Ето как започват легендите…

Вчера не бях на тренировка. Сенсеят беше зает. Компенсира ни с договорка да я направим днес, при негов колега. Чудесно.

Хапчета срещу разсеяност обаче няма. Кой знае как съм запомнил, че тренировката е в клуба на стадион “Васил Левски”. И чинно цъфвам там в шест и половина, за да разбера, че всъщност е в Дружба, на “Дескрим”.

На бегом обратно в съблекалнята. Дрехите. Миг размисъл: пет минути обличане тук, пет събличане там – десет минути изгубени. Миг колебание – и махване с ръка. Да става каквото ще – ще цепя през града така.

И тръгвам, значи, по характерната позната от филми на всекиго дреха, покрай стадиона. След това по “Гурко” нагоре към Спортната палата, близо до където е паркирана колата ми. Всички наоколо гледат познайте къде, и ченетата им висят до земята. По-съобразителните се оглеждат за камери.

Само дано няма наоколо журналисти! Че като ме попитат кой дан съм, има да се чудя как да им кажа, че на изпит за степен не съм стъпвал през живота си. За да не измрат от смях изпитващите. Ако ги излъжа, че съм изгубил бас, дали ще мирясат?… Ох, най-сетне колата. Газ, че съм закъснял!

Задръстването в посока Орлов мост по това време на денонощието го знаем всички. Ама аз съм си закъснял. И ядосан. На себе си, ама външно не личи. Засичам ядно всеки опитал се да ме изпревари, свиркам на зазяпалите се, провирам се…

Абе кой каза, че софийските шофьори били невъзпитани и неуслужливи? Я как хубаво отстъпват път! На тротоара ще се качат, само и само да се махнат от пред мен. В някакъв лъскав джип като ме погледнаха през техните и моите стъкла, щяха да катастрофират в съседната кола, за да ми освободят пътя… По Цариградското шосе някакъв мерцедес се опита да ме задмине – не го пуснах. Почна да ми мига отзад – обърнах се, изгледах шофьора на кръв, моментално престана. Че и поизостана даже, за всеки случай. На колелото на Пети километър взех предимството на някакво такси – не се и сети даже ни за псувни, ни за радиостанция… И така, чак до “Дескрим”, за време колкото при празни булеварди.

(Там направих дребна грешка – обясних защо съм закъснял, а като не ми повярваха, че съм стигнал за толкова кратко чак от стадиона, разказах защо. Следващите десет минути бяха изгубени за тренировката – всички се търкаляха по пода и се държаха за коремите, а и до края никой не можа да се концентрира като хората. За съжаление това не се зачита за групова схватка, иначе щях да съм покрил критериите за четвърта степен черен колан. Язък за непреобличането. Обявиха ме за саботьор, и с право.)

Йовко даде някои ценни идеи как обхватът на въздействие да бъде разширен и върху катаджиите. Включваха черна превръзка за око, “Калашников” на арматурното табло и други подобни неща. Подозирам, че чалма и брада, и голяма кутия с надпис “Експлозив” на предната седалка също стават. Или надпис на колата отвън: “Дарик радио”, и микрофон…

Всъщност, най би ми била по душа добре направена маска на Ханибал Лектър. Ще е такова удоволствие да поканя катаджиите на вечеря!

One Response to 'Ето как започват легендите…'

  1. Wankata Says:

    Аз исках просто искрено да ти благодаря за този пост!
    Вън пече слънце. Времето е страхотно, а аз след … шофьорски курс(определено не си добър пример:)) се прибирам вкъщи и стоя пред машината… Та исках да кажа, че ужасното настроение, в което ме засече твоя пост, просто се изпари и блесна изумително широка усмивка на изключително отегченото ми лице!
    Благодаря ти за това!
    А за катаджиите – един път както си карах с табелка У ми излезе някаква патрулка отпред и ми караха с 10км в час, което ме изнерви до болка и бях на ръба да им се разсвиря (добре, че паркираха скоро). Та тогава ми хрумна идеята, да спра колата успоредно на тях и да форсирам малко двигателя. Това, добавено към снаражението, което Йовко ти е приготвил, мисля, че ще има нужния ефект:), а именно безплатна храна и топло жилище в близкото РПУ за вечер-две:)

Leave a Reply