Нощем през града

Да караш кола нощем означава да докосваш душата на света. Може би заради напрежението на сетивата. Или заради хипнотичното въздействие на носещите се под теб и покрай теб път и нощ. Или пък заради усещането, че се сливаш с творението от метал, че се превръщаш в него, като странно кафкианско преображение, че преставаш да си човек – но за това може би някой друг път… Или заради хиляди други неща.

А може би заради всичко това едновременно.

И сега кормилото е в ръцете ми, и нощта се плъзга край мен, и през мен. Светлини прелитат отстрани, и ме изпълват със странно усещане – на самота, и хлад, сред които летя към неизвестното, което ме очаква. Сякаш акула прекосява нощем студените води на океана, сред фосфоресцирането на рачета и рибки, неспособна да спре – защото иначе ще умре, защото да спре значи да престане да диша.

Дидие Маруани от “Space” има едно чудесно парче – Running the City – което сигурно е написал в точно такъв момент. Поне аз така си мисля. Касетофонът на колата ми е повреден (а може би не е – никога не съм го пробвал), но нямам нужда от него, музиката звучи в ума ми. И улични лампи, светофари и светещи реклами прелитат край мен, и вътре в мен. прекосяват ме и се изгубват в мрака, превърнати в минало.

Свят на студа и нощта. Свят, съграден от бетон, стъкло, асфалт и електричество. Мракът е скрил дърветата с птичите гнезда в тях, те нямат място тук. Няма ги и слънцето, и децата, и дори влюбените.

Град на мрака и студа. Сякаш “Вавилонската библиотека” на Борхес, но не от книги, а от стени и студени светлини. Без начало и без край – раждаш се в него, и колкото и да пътуваш, накрая пак умираш в него. Вселена, извън която няма нищо познато. Свят, който сме създали, и в който сме се заключили.

Под колелата лети път, очертан от светлини, създали го от мрака. Покрай мен прелитат други, затворени в колите си зад стени, изградени вътре в себе си, стени от отчуждение и прикрит страх. Гъмжило от самотници, разделени от различността и страха си. Социалдарвинистки свят, в който се конкурираме със сенките вътре в нас, и оцелява който е по-силен.

Неоготически свят, в който единствената топлина са смръзналите се минувачи по спирките и клошарите под мостовете… Или може би не, не единствената.

Топлина в него съм и аз. Затворена зад стени от метал и стъкло, и понесла се по пътя, който води към неизвестното. Мъничка насред нощния град на студа, но решена да оцелее, и да се запази.

И да открие плодородна почва, и слънчице, и да израсне като дърво с гнезда на птички, под което си играят деца и се прегръщат влюбени. И което в студените нощи протяга пръсти през мрака и напомня – градът на мрака, светът на мрака не са безкрайни. Има как да станат град и свят на деня и слънцето.

6 Responses to 'Нощем през града'

  1. komata Says:

    Чакал ли си нощем на стоп?
    Забравих. Ти май никога не беше пътувал на стоп.
    Стопът поначало си е извънградски начин на придвижване. Но съществува даже и такова нещо като градски нощен стоп. И не само съществува, ами дори и върши работа и те закарва докъдето трябва. Когато го пробвах за първи п

  2. Жилов Says:

    Веднъж ходех през нощта – черни дървета, сняг и смълчани къщи. Тогава ме споходиха мислите от една книжка (кой ще познае коя е): “Everything is dead, but good, because it’s dead before being alive, not dead after being alive.”

    Иначе доколкото съм чувал, идеята за екскурзии в Чернобил се е провалила, защото хората са си тръгвали много бързо, ужасени от Тишината.

    Така че кое е истина? Студенината на света или нашата топлина? И двете, бих казал. И нито едно от двете не бива да бъде премълчавано.

    Григоре, благодаря ти, беше прекрасно да го чета.

  3. itilien Says:

    За Комата: 🙂

  4. Григор Says:

    @komata: На вътреградски стоп не съм чакал – вътреградските дистанции при нужда си ги вървя пеша. 🙂 Но иначе описанието страхотно ми хареса.

  5. komata Says:

    @Григор: следващия път, когато нощем при нужда се наложи да преодоляваш някое особено грамадно и досадно разстояние пеша, ако чуеш приглушено ръмжене зад гърба си, се обърни. Синята птица сигурно пак се е маскирала на автобус, за да не привлича излишно внимание – а не смее да ти кацне на рамото, защото в този си вид ще ти го счупи. Качи се – ще те закара (и няма да поиска да си плащаш с каквото и да било). 🙂

  6. Тихомир Says:

    Изпитвал съм го това усещане. Най-яко е да изминеш целия маршрут от Люлин до Младост в неделя вечер срещу понеделник. Препоръчително време: полунощ. Широки, празни булеварди и повечето мигат в жълто. Предвижването става с подозрителна лекота. По Нова пускат музика, която както винаги, пасва на обстановката. Имаш чувството, че си последнитя оцелял от някаква загинала цивилизация. Леко е зловещо, дори.

Leave a Reply