Този ден беше минал кошмарно. Без трайни неприятности, но със страхотно натоварване и купища нерви… Когато вече пътувах към къщи, усетих, че гърлото ми е пресъхнало докрай.
Пиеше ми се свежа, истинска вода – не безалкохолни или сокове. Водата в къщи не е хубава, трябва да я оставя да тече поне половин час, за да стане приятна… Хрумката дойде неочаквано – завъртях от “Дондуков” нагоре по “Раковска”, и спрях колата до “Света София”, до градинката с чешмичката.
От бистрата й вода направо ми просветна пред очите. Отведнъж усетих свежия нощен есенен хлад, в който прозвъняваха звънчетата на далечна, идваща зима. Послушах минута-две шума на започналите да съхнат листа на дърветата, и реших – ще се разходя около черквата, не съм се мотал около нея сигурно вече петнайсет години…
На северната й страна, обърната към сградата на общината, точно противоположно на плочата на Незнайния воин и вечния огън, се натъкнах на три бели каменни плочи. Паметни – за благодарността на спасените евреи към цар Борис III и към българския народ. Не помнех да ги е имало преди там…
Малко встрани, върху срязана витошка морена, намерих простичък надпис. Не го помня точно, бях доста уморен – цитирам по смисъл:
“Тук бяха въздигнати в точно копие паметните плочи, стояли в Израел. Времето не ще заличи нито благородството на спасителите, нито благодарността на спасените.”
Чак тогава се сетих, че преди години бях мярнал полемика във вестниците. Как в Израел с решение на някого си тези паметни плочи, стояли там дълго, били махнати.
Дядо ми е сред подписалите подписката за спасяването на българските евреи. Подписал я е на страх и риск, въпреки предупрежденията, че това може да му струва много неприятности в работата – а може би и самата работа. За болен от туберкулоза дребен чиновник, с жена и дете, чието семейство едва свързва двата края, сигурно не е било лесно да се осмели – но го е направил. Не е жертвал живота си, не е бил общочовешки герой – но тихо и без да се хвали го е направил. Без да очаква нищо в замяна, просто за да може някой неизвестен (дотогава дядо ми не е имал нито един приятел или познат евреин) да се радва на живота.
Затова в първия момент се почувствах обиден. Имах чувството, че паметта на дядо ми е осквернена, че хората, за които той е рискувал без никаква нужда или изгода немалко, са го предали. И схващах плочите до “Света София” като любезно-ядовит отговор – от Израел можете да ги махнете, но ние ще ги поставим тук… С труд сподавих лютите думи, които се въртяха в ума ми – думите могат да са страшна сила, не искам да я използвам безотговорно. Изчаках на място, докато нощният хлад ме отрезви, и ме дари с яснота и разбиране.
Не се и съмнявам, че много израелци, спасени в България, са смятали тези плочи за заслужени и нужни. Те са стоели там десетки години. Но поколенията се сменят, и идват нови хора, които нямат спомена, и не дължат живота си на българите. И в един момент някой е разбрал – благодарността е ценно нещо, но тя те кара да се чувстваш длъжник, зависим. А младите не са го заслужили, те трябва да растат свободни и със самочувствие. И решението е било взето – да, няма да забравим жеста ви, но искаме и свобода от усещането за зависимост и длъжност за децата си.
Да, възможно е да не е било така. Може примерно някой безсъвестник да ги е махнал, за да не пречат на някоя мръсна сделка със земя. Но съм сигурен, че поне един човек там някъде наистина е разбирал нещата като грижа за децата си. И не мога да му се сърдя. Прав е – децата трябва да живеят свободни. И който не разбира това, и ревниво си и ска напомнянето за дълга, не заслужава да се титулова спасител.
И мисля, че с поставянето им в центъра на София тези плочи дойдоха на правилното си място. Защото мястото им не е в Израел – то е тук, пред нас. Те са нужни не на израелците, да ги карат да се чувстват длъжници. Нужни са на нас. Но също не за да се чувстваме дълговзематели.
