се спра на този цикъл.

Официално, “Дюна” е първата екологична фантастика. Страстта на феновете към цикъла обаче далеч не е заради екологията. Много повече ги привлича тясната сплав от власт (или политика, ако щете), религия и изучаване на човешките възможности. Може би защото изглежда направена от човек, който не се кланя на никое от трите, а ги изучава с остро око и ги комбинира с инженерен ум.

Книгите от цикъла се четат неотлепно (думата си е лично моя, сътворих я преди години, без да искам). За много хора са направо откровение за света наоколо, до степен някои фенове съвсем насериозно да четат всеки ред, сътворен от Франк Хърбърт, и да търсят в него истини и откровения. А дори не толкова увлеклите се често споделят, че книгата им е поотворила очите за реалността на света.

Писателят неведнъж е питан дали не се опитва да създаде нова религия, или поне култ. Отговорът му винаги е: “За Бога, не!” Неведнъж в интервюта и на лекции Хърбърт обяснява, че просто е искал да изследва връзките между трите фактора. Изследванията му са обаче наистина богати – богати до степен, когато заинтересуваните хора казват: “Не ми пука искаш ли да създадеш религия, ти де факто я създаваш!”.

И са донякъде прави. Хърбърт достатъчно демонстративно обрисува религията като начин за управление на хората. На другите – към потенциално подчинение (спомнете си “Мисионария протектива” и “Паноплия профетикус”). И на себе си – към усъвършенстване, като използва религиозните правила като технически указания (в “Дюна, домът на ордена” пряко се казва, че Бене Гесерит използват кодата си като набор указания, а не като набор повели, и я прилагат когато и както им изнася).

Хърбърт жонглира с бъдещите религии с точно същата лекота, с която го прави реалното време. Хваща например като изходна точка един сунитски ислям, еволюирал с времето толкова надалече от уахабитско-фанатичните си забежки, колкото християнството от Светата инквизиция. След това го хибридизира с не-аврамитска религия – зен-будизмът, за да създаде зенсунизма, и с увлечението на инженер-хобист го напасва и инженерира така, че да е жив, взаимосвързан и активен организъм, а не купчина парчета месо. Създава по същия начин зенсуфизъм (с треперещи от интерес ръце съм го картирал, за да анализирам жизнеспособността на хибрида – добра е!). Измъква произлизащата пак от исляма, но далеч по-малко търпима религия на фремените – и хоп, обяснява нетърпимостта й със заложените от Мисионария протектива митове за квизац хадерах. (За който не се е усетил: “Мисионария протектива” и “Паноплия профетикус” са създадени като понятия по образец на латинския език, а “квизац хадерах” – по образец на староеврейския.) Изобщо, сътворява религии, които са напълно вероятни в бъдеще, и страшно поучителни и интересни за размисъл.

След това изучава връзката им с политиката и властта. Митовете на “Мисионария протектива” са единствено и само средство на Бене Гесерит за контрол и власт върху тези, сред които биват пръскани. Зенсуфизмът пък се оказва форма на вътрешна самостоятелност и самоусъвършенстване, която е ефективна дори при служене на интелигиентен и свъхавторитарен диктатор – тоест, начин да се устои на властта.

Заповедите и кодите на Бене Гесерит, на фремените, и кои ли не още пък са всъщност указания за самоусъвършенстване. Бене-гесеритките постигат чрез тях по-добри резултати, отколкото жестоко дарвинизираните сардукари. (И бих очаквал да е така и на практика – виждал съм с очите си как дисциплината на ума отваря възможности към неща, които не са много лесни за вярване дори ако си ги видял.) А възможностите на личността, политиката и властта пък мигновено се сплитат в неразделно цяло.

Каквото и да мисли Франк Хърбърт, крайният резултат е, че научава читателите си на тези връзки. И една от тях е за религията като ключ към властта. Читателите не са виновни, че си правят изводите.

