Как действа истинският майстор

Отново имаше семинар по айкидо, и отново ни беше на гости сенсей Таджири. Вече съм разказвал за него. Може би е време обаче да припомня – този път той показа нещо, което не беше показвал досега.

Таджири е японец, който живее в САЩ. Ученик на Фумио Тойода, който пък е вероятно вторият в айкидото след създателя му Морихей Уешиба. Невероятно артистичен, с чудесно чувство за хумор. Разиграва истински театри, когато обяснява какво преподава; залата често направо се къса от смях. И много често зад комичната външност на обяснението се крие изключително сериозна същност.

Този път обаче повече от всеки път преди.

След като беше показал няколко различни начина за справяне с риокатате дори (това е вид нападение – захват с две ръце за подадената за поздрав ръка на нападнатия), Таджири спря залата и попита:

– Знае ли някой как действат различно умелите срещу този захват?

Тук-там се дочуха подхилвания. Та нали последния час той преподаваше точно това? Но всички бяха любопитни да видят какво весело ще се случи…Таджири повика с пръст един черен пояс от предните редове, и му подаде ръка. Онзи я хвана здраво с две ръце.

– Начинаещите постъпват ето така. – Таджири с невероятен комизъм изобрази тромавата непохватност на новака, който се опитва с груба сила да събори противника си. Бута, напъва се, бори се като прасе с тиква, накрая събаря другия по най-дебелашкия възможен начин, и е безумно щастлив. Всички направо се късахме от смях – всеки или добре помнеше как е действал така, или и сега умееше толкова.

– А ето така действа понаучилият малко. – Този път Таджири опита две бързи движения в различни посоки, колкото да подведе партньора си да загуби баланс, и го търколи на пода с простичка хватка. Добре изпълнено, но нищо особено като техничност. Отдръпна се настрани и отново подаде ръка за захват.

– Искате ли да видите как действа напредналият? – Още преди възгласът на околните да е заглъхнал, японецът направи… нещо. Не можах изобщо да разбера какво, въпреки че гледах внимателно. Резултатът обаче го видяха и най-разсеяните – другият литна като запратен от катапулт, преметна се един-два пъти във въздуха и тупна на няколко метра разстояние. Далеч не във всеки филм може да бъде видяна такава юнашка каскада.

– А знаете ли как действа истинският майстор? – обърна се Таджири към залата. Гробно мълчание – никой не смееше да предположи. Аз спешно прехвърлях в ума си какво мога да използвам като превръзка или шина. Партньорът на Таджири беше наистина добър, страхотно умееше да пада, но ако последваше нещо отгоре на това последното, щеше да е късмет, ако си счупеше само крак или ръка. Въобще се бях отказал от мисълта, че мога да разбера как дребничкият японец го запрати така юнашки без никакво усилие.

– Ето така. – Таджири протегна ръка напред. Другият се поколеба за миг, но правилата на айкидото са категорични. Нареди ли сенсеят, изпълняваш. Иначе не си достоен за ученик.

В мига преди да хванат ръката му, Таджири внезапно я дръпна и скри зад гърба си. Поклони се усмихнато за неуловимо кратък миг, с една крачка се озова настрани от противника си, заобиколи го и кротичко и скромно го подмина. След това се обърна към залата:

– Истинският майстор избягва схватката. Той няма нужда от нея, нито за себе си, нито за противника си. Това е най-истинската и най-великата победа – да избегнеш сблъсъка. Това е победата, при която побеждават и двамата.

… Започнах да тренирам почти на 40. Надали ще стигна някога до високи степени – хич не съм ловък и координиран, а за много и старателни тренировки нямам възможност, колкото и да ми се иска.

Мисля си – ако науча този урок истински, ще е много повече, отколкото да се окича с черни пояси и други подобни атрибути. Защото те са просто символи, които можеш да купиш от магазина. Нямам ли с какво да ги оправдая, мога да се кича с тях колкото си искам – но само ще ставам за смях. Не знам за пред другите, но пред себе си – със сигурност. А от собствения присмех боли най-много.

Истинското постижение е част от същността ни. И както всяко истинско нещо, не може да бъде купено. Може само да бъде заслужено.

9 Responses to 'Как действа истинският майстор'

  1. Вени Марковски Says:

    Айкидото е голяма работа. Именно работа, а не философия или спорт, или бойно изкуство.
    Аз ходих три години при Георги Иванов – докато загина в катастрофа. Не знам ти при кои ходиш, но фактът, че си се хванал на 40 да не те безпокои. Важното е да се чувстваш добре и да внимаваш да не се изпотрошиш.

  2. auroraborealis Says:

    Чудесен урок!!

  3. Таня Says:

    Много ми хареса този пост, много смисъл има в това да избегнеш хватката и то особено когато си сигурен, че ще победиш, защото си добър, това наистина е постижение 🙂

  4. Евгени Says:

    Гриша, онова третото, което го преметнало няколко пъти във въздуха преди да падне, беше, доколкото си спомням, просто едно бързо леко боцване в гърлото или бързо чукване на брадичката. Нормално е, само като видиш пръста пред лицето си, дори не чакаш да те докосне, а сам се връткаш, забиваш копита и си скачаш назад, пък може и с няколко салта да го направиш, ако така ти харесва. Иначе, поуката за това, че майсторите избягват конфликта, че те нямат нужда да се доказват, че са над тия неща, е много важна и ценна. Аз я знам от детските си години. : ))

  5. alvin Says:

    Аз пък си помислих, че изводът е “недей да попадаш в ситуация, в която противникът има предимство” 😉

    Григоре, ти на колко си? Човече, мислех си, че гониш трийсетака! 🙂

  6. Светлана Says:

    Много хубаво описваш, представих си залата, учителят, учениците, демонстрациите. За мен имаше много полезни неща в поста ти. И трудни като задачи, които все още не решавам добре. Винаги съм се впечатлявала от отношенията учител-ученик в източните бойни изкуства и в тази чиста и огромна смиреност пред този, когото си избрал и те е избрал. От способността да се съгласиш без да размишляваш и философстваш, убеден в произтичащото от учещия те добро и в правотата на другия. Толкова често се питам напоследък кому са необходими тези неводещи до нищо двубои. Много е трудно да не влезеш в конфликт понякога. Понякога наистина изглежда неизбежно и именно в това е голямото майсторство – да намериш начин да не го правиш, да останеш пасивен. А още по-трудно – да запазиш достойнството и на себе си, и на другия, дори той да те е предизвикал. Но в твоята история най-върховното постижение ми се струва усмивката с поклона. Усмивката ще трябва да си я повтарям следващия път в следващата житейска ситуация.

  7. Григор Says:

    @Вени Марковски: Наистина е така.

    @Евгени: Радвам се, че си успял да забележиш как става номерът. Аз не успях.

    @alvin: Това е, защото ми липсват първите бая години 🙂

    @Светлана: Заповядай някой път на семинар – има какво да се види.

  8. Eneya Says:

    Знам, че съм прекаляваща с цитатите, но на ти сега Лу Дзе.
    Сигурно си казвал, но не можах да намеря…
    от колко години тренираш?

  9. Григор Says:

    @Eneya: От около три.

Leave a Reply