In memoriam: Анна Политковская

Преди няколко дни убиха Анна Политковская.

Анна бе журналистка от руския вестник “Новая газета”. И, което е по-важно – журналист с ум, сърце и съвест. Нещо много, много рядко, не само в тази професия.

Призванието й беше да дава глас на истината. На истината за всяка една подлост на злите, всяко едно зверство на силните, и всяка една доблест на достойните. И да защищава слабите – да надига глас за страданията им, да се бори за правата им, да се грижи за доброто им, без да се жали.

Надали има честен човек в Русия, който да не я уважаваше – нито пък корумпиран и зъл политик, военен или ченге, което да не я мразеше. Анна не се побоя да изнесе истината за всички зверства в Чечения, и от едната, и от другата страна. Не я беше страх да свидетелства нито пред Европейския съюз, нито пред Конгреса на САЩ, нито пред Комисията на ООН за правата на човека за нарушенията на правата, които зачестяват в Русия.

Когато терористи взеха за заложници стотиците хора в Московския театър, Анна не се побоя да отиде и да преговаря с тях, за да спаси живота на заложниците – и бе сред малкото допуснати за преговори от чеченците. Не се побоя и да разкаже, че от над стоте загинали заложници при превземането на театъра от специалните части по-малко от 10 са загинали от ръката на терористите – останалите са жертви на отровния газ, с който властите напълниха театъра.

По време на кризата в Беслан Анна отново беше в първите редици, и отчаяно търсеше начин да постигне компромис между въоръжените сили и чеченските терористи, за да спаси децата в училището. За благодарност агенти на властта се опитаха да я отровят в самолета, с който пътуваше, и почти успяха. Заплахите към живота й започнаха дълго преди това, и не са спирали оттогава. И най-сетне го отнеха – с четири куршума в упор.

Който не знае кои смятаха Анна за свой враг, той не знае кой е изпратил убиеца. Няколко камери са заснели лицето му, но снимките са в ръцете на властите. Ако някой си мисли, че е за да го открият, значи не живее на този свят. Иззети са, за да не познаем убиеца ние, останалите. Защото сигурно немалко от нас ще го виждат, било на други мисии, било на тържествени срещи, като нечия охрана или помощник.

За никого не е тайна, че Русия малко по малко се връща към тоталитаризъм. Путин отне на руснаците на практика всички свободи, които те получиха от разпадането на СССР насам. Икономиката е в негови ръце, политиката – също. А пък той е лицето на руските тайни служби, нищо повече. Когато една държава се управлява от тайните си служби, тя неизменно попада в Сталинско-Бериевски времена. Убийството на Анна е поредното доказателство за това.

Поредното убийство, като начало – достатъчно свободомислещи, но по-малко известни журналисти си отидоха при загадъчни обстоятелства. Кой внезапно починал от инфаркт на 30 години, кой се самоубил с 5-6 куршума в главата, кой неясно как паднал от прозореца си на висок етаж… Много станаха вече. Мечката така играе при съседите, че трясък се чува. Някой усеща ли се за нещо?

А който не е бил по-дълго време в руски чатове, които засягат либерални ценности и свобода, не е виждал как действат дежурните мекерета на “охранката”. Тъпи, вкалъпени по инструкциите какво да се прави, но старателни. Не дай боже някой да спомене за свобода, човешки права, каквото и да е от сорта – великоруско-националистическата помия, която се излива върху него, би възхитила Гьобелс и умилила Берия. И ако сисадмин посмее да запуши неин извор, много скоро на вратата му, или на вратата на шефа му почукват. Познайте кои. И познайте защо.

Моментът на убийството е добре подбран. С нарастването на напрежението между Русия и Грузия (която просто иска да се откъсне от руската хватка, да не бъде въвлечена в нов СССР), Путин отправя недвусмислено предупреждение към всички свободоговорещи – който не мълчи, ще е следващият. Ваш си избор.

Само че Русия не е само Путин и службите. Русия е и Александър Солженицин, който (въпреки че също си пада великорус), заяви в Нобеловата си реч (цитирам по памет, без да ми пука за авторски права):

Писателят не е съдия, застанал далеч от съотечествениците и съвременниците си. Той е съвиновник за всичкото зло, извършено в родината му, или от неговия народ. Ако танковете на отечеството му са заляли с кръв асфалта на чужда столица, кафяви петна навеки петнят лицето на писателя. И ако в съдбоносна нощ са удушили в леглото спящ доверчив Приятел, дланите на писателя носят синини от въжето.

Не зная дали Солженицин ще има доблестта да надигне глас срещу убийството на Анна Политковская. Но аз нямам намерение да мълча. Писателският талант е дар, който не можем да си вземем сами – но достойнството си губим само ако ние го позволим… Надали ще стана някога писател, Нобелов лауреат пък съвсем – но човек със съвест съм, и ще бъда. Не съм съгласен да я разменя нито срещу безгрижно спокойствие, нито срещу уютна безопасност.

Да, лесно и безопасно е да надигаш глас от България, далеч от Русия и тайните й служби. Но толкова по-голям е срамът за всеки, който не го направи. Говорим си за свобода на софтуера, на словото, а когато истински борец за свобода на ХОРАТА бъде застрелян? Пак да цитирам Солженицин, “две мерки – когато някой бъде набит на нашата улица крещим, а когато някъде далече разстрелят хиляди, не ни интересува”. Удобно и спокойно…

Не зная с какво да помогна на тези, които се борят за свобода и права на хората в Русия – а и навсякъде другаде, където човешките права и свободи се ограничават, и авторитаризмът и тоталитаризмът надигат глава. Но смятам да започна с призив към тези, които имат съвест, да почетат паметта на Анна, и да я споменат в блоговете си, или пред приятелите и познатите си. Не желая да съм стоял и мълчал.

… Може би трябваше да нарека този запис “Януш Корчак – 4”. Има защо.

9 Responses to 'In memoriam: Анна Политковская'

  1. Дончо Says:

    Вярно думаш, Григоре. Убита е най-вероятно от алчните за власт и пари путиньови мекерета. От нечий охранител, приел ей-така да свети маслото на почтен човек, защото мутрестия му шеф е заповядал.

    Само че за друго ми е думата. Аз не познавам до сега период в руската история, когато руснакът да не е търсил поредния “бащица” на нацията. Тези хора не са свикнали да живеят свободни, те не знаят какво е състоянието на свобода. Още когато го получат (както стана преди десетилетие и нещо), веднага намират следващия “баща”. И той по бащински им го притуря.

    Затова аз лично не съжалявам руснаците. Жал ми е за човекът, пожертвал себе си за свободата [на словото, в случая]. Жал ми е, че иначе много способен журналист си е заминал от този свят.

    За руснаците, както казах, хич не ми пука. Не може да искаш овце да са независими, а те са точно… ами овце.

    П.П. Тук отварям една ГОЛЯМА скоба! Всяко стадо си има мърша, така и руснаците си имат своите вълци. Путин е един от тях. Други са интелигентните хора, които овреме се усещат и решават да престанат да са руснаци. Работя с много руснаци и впечатлението ми е, че са точни момчета и момичета. Но това не са представителите на стадото, това по-скоро са изключенията!

  2. Григор Says:

    @Дончо: Изключения или не, свестните хора са точно така руснаци, както и мършата. Всеки народ си има не само мършата, но и тези, които му умиват лицето.

    А какво да кажем ние, българите? Овце ли си нямаме, или мърша, че да гледаме отвисоко някой друг? Само свестните май са ни още по-кът, отколкото на руснаците. Те поне имаха Анна. Ние един-единствен журналист като нея и още десетки други руски журналисти имаме ли?!…

  3. Жилов Says:

    Сещам се за двама български криминални журналисти – единият (мъж) се озова с взривен дом, за щастие никой от близките му не пострада, а след нападение вторият (жена) се прости с половината от зрението си. Така че имаме неудобни журналисти, които са нападани.

    Иначе Дончо, не се обиждай, но залиташ към ярко синьото до степен, която замъглява преценката ти. А на блога ти не мога да коментирам, защото съм окачествен като зъл хакер и спамер.

  4. Дончо Says:

    @Жилов: Моля те, изпрати ми ИП адресът си на publicdonchonet

    Григоре, моля те, FW това на мейла на Жилов и изтрий този мой тотално ОТ коментар.

  5. Дончо Says:

    @Жилов: възможно е да си прав. Мразя комунисти, а за мен руснаците са еманацията им, понеже те овластиха първи “комунисти”.

    Колкото до това, че руснаците имат [каквото и да е] повече от нас – ами те са с няколко пъти повече от нас, така че нормално е да имат повече разнообразие :).

  6. Светлана Says:

    Когато чух за убийството, ми стана ужасно тежко. Макар да зная, че ежегодно в света са избивани и пребивани много журналисти, че повечето от тях са жертви на някакъв тормоз, най-често телефонен, новината за убийството на Политковская ме шокира.

    Това, което не разбират явно престъпниците с парите е, че се признават за виновни с такова убийство. Че всички, за чиито нечисти дела е писала тая журналистка, в момента на насилствената й смърт вече са доказали истинността на думите и разкритията й. Да, те може да не бъдат заловени и осъдени. Да, може би десетки журналисти ще спрат да пишат и ровят, но това, което могат да направят читателите и останалите хора, запознати със случая, е да спрат да общуват и да имат каквито и да било отношения с уличените или тези, законността на чиито капитали е била под съмнение в разследващите материали и е имало приведени доводи за това. Както ние направихме с издателства “Труд”. Да, може да нямаме парите да се съдим с тях за авторски права над класиците, но спряхме да купуваме всичко с тяхната издателска марка и категорично и ясно изразихме моралното си несъгласие с бизнес-политиката им. Ако всички, които знаят, игнорират подобни издателства и подобни богаташи – какво биха правили те? И без супер-героични актове е възможно да се блокират подобни хора и фирми. Или поне да се свие обемът на дейността им.

    “Според статистиката на нашата организация през 2005-та година са били убити 63-ма журналисти”, казва в отговор Михаел Редиске от “Репортери без граници”. “Броят на жертвите се покачва с всяка изминала година. За сравнение през 2002-ра са били убити 25 журналисти, през 2004-та 54-ма. В този смисъл миналата година беше лоша за журналистите по цял свят. Все по-голям става и броят на държавите – през миналата година 22 – в които биват убити журналисти. За трета поредна година най-опасното за журналисти място в света е Ирак. През 2005-та там са били убити 24 журналисти и петима техни сътрудници.”

    Оня ден гледах дъщерята на Лив Улман и Ингман Бергман по телевизията. Тя говори за това (перифразирам), че човечеството вече има много големи възможности. Но ползва ли ги за подобряване на живота на всички, за подобряване на средата, за по-добри дела? Колкото повече се увеличават възможностите на хората да творят добро, толкова повече сякаш губим и даваме път на злото. ХХІ век сме, но за съжаление не сме използвали шансовете си и не сме направили всичко според възможностите си, за да подобрим света, в който живеем.

  7. Биляна Says:

    Аз пък си мисля точно обратното, за първи път ми допада напълно позицията на Григор. Ние всички наистина сме на път да осъмнем отново като почти република на СССР, ако продължаваме да се залъгваме, че има демокрация и свобода в поне една от двете държави. Нали всеки народ си заслужава управниците, та в този ред на мисли се чудя много в какво се различаваме от тях… сетих се – в по-малкото пари, които комунистите ни управляват, но това е само защото държавата ни е по-малка и хората, на чийто гръб богатеят – също.

  8. АниАнаниева Says:

    Приподписвам всяка твоя дума, Григор, и с твое разрешение разпращам писанието ти за Анна до моите приятели и съмишленици. По-ясно просто няма какво да се каже по въпроса за страшното убийство на един достоен човек на 20 и 21 век…
    И не само писателят е съвиновник с кафяви петна и синини- всички сме такива, писателят просто ги вижда… Много, много печално е за всички нас, че още позволяваме да живеем в този кошмар!… Бог да прости светлата душа на Анна Политковская…

  9. Григор Says:

    @Жилов: В момента не мога да се сетя за името на мъжа (срам за мен). Жената се нарича Анна Заркова. А последният пример, за щастие само уволнен, е Иво Инджев. Смятам следващият ми запис да е за него.

Leave a Reply