А за да помним и знаем какви сме ние. Когато легендите за Вечния Български Предател омотаят умовете ни, плочите да ни подсещат – ние не сме народ от предатели, ние сме народ от спасители. За да растат нашите собствени деца с високо вдигната глава, и да знаят – ние сме хора, които дори сред страха събираме сили да се противопоставим на мрака, на подлостта, на предателството. Че между нас може и да се случат хора, които предават другите – но мнозинството ни, народът ни, сме хора, които не предаваме другите, които ги спасяваме, дори с риск за нас.
Списъкът с наследството на дядо ми надали имаше и три реда. Но това са материалните неща. Истинското му наследство, което не бих разменил за всички богатства на света, е смелостта да се подпише, болен и със семейство, под онази подписка. Надявам се никога да не ми се наложи подобно нещо, страшно е. Но ако се случи, още повече се надявам да имам силата да не посрамя наследството си. Да бъда като дядо си.
Щастлив съм, че тези плочи са в София. Искам да мога да заведа един ден децата си пред тях, и да им ги покажа. И да им река: Да, имаме предатели в историята си – но те са единици, а спасителите сме многото, спасителите сме тези, които правим народа ни. Учете се и знайте, че сте достойни и истински хора – и постави ли ви на изпитание съдбата, не се колебайте да го докажете. Не срамете дядовците си.
И прочетете историята н а Януш Корчак. За да имате сили, ако – недай боже – съдбата ви изправи пред неговия избор, да изберете така, че внуците ви да не се срамуват от вас.
благодаря за горния постинг.
свежа, чиста вода.
Григор,
Не исках да коментирам трите ти последователни записа – пред такива неща предпочитам да помълча.
Реших обаче да спомена нещо странично и нямащо общо със същността на това, което си написал.
Страничното нещо е, че в мен се появиха смътни спомени за тогавашните спорове, отразени преди години във вестниците –
Мисля, че цялата работа дойде от това, че всъщност едва ли не се изкара (от самите нас, българите, които сме склонни към самопотъпкване и самооплюване), че спасяването на българските евреи е случаен инцидент, който не е планиран и сьответно – не е съзнателно, целенасочено действие на управниците или дори народа. Следователно не заслужаваме статуи, запомняне и т.н. Дори ми звучеше логично тогава, когато го четях.
Имаше написани такива неща от сорта на – “заслужаваме ли признание от еврейската общност? За какво трябва да се чувстваме спасители – че не сме ги убили? Благодарим ви, че не ни убихте” – разбира се, това е изкривена интерпретация, защото по-правилно е да се каже, че не сме оставили безучастно събитията да следват зловещия си ход. Както и да е, мисля, че ние самите, засрамени, си признахме, че не заслужаваме нищо, и оттеглихме от себе си “незаслуженото” признание. Мисля, че това имаше общо с цялата тази история (макар че съм следял тази тема с периферното си зрение и може да не си спомням правилно дали точно за тези плочи ставаше въпрос).
***
В крайна сметка не се оказа толкова странично…
…И тъй като така или иначе започнах да коментирам, дойде ми наум една свободна асоциация от книгата на един приятел. Откъс от дневника на един от персонажите:
[QUOTE]
“…Някои казват, че остават в сърцата на хората като герои. Да, обаче и злите остават в сърцата на хората. И в много случаи споменът за злото върви векове напред, а този за избавителя от него изтлява много преди първия. Когато една беда е унищожена, бъдните поколения, неживели в сянката й, не чувстват нищо към онзи, който е спасил човечеството преди тях. Така е защото не са съществували във времето на промяната. Не знаят що е вчера, за да го сравнят с днес.
Не изказах тези мисли пред останалите оцелели след битката, но мисля, че те ги почувстваха и ето че един ден, незабелязано от мен, преместиха тялото на краля, меча и короната някъде, където аз да не знам…”
[/QUOTE]
Ето така децата се оказват свободни от задължаващата ги благодарност (с което съм съгласен), но са свободни и от истината…
И всъщност цялата тази работа с признанието е много крехка. “Времето не ще заличи…” Работата на времето е именно да заличава. Всичко. Макар че нашата работа пък е именно да се съпротивляваме на безсмислието и да почитаме онова, което е ценно за нас.