Рон Хабърд в това отношение е като негов близнак, но огледален. Фантастиката му няма особен успех, въпреки че писателското му майсторство според мен не отстъпва на това на Франк Хърбърт (прочетете примерно “Страх”, и ще се уверите). Произведенията му (многотомният цикъл “Бойно поле Земя” например) са увлекателни заради литературното майсторство, четат се като семки, и се помнят колкото изчоплена семка. Защото на практика нищо не казват.

Защо така?! Свръхгероят Джетеро Хелър определено е нова версия на Флаш Гордън или Бък Роджърс, супермен отвсякъде. Това му е и проблемът – писнало ни е вече от супермени, които с един удар решават световните проблеми. Пораснахме вече, трийсетте години минаха, аман от пуканки, искаме по-истинска храна… Джони, който смело и хитро се бори срещу психлосите, пък даже не е и супермен. Добрият герой срещу лошите извънземни, и точка.

Наистина ли Рон Хабърд чак толкова няма какво да каже? Не мисля така. Преди години ми попадна неговият “Морален кодекс” – възхитих се на майсторството на създалия го. Самият дявол не би могъл да сътвори по-умело описание колко добре, достойно, морално и мъдро е да бъдеш… всъщност боклук. Само че така описано, и с такива инструкции как да се държиш, че даже да не могат да те обвинят в това. (За който не е успял да разбере защо и как така: Лили Вихронрав от “Вещици в чужбина” е перфектният му последовател. Тя твори само и единствено добро – каквото тя го вижда; за нея е азбучна истина, че тя знае по-добре от всеки друг какво е добро за него, и какво не е. Предполагам, че Хитлер е добър друг, реален пример.)

Истинският труд на Хабърд не е фантастиката му, а създадената от него Сциентологична църква. (“Искаш ли да станеш непредставимо богат, основи нова църква и се обяви за неин пророк” – Л. Р. Х.) Когато четох на времето изтеклите в Нета указания към членовете й, от тях ме гледаше същият ум, създал Моралния кодекс. Мисля, че точната истинска дума за това нещо е “научен аморализъм” (паралелът с Франк Хърбъртовите Бене Тлейлакс е напълно случаен, и точно затова толкова стряскащ и показателен). Там принципът “ти знаеш по-добре от другите какво е добро за тях” не е толкова подчертан: както казват хипнотерапевтите, “колкото по-добре е опаковано поднесеното, толкова по-лесно ще бъде прието”. Но го има.

Добре де, стига съм разправял колко са лоши сциентолозите. Кой знае, може в стил Хърбърт точно от тях да вземе да еволюира някоя особено човечна религия. 😉 Идеята е друга – единият от двамата толкова приличащи си автори използва майсторството си, за да маскира като фантастика научните си интереси. Другият – за да преоблече като религия не по-малко великолепно инженерирана система за овладяване и насочване заедно на хора, и за домогване към власт. (Сциентологичната църква много активно се опитва да спечели публичните светила, хората, които носят обществена слава. Което пък означава, че вероятно тя засега не е успяла да овладее твърде много реална, задкулисна власт.)

Какъв е резултатът от действията на двамата? Единият създава духовно наследство – идеи и формулировки. Другият – реално, материално: религиозна организация. Двете имат изненадващо много общи черти. Духовното наследство на Франк Хърбърт е на косъм от това да създаде реален култ след себе си – достатъчно е някой да го доформулира и изчисти в тази насока. (Мислил съм дали да не си направя този експеримент. Без майтап.) Сциентологичната църква пък малко по малко вече започва да разбира, че зомбиращата й религиозна система е привлекателна за много тесен кръг хора, които не могат без духовна патерица, но активно отблъсква нормалното мнозинство.

Какво ще стане от двете в по-далечен план? Не знам. Особено ако някой вземе да си направи експеримента, който аз все не искам да подхвана. Според мен Рон Хабърд е разработил своето наследство в по-краткосрочен, тактически план – резултатът е, че има готова църква, но тя няма ясен път пред себе си в дълъг период. Франк Хърбърт пък е спрял тактическата разработка малко преди да изкристализира в годна за “оцърквяване” форма, но е развил много добре нещата в дългосрочен план – тоест, допълни ли му някой тактиката, нищо чудно евентуалният “дюнизъм” да засенчи и измести сциентологията.

