“Случаят Бенковски” – анатомия и патогенеза

Наскоро ми пратиха линк към един форум, където обсъждат въпросния разказ. Направо подскочих. На Ани съм обещал да й скъсам ушите вече от години, а тя вместо да си вземе поука, продължава да ме хвали, все едно съм не знам какво. Останалите там – и те. Поне да ми бяха близки приятели, че да знам, че ме лансират, а то? Срамота!

(Не се шегувам. Да те хвалят незаслужено е единственото по-гадно от това да те клеветят незаслужено.)

На този фон изявлението на Иван, че съм бил моделирал Бенковски по себе си, ми преля чашата. Не беше най-голямото и сериозно, ама се уцели да е последната капка. Реших да приведа подробна и точна анатомия и на разказа, и на героите му – кое откъде, защо и как, кой какъв е и защо.

Като начало, действието няма нищо общо с реалната история. Всъщност става дума за не много близкото бъдеще, където в едно училище преподават поредния урок. Всякакви прилики с реалната история са търсени само доколкото са от полза.

Темата на урока е историческата актуалност и необходимост. Дали е по-важно да се действа мъдро, с мисъл занапред, или конкретно, с мисъл за момента. Кое от двете какво носи, с какво е добро, и с какво е лошо. И какви мотиви, логика и изживявания водят до едни или други аспекти на избора на позиция и степен на съчетаване на двете.

Преподаването се извършва, като личностите на учениците са слети с изкуствени личности, които действат като индивиди във виртуален свят. Водещата в индивида личност е изкуствената. Личността на ученика е просто наблюдател, който субективно изживява мотивите, действията и чувствата на изкуствената личност като свои. В критични моменти личността на ученика може да поеме отчасти контрола върху индивида; и тогава обаче тя се усеща като едно цяло с изкуствената, и разчита единствено на нейните спомени и информация за света.

След края на урока споменът за преживяното ще остане у ученика. Така той ще знае не просто че Инквизиторът или Вождът са направили еди-какво си, а и как и защо точно са го направили, и как са се чувствали и мотивирали. Биологичното “онтогенезата е кратко повторение на филогенезата” е валидно и в обществено-еволюционен смисъл: социалната история и еволюция се извървява от подрастващите най-пълноценно, като я преживеят като част от детството си, като вид обучение.

За страни по сблъсъка са избрани моделите Революционер и Еволюционер, като са доизчистени и обогатени до остатъка от набора качества на позициите. Това е и причината за прототип на едната страна да бъде избран Георги Бенковски – в реалния живот пламенен, буен, сприхав, неудържим и незамислящ се. Както точно отбеляза във форума Иван, Волов би провел спора с бея много по-успешно, защото е по-разсъдлив и спокоен – но е нужен сблъсък на крайни психологии и модели.

Бенковски е базиран на реалния исторически прототип, и е направен юнак и самоотвержен до нереалност. Мурад бей, който е по-събирателен образ, пък е направен свръх-мъдър и разсъдлив. По тази причина е и много по-пълноценен като личност: Бенковски е богат като личност на нивото на 10-12 годишно дете. (Каквито и са всъщност учениците.) Повече не му трябва, би пречило на образа. За разлика от бея, където би пречела пък липсата на богатство.

Останалите личности в симулакрума са простички клишета, фон, на който да действат учениците. Кириак Стефчов е Вазовият егоист-туркофил, хаджи Иванчо Пенчович е типичният чорбаджия от градски тип, училият в Русията даскал е типичният даскал-русофил, Радко ковача е типичният занаятчия – дребен човечец, Кючук Стоян е типичният авантюрист, амбициозен и престъпен, Фикри онбашият е типичният онбашия – местен полицай в малко градче, и т.н.

Тази изходна позиция е причината Бенковски да е толкова страховит юнак, и същевременно толкова праволинеен и непоколебим в желанието да строши всички стени на света с главата си. А пък беят – да е толкова благ и търпим, че даже да не прати някой да следи Бенковски. И това да продължава известно време, за да могат и двамата ученици да научат урока, всеки своята част. (Вероятно в някой следващ урок пък ще са разменени.)

Ако обаче нещата бъдат оставени така, всеки от двамата ще държи на своето до безкрай (решаващ глас за постъпките им има изкуствената личност, а тя е умишлено фиксирана на позициите си). Затова, когато учениците са вживели позициите си, учителят взима инициативата, засилва малко влиянието на учениците в общите слети личности, и чрез тази на Мурад бей провокира Бенковски открито. След това оставя двамата ученици да довършат спора, за да стигнат заедно до отговора – че всяка от позициите сама е непълна и ограничена, че са полезни и нужни, когато ги има и двете.

(Поне това е отговорът за мен. Читателят има право на свой – иначе няма да е интересно. 🙂 )

След като моделът на ситуацията беше конструиран и изчистен, беше достатъчно да оставя двамата герои да действат, и да им добавя няколко “бота” (второстепенните герои), за да има с какво да си взаимодействат и да изясняват позициите си и извън диалога им. Оттам нататък разказът се написа буквално сам.

В първата му версия (достъпна тук-таме из Интернет) бях скрил тотално машинарията зад кулисите, просто като експеримент. Оказа се, че така съм скрил и съществени части от действието. За конкурса на “Аргус” доизлъсках вече разказаното, и извадих още от скритото. Но може би пак не е било достатъчно – виждам, че разказът бива преценяван като “алтернативна история”.

Всъщност, лошо няма. Интересен ли е, и навежда ли читателя на размисли, значи си е струвал труда. Поне за мен. 🙂

9 Responses to '“Случаят Бенковски” – анатомия и патогенеза'

  1. Калин Says:

    Моля, моля! Поне аз не помня да съм хвалил някого наскоро – просто казвам какво мисля, когато си нямам по-творчески задачи (и когато ме изгнерви някое обощение)… 😀

    (Но това с бъдещия урок по история наистина не го улових. И за миг не заподозрях даже. Уф, отивам да си търся сборника, за втори прочит…)

  2. alvin Says:

    Разказът е добър. Точка.
    Без излишна скромност 😉 Мен поне ме накара да замисля за доста неща.

  3. Иван Says:

    Няма практическата чест да те познавам лично /виждали сме се отдалече 2-3 пъти/. Но те чета от далечните ФИДО времена и продължавам да си дръжа на мнението. Всъщност нормално е да смяташ, че не е вярно.
    А най-хубавото в разказа е, че авторът не налага свое решение и и финал, а оставя читателят сам да вземе решение.

    П.С Разказът ти е страхотен. Това с въплатяването на образа бе казано основно съжалително – така силно ограничаваш ареала, в който би могъл да пишеш, основно около конфилктите, които те вълнуват.

  4. Ани Илиева Says:

    А свободата на словото, другарю Гачев?
    Ще трябва не да ми скъсат ушите, а да ми изтръгнат езика, за да не хваля онова, което ми е харесало 🙂

    ПП. Благодаря за анатомията на разказа, беше ми много интересно 🙂

  5. Алеко Says:

    Нищо лошо няма в похвалите. Похвали отправени към нP

  6. komata Says:

    Прочетох ги въпросните велики хвалби и нито една незаслужена не видях! Даже не са хвалби, а са просто добри думи.
    И аз съм от същата тази пасмина, дето смята разказа за страхотен.

  7. alvin Says:

    Мда. Едно е да те похвали приятел, а съвсем друго – някой непознат.
    Но и в двата случая усещането е приятно, нали? 🙂

  8. Григор Says:

    @alvin: Ако се преувлича, хич не е приятно.

  9. alvin Says:

    Е, ок, Григоре, хвана ни.. 🙂
    Това е конспирация. Събрахме се непознати и те изчеткахме, за да разбереш, че разказът е кофти 😉

Leave a Reply