Отминаха дните на узрялото грозде, и на златния листопад. Клоните стърчат голи и черни. Скоро ще дойде зимата. Животът ще замре, сякаш е свършил. Сякаш никога вече няма да има нова пролет. Белият сняг вече е поръсил върховете, и скоро белотата ще обгърне всичко.
Но все още дните са благи и меки. Често са намусени и облачни, и тъгата се пъхва през разкопчаните дрехи и прониква в костите. Често са мъгливи, и взорът престава да прониква надалече. Понякога дори са мразовити, и студът навява мрак и страх. Но все още понякога са меки, и можеш да изприпкаш от дупчицата си и да потърсиш изпуснати семенца. Или да претичаш по клоните в търсене на неприбрано жълъдче. Или да излетиш иззад топлия комин, и с часове да се веселиш заедно с другите от ятото.
Все още има време.
Последни дни, когато все още не всичко е свършило. Скъпоценни часове и минути, в които да прикъташ още нещичко за през зимата, и за след нея. Да се подготвиш, да запасиш душата си с увереност, че ще устоиш през изпитанието. Че ще го издържиш, че ще се се справиш, и че ще те има и след него.
Време, в което – уви, твърде късно – разбираш цената на времето. На всички скъпоценни часове и минути, пропилени през зелената пролет и топлото лято в безцелна радост, в глупави игри и в щастие. И се оказваш на тънката, заледена пътечка, по която трябва да преминеш. Да не паднеш нито в пряспата на глупостта, неспособен да разбереш колко много си изпуснал – нито в калта на дребнавостта, неспособен да разбереш колко много тази радост, и игрите, и щастието са ти дали. Да достигнеш до капчицата мъдрост, болезнена, но и лекуваща болката.
Време за осъзнаване на предстоящото изпитание. За много животи – най-велико, последно. И време да разбереш защо именно са ти тези последни часове и минути, с какво са скъпоценни. Дали не е именно за да осъзнаеш силата да продължиш да събираш, да строиш, да засаждаш, да стопляш, дори ако през пролетта вече няма да си наоколо. Защото други ще са, и ще имат нужда от съхраненото, построеното и засаденото, за да продължат.
И може би защото това е начинът все пак да те има, дори след последното изпитание. Да си наоколо. И пролетта да е отново пролет и за теб.
А тези, дето спят зимен сън, и онези, дето отлитат в топлите страни, те лоши ли са? – попитало едно малко зайче.
Хубаво си го описал, чувствам се по същия начин в каря на есентам ама наистина по същия. Зимата ше бъде мека, пзонавала се по пролетта, пък и, до март иам само три месеца, нали така? Не е чак толквоа страшна работата…
@komata: Сигурно не са – но пред тях не стоят същите проблеми, както пред малките зайчета… 🙂
@Тихомир: Благодаря – и дано работата не е чак толкова страшна 🙂
Ей, зайци, много знаете вие. 🙂 Да не би да е лесно да прелетиш до Африка или да спиш цяла зима. :-))
Много, много точно и хубаво .