За доносниците – 2

Много доносници са хора, които заслужават единствено позор – ако не и присъда. Някои обаче – не. В предишния запис разказах за един от тях. Сега ще продължа с още.

Дядо Петко цял живот е работил в селското ТКЗС, и е даван за пример от всички. Пенсията обаче е смешна, внучетата – малки, а възрастта е поотнела силите му. За щастие, градът е на три километра, а там има заводи. И дядо Петко успява да се наеме като дневен пазач на пропуска на един от тях.

Винаги приветлив, усмихнат, сърдечен и услужлив, дядо Петко бързо си спечелва довериите и симпатиите на всички в завода. А когато разбират и че мълчи като гроб за споделеното пред него, бързо започват да изповядват мъките и грижите си. Ръководството на завода, не съвсем на шега, неведнъж казва, че ако почне да взима пари за изслушване (по тези времена терминът “психотерапевт” още не е популярен), той ще печели десет пъти повече, отколкото като пазач. За дядо Петко обаче да не изслуша и утеши човека с грижа е като да откаже хляб на гладен гостенин.

За едно само не прави компромиси – проверява багажа на всеки излизащ, както му е наредено, и не разрешава да се изнася от завода продукция. Кротичко, усмихнато, но категорично и без компромиси за никого. С което печели още повече симпатии, дори сред свикналите да пооткрадват това-онова работници.

Един ден един от бригадирите го помолва за дребна услуга. Разбира се, дядо Петко е щастлив да помогне. На следващия ден бригадирът му показва два чифта детски обувки:

– Бракувани са, дядо Петко. Виждаш ли еееей тука, отвътре, как това шевче е мъничко накриво? Заради такова нещо сега ще ги унищожаваме.

– Че то си е чудесна обувка, бре! – цъка с език дядо Петко възмутен. – Бива ли? Грехота е, толкова труд е хвърлен! Не може ли да ги продадат преоценени, или нещо такова?

– Не може. Нареждане от министерството – няма как. Даже директорът не може да го отмени. А е такава грехота! Толкова труд и пот сега да иде под ножовете!

– Верно е грехота. Не е домислена както трябва тая работа! – поклаща глава дядо Петко. – Обуща за децата не стигат, пък тука да ги унищожаваме за нищо! Не бива.

– Точно така – не бива! Като ги погледнах и аз, сърцето ми се обърна. И като ми помогна вчера, се сетих, че ти спомена, че ще търсиш обувки за децата, нали почва скоро училището. Що не ги вземеш? Не заради икономисаните пари, просто така, да не се похаби трудът човешки! Да знаем ние, дето работим, че не сме се потили напразно, че някое дете е обуто…

Даром, и един вид малко като крадено, дядо Петко никога няма да вземе. Ако трябва, с месеци ще гладува, но няма да вземе. Цял живот е гладувал, но не е крал – късно му е да почва сега. Но съчувствието към горките работници, които той познава добре и неведнъж е слушал болките им, успява да отвори вратичка в душата му. И той прибира обувките, и като си тръгва вечерта, ги изнася, скрити под палтото си. И за пръв път в дългия си живот разбира какво е да си гузен, и да те е страх и срам от другите.

На следващия ден бригадирът отново изнася два чифта обувчици – този път за своите деца. Изобщо не се опитва да ги скрие от дядо Петко, само му показва чантата си отвътре и му смигва заговорнически. Дядо Петко умира от срам, ала вече не може да го спре – нали и той е взел. Отчаяно се опитва да се утеши с мисълта, че тези така и така ще идат под ножа, и че се изнасят, за да са щастливи хорицата, дето работят тук.

На следващия ден бригадирът отново изнася, този път четири чифта. Дядо Петко не издържа, и отказва да го пусне. Поканва го в будката на пазача, и му казва:

– Недей така бе, човек! Един-два чифта, ако са бракувани, преглъщам, ако и да ме е срам! Ама четири, пък и като ги гледам, май на бракувани не приличат… Тая работа не е чиста!

Бригадирът го гледа някак странно – хем гузно, хем с облекчение. След това излиза от будката, и заедно с него влиза непознат мъж на средна възраст.

– Приятно ми е, аз съм Х, оперативен работник. Имаме данни, че сте подпомагали изнасяне на продукция от завода. Този бригадир е свидетел, който ще го удостовери. У тях намерихме обувки с ваши отпечатъци, сега смятаме да отидем и да проверим дали няма да намерим изнесени от завода обувки у вас…

Следващите час-два от разговора са кървава мътилка в спомените на дядо Петко. Всеки момент от тях го изгаря от срам и унижение. Накрая остава само едно – ще го пощадят, няма да го арестуват, няма да го съдят, няма да му лепнат петно на челото, нито пък на синовете му и на внучетата. Но при едно условие. Да докладва най-подробно за всичко, което работниците споделят с него. Всичките им грижи, болки и ядове. “Не се безпокойте, ние от обикновени проблеми не се интересуваме, няма изобщо да четем такