Валя Балканска

Тази есен помагах за ИТ подсигуряването на един конгрес. Конгресът се състоя в Албена (курортите са перфектно място за събирания на кардиолози, ако питате мен. И за на всякакви други също. 🙂 ). Лекциите бяха много, и ми харесаха страхотно – научих от тях доста.

А не беше малко и културната програма. Вечерта, когато имаше рецитал на Лили Иванова, бях така капнал, че я пропуснах и се наспах едно хубаво. За което сигурно ще съжалявам цял живот. Но другата песенна вечер бях буден и свеж.

– Нямам представа откога пее – беше вдигнала рамене леля ми, когато я питах веднъж. – Аз съм й поклонничка от поне петдесет години, за пръв път съм я слушала като младо момиче. Сигурно ще да е много стара вече.

С това впечатление и аз очаквах Валя Балканска – и с нетърпението да я видя. Колкото и да е престаряла, все пак гласът й е бил едно време феноменален. Не случайно нейна песен лети на борда на “Вояджър” към звездите, съпровожда филма “Космос” на Карл Сейгън, и изобщо е една от музикалните икони на човечеството. И с малко нахалство (вечерта няма компютърни презентации на лекции, нали) се уредих аз да я посрещна.

Въпреки внимаването, успях да изпусна момента, когато влезе в албенското вариете. Просто докато си приказвахме с един филипинец, внезапно Елена дойде и ме потупа по рамото:

– Ето ти Валя Балканска. Говорила съм с шефката на вариетето да могат да ползват съблекалня 1, заведи ги там. След към час ще почваме.

Валя Балканска? Къде я? Никъде наоколо не се виждаше бабичка с бастуни… Малко по малко осъзнах, че става дума за застаналата точно пред очите ми жилава селска жена, която въобще не приличаше на старица. Около нея стояха двама мъже и се усмихваха. Май не бях първият, който не знаеше за какво да гледа.

– Аз, ъъъ, такова… заповядайте, сега ще ви покажа съблекалнята…

Жената кимна усмихнато и закрачи с бодра и енергична крачка след мен. Въобще нямаше вид на някой, който би се уплашил от десетина-петнайсет километра бърз ход из пресечена местност. (Все пак е от Смолян, глупчо!) Двамата мъже вървяха след нея и намусено обсъждаха как са успели да хванат точно по затворения път на идване.

– Защо ме гледаше така? – весело подметна певицата.

– Ами… Очаквах да сте доста по-възрастна – изтърсих аз.

– Че колко по-възрастна да съм? На шейсет и седем съм, скоро правя шейсет и осем. Малко ли са?

Някои селски жени, особено от планинските райони, наистина сякаш не остаряват – само стават по-жилави. И въпреки това, трудно ми беше да й дам повече от шейсет. Лицето й беше обветрено точно като на възрастните хора, работили много физическа работа навън из планината, но гордата поза и енергичната походка никак не се връзваха с него.

– Не са малко, ама… Казват, че пеете от сигурно петдесет години!

– Толкова са. От шестнайсетгодишна пея…

Оставих ги в съблекалнята и заоглеждах положението във вариетето. Водещият тъкмо се беше натъкнал на неприятна изненада – старичката озвучителна уредба непрекъснато играеше номера, и отказваше да работи. Техникът и домакинът се потяха над нея, пробваха какво ли не, и ме гледаха виновно. Тъкмо успяваха с кански усилия да я закрепят някак, и тя отново рухваше. Всичките усилия на водещия да се справи чрез викане оставаха безрезултатни – вариетето е голямо, и акустиката му никак не е добра.

– Ще можем ли да пуснем на Валя Балканска плейбека поне? – сбутах аз домакина. – Иначе резилът ще е голям.

Той заби поглед в земята:

– Май няма да стане – касетофонът съвсем угасна. Дано поне усилвателите издържат, че иначе лошо. Можеш ли да я помолиш да пее на живо? Знам, срамота е, ама имаме много неприятен проблем…

Изрядно изприщен, претичах до съблекалнята:

– Извинявайте, нещо уредбата не е наред. Може да не можем да пуснем плейбек. Дали ще можете да пеете на живо, ако се наложи?

Валя Балканска и единият мъж, облечени вече в национални носии, ме погледнаха странно. Другият, шофьорът на групата, поясни:

– Въобще не носим записи за плейбек. Винаги си пеем на живо.

Отдъхнах си, но за кратко. Уредбата малко по малко се сриваше окончателно. Последните думи на водещия оставаха почти нечути; пред пулта домакинът си скубеше косите и споменаваше тихичко каквото му дойде на ум. Водещият се огледа, и ми кимна – да доведа хората, да чакат сигнала. Аха да хукна – но не се наложи. Певицата стоеше точно зад гърба ми; мъжът в национална носия (по-късно разбрах, че името му е Петър Илиев) надуваше зад нея голяма гайда.

– Спокойно, момче. Като ни дойде ред, само кажи. – Тя май беше абсолютно чужда на важничене или надуване. Държеше се с мен, все едно съм син на най-добрия й съсед – с някаква майчинска топлота и скрита грижа. Направо се засрамих.
– Всеки моме… Да! Дадоха сигнал… – Стиснах палци колкото сила имам: дано уредбата издържи!

Двамата тръгнаха към сцената. Гайдарят запуши ручилото на гайдата с пръст, и докато оглеждаше сцената, разсеяно накъдри с лява ръка такова соло, от което направо ми секна дъхът. На моменти имах чувството, че по дупките играят поне петнайсетина пръста… Двамата подминаха поставения микрофон като пътен знак и спряха отпред на сцената.

И Валя Балканска подхвана да пее. Без усилватели, без нищо. И цялото вариете закънтя от гласа й.

Слушах направо като хипнотизиран. Уж гласът й не беше много силен – и на две крачки от нея не забиваше пирони в ушите ми. Но се чуваше с почти същата сила и оттатък най-задните седалки, чак до вратата към фоайето. Там, където гласът на школуван водещ не стигаше дори когато той направо крещеше…Цялата зала екнеше. Достатъчно беше да затворя за миг очи – и си представях как е застанала на някой родопски връх, и цялата планина ехти от гласа й. Не съм голям познавач на музиката, но единственият друг български глас, който съм чувал да може подобно нещо, е на Борис Христов.

Внезапно се осъзнах. Бързо се промуших през вратата към фоайето, и изтичах до момичетата от екипа:

– Бързо елате вътре, да чуете Валя Балканска!

Всички прихнаха да се смеят в отговор. В първия момент не разбрах защо. Чак после осъзнах, че тя продължава да се чува отлично и във фоайето, през само една отворена врата, без никакви уредби и усилватели…

Мамка му и глас! Речникът ми беше беден да опиша какво усещах.

По-късно празненството продължи в двора на съседния хотел. Изпълнителите също се преместиха там, и продължиха концерта. Гайдарят, въпреки че е здрав мъж, се беше изпотил вече доста, и огромното открито пространство и стотиците събрани хора донякъде поглъщаха звука на гайдата му. Гласът на Валя Балканска обаче въобще не се вълнуваше от размери и пространства – продължаваше да се чува из целия двор. Чужденците от цял свят гледаха и се възхищаваха.

Най-големи овации предизвика отново “Излел е Делю хайдутин”, включително от тези, които изобщо не разбираха текста. Една италианка ме попита за какво се разказва в песента, и беше здравата разочарована, когато разбра, че не е за Космоса. Мъжът й пък поклати глава и заяви, че такъв глас си е чиста генетика, и е физически невъзможно да бъде постигнат с упражнения и обучение.

(Склонен съм да се съглася с него. Само дето “генетика” ми се струва суха дума – предпочитам “дарба”.)

След като концертът им свърши, двамата с удоволствие се снимаха с всеки, който пожела. Мен ме беше срам да си поискам, но организаторът на събитието Иван Батаклиев просто ме хвана за ръка и ме курдиса между тях двамата, без да обръща внимание на скрупулите ми. (Правилен подход към прекалено срамежливите. Ще трябва да го запомня, ако имам такива около себе си.)

Ето я и снимката:

Ако ви изглеждам прекалено щръкнал над тях двамата, причината не е в ръста ми, или поне така си мисля. Просто се чувствах на към двайсет сантиметра над земята, че и повече. Не на всеки се случва да се снима с някой велик човек.И то човек, който е заслужил величието си с дарба, талант и труд, а не с… е, с каквото го заслужават много държавници, културтрегери и други подобни.

Не обичам да се кланям на авторитети от никакъв тип. Но с тази снимка се гордея. Има защо.

13 Responses to 'Валя Балканска'

  1. turin Says:

    Страхотно преживяване, пък и завладяващо го разказваш, радвам се – за гордостта ти има защо, наистина 🙂

  2. Антония Says:

    Имам същата снимка 🙂 Само дето сме на открито, а не в зала. Разкошна жена е, толкова непринудена, топла, истинска…

  3. Тихомир Says:

    Много я уважавам аз тази жена!

  4. Ирина Марудина Says:

    До момента не съм срещала стар родопчанин, който да не е разговорлив, гостоприемен, жилав! Удивителна енергия има в тези хора! Преди две лета вървяхме пеша с компания към Триград. По пътя ни застигна дядо с пръскалка на рамо. Поздрави ни, разпита ни отде сме, що сме, разправи ни как неговата баба и до ден днешен чак до гръцко стигала като тръгнела за гъби. Изведнъж отсече : “Айде със здраве! Пък аз да се прибирам при бабата да й разкажа какви младежи срещнах!” и както го рече, така и изчезна от погледа ни. Засрами ни със жизнеността си!

    А в смолянския музей влязохме на връщане от Триград – валеше дъжд, нямаше никой друг. И жената, която продаваше билетите, дойде при нас и като ни видя с какъв интерес четем обяснителните бележки, взе да ни обяснява. Изнесе ни цяла беседа с усмивка – не за пари, а за удоволствие! И заби камбаните в чест на гостите – да ги чуем и ние.

    Чудно място са Родопите!

  5. alvin Says:

    Като ученик живеех на километър от къщата на Валя Балканска, а сега – на 5.
    Навътре в гората е, преди до там водеше само пътечка сред дърветата. Сега има и път – хем си на 5 мин, от центъра, хем си сред природата. Много хубаво местенце – една хубава ливада сред боровете.
    Пекана женица. Но с годините гласът и поотслабна. Преди беше много по-силен.

  6. Бобсън Says:

    Ще ме правиш да почна да ходя на мероприятия на кардиолози…

  7. itilien Says:

    Чудесна история! Благодарение на нея денят ми започва по-различно! Не съм слушала Валя Балканска на живо, дано и аз имам късмет като теб да я чуя някога.

  8. Таня Says:

    Поздравления за преживяването 🙂 Казвам го с лека завист 😉

  9. Евгени Says:

    Лили Иванова е на баба ми на годините + една, т.е. около 65. Не съм сигурен баба на колко стана тая година на 24 май, но е около тези числа.

  10. Светлана Says:

    Гледай какво съвпадение. Аз също бях свидетел на магията на гласа й само преди две вечери, в нощния автобус за в къщи. Шофьорът слушаше чалгаджийското радио и вървяха поздрави, всеки зяпаше навън в мрака и изведнъж гласът на Валя Балканска се извиси над всичко. Пееше същата песен, от която кожата настръхва. Всички разговори замряха като посечени. Беше невероятно. Преди съм виждала да се възцарява такава тържествена тишина на химна. А сега до края на песента всеки в автобуса се бе заслушал и не шаваше – в гласа й, в извивките, в нещо вътре в себе си, което трептеше с нея. Магия.

  11. auroraborealis Says:

    Радвам се на способността ти да си щастлив от истински неща.

  12. Григор Says:

    @turin: Наистина е страхотно!

    @Антония: Моята снимка е от фоайето на хотела, пред който пяха. Иначе – да, и моето впечатление от нея е точно същото. Никога да не беше пяла, пак щеше да е скъпоценен и заслужил похвала човек.

    @Тихомир: Има защо!

    @alvin: Мамка му! Ако сега гласът й е отслабнал, какъв трябва да е бил преди?!

    @Бобсън: Струва си, повярвай ми. 🙂

    @Itilien: Пожелавам ти го от сърце! 🙂

    @Таня: И на теб също! 🙂

    @auroraborealis: Че от какво друго може да е щастлив човек?… Може би точно това е критерият за истинското нещо – да те прави не просто радостен, а щастлив.

  13. дъждовна Says:

    Благодаря за споделянето.Така добре си го разказал,че се усеща емоцията.И някак по аналогия в ума ми изплува спомен от преди 20 години.Концерт на популярна тогава българска джаз формация.Като гости участваха Иво Папазов и Иван Ралчев.Залата-пълна с млади хора.В началото- джаз като джаз.Ни повече,ни по-малко.И после излезе Иво Папазов.И започна да свири.С любов.Наслаждавайки се на всеки звук.Целият сияеше.Няма думи ,които да могат да опишат усещането.Беше истинско и хубаво.Не просто концерт ,не само музика.

Leave a Reply