Не знам. Има едно-единствено сигурно нещо, което знам. Знам, че не трябва да бъда безучастен дори в дребните случки. И не защото това е велика саможертва, която ме прави “герой”. Това всъщност не е начин да жертвам (загубя) себе си, а именно да спечеля себе си. Това е единственият възможен избор, който спасява истински ценното – моята човешка същност, макар че се прави на цената на страха да загубя всичко останало.
Доколкото знам плочите са били свалени по настояване на група български евреи. И то хора, които малко или много са запознати със събитията около спасяването. Няма да споменавам имена. За съжаление причините са тривиални – хора свързани със стария режим, които не искат да признаят заслугите на режима преди тях.. хора, които до последно не искат да паднат по гръб. Не знам дали наистина ще разберем каква е била истината и това е малко плашещо. Страшно е, че историята се изопачава или потулва заради някакви политически интереси.
Искам да вярвам, че царят е спасил евреите от човеколюбие, но все пак някаква сянка на съмнение се прокрадва. Ами ако е било просто политическа игра? Голям е и спора около депортираните на над 10000 евреи от “новоприсъединените” територии – Беломорска Тракия и Вардарска Македония. Някои твърдят, че тези територии са били под управлението на Хитлеристка Германия, други пък – че царят е имал реална власт там и е можел да спаси евреите и от тези територии.
Каква е точната истина – трудно може да се разбере. Добре би било да се отворят архивите от тези години, ако все още се пазят. И ако не са останали само “удобните” документи.
И аз искам децата ми да вярват в герои и подвизи, но не на всяка цена. Преди всичко искам истината да възтържествува. Каквато и да е тя.
Най-много искам да вярвам обаче, че спасителите на българските евреи са били обикновените хора, които като дядото на Григор са подписали подписката.
Спасяването на евреите не е някакво природно бедствие. Някакви човешки действия са довели до него, също както и до гибелта им би довело човешко бездействие. Какви ли са били спасителите? Може би са действали хаотично или пък с подли подмолни цели. Да, така трябва да е било.
Ние сме една от малкото страни, които са спасили евреите си. Защо трябва да се чувстваме виновни за това до доказване на противното? Не споря с вас, съгласен съм с всичко, което казахте. Единственото, което не ми харесва, е нашата склонност да не вярваме в себе си и да се самоунижаваме – дори и за това.
@Жилов:
“Знам, че не трябва да бъда безучастен дори в дребните случки. И не защото това е велика саможертва, която ме прави “герой”. Това всъщност не е начин да жертвам (загубя) себе си, а именно да спечеля себе си. Това е единственият възможен избор, който спасява истински ценното – моята човешка същност, макар че се прави на цената на страха да загубя всичко останало.”
Това е истински ценното. Другото – дали заслужаваме признание, и т.н. – е важно, но това е много по-важно.
Нещата, които ценим, са два типа: неща, които имаме, и неща, които сме. Първите могат да ни бъдат отнети със сила. Вторите – само с измама. Защото са част от нас, и можем да ги изгубим единствено ако се откажем от тях сами.
Когато Злото – под облика на умен противник, социални условия или дори случайност – иска да ни отнеме нещо, което сме, то винаги ни предлага да го разменим срещу нещо, което се има. Съгласим ли се, после му е много лесно да ни отнеме даденото, което се има, или да ни заплаши с отнемането му.
Затова нещата, които сме, са толкова по-истински и важни от тези, които можем да имаме. Не само защото са не наша собственост, а част от нас, и разликата е като между дрехите ни и собственото ни тяло. А защото са истинското нас, нашата същност. Продадем ли ги, може в най-добрия случай да получим в замяна целия свят – но той вече не може да ни насити. Защото вече нямаме себе си.