Разбира се, това е ако някой си направи експеримента – и зависи как ще го направи. Причината да не ми се иска да се занимавам е, че според мен на света вече има повече религии, отколкото му е полезно. Но пък се боя, че ако не го направя аз, може да го направи някой друг, по-малко добронамерен. Нещо като изкушението на Пръстена – сложи го, използвай силата му, за да спреш Мрачния владетел…

10 Responses to 'Франк Хърбърт и Л. Рон Хабърд'

  1. foo Says:

    игрицата dune започва с глас който произнася: the planet arrakis known as dune

  2. foo Says:

    лили ?

    http://en.wikipedia.org/wiki/Granny_Weatherwax

  3. Димитър Цонев Says:

    По принцип не съм голям фен на научната фантастика (предпочитам фентъзито), но Дюн (и продълженията му) определено се оказаха “моите книги”, не само ги изчетох “неотлепно” (позволявам си заемката, хареса ми), но и ги препрочетох още няколко пъти след това (с цел затвърждаване). И дори сега не мога да кажа какво точно ми е харесало в нето (тях), какво ме е пленило – вероятно от всичко по малко – светът, който е описан, посланията на автора, скрити в репликите на героите, самите герои… подправката (колегите още ме подиграват за канелата, която постоянно разнасях по едно време), червеите…

    Другият автор за съжаление ми е непознат. Вероятно изразът “не съм фен на sci-fi” не е оправдание, но ще се опитам да запълня пропуска.

    Иначе статията ти (както и много други твои) е много добра – детайлна и изчерпателна – каквато трябва да бъде, всъщност.

  4. Григор Says:

    @foo: Не съм я играл. Но бих се смаял, ако е иначе.

    За Баба: Става дума за сестра й. (Препоръчвам “Вещици в чужбина”. 🙂 )

    @Димитър Цонев: Една от причините може да е, че книгата не е свръхтипична твърда научна фантастика, и има много общо с фентъзи. 🙂 И действително умелото сливане на различни теми има точно този ефект – да ти харесва, без да можеш да разбереш точно защо.

    Рон Хабърд – произведенията му са бледички (повечето), но иначе литературното му майсторство е много добро. Има какво да се научи от него. 🙂

  5. Ikew Says:

    Хм, не съм съгласен за Страх. Една твърде празна според мен книга 🙂

    Но де да знам, може да не съм бил дорасъл тогава за стила й.

    Колкото до малкият ти експеримент – по-добре недей наистина. В добрия случай ще те разпънат на кръст и после ще обърнат ученията ти на 180 градуса. В лошия ще стнаеш неприлично богат и блог-популацията ще те отритне ;Р

  6. случайна Says:

    На мен пък “Мисия земя” ми е сред любимите книги. Бяха я нарекли някъде “социално-политическа сатира”. Рядко някой автор така смело и все пак забавно говори за “съвременното общество”. А Джетеро Хелър си е пич, живее здравословно и се опитва да помогне на планетата:)

  7. Victor Says:

    Iiii, OK, Grigor, davay, az sam kandidat za Moat Dip sled atentata s atomnata bomba! Ne shta i tleylaksianski pristavki.

  8. HuK Says:

    Има и други пророци на DUNE наоколо – питайте kaladan.

  9. Григор Says:

    @Ikew: “Страх” определено е празна книга, в смисъл, че нищо не казва. Но стилово е отлично издържана – прави си изводите за уменията на човека. Това, че не ги влага в нищо полезно, си е избор, а не набор. 🙂 А за експеримента… :-)))

    @Случайна: Не мога да отрека, че книгата е отлична сатира на съвременното общество. Но има и предостатъчно други такива. А книги със супермени не обичам, защото ми дразнят възприятията за света.

    @Victor: :-)))

    @HuK: Него и да го питаме, той е толкова навътре, че само краката му стърчат от пясъка… 🙂

  10. an Says:

    уууууххххххххх дюна си е дюна…. аз лично заради нея почнах да харесвам фантастика и фентазито…….

Leave a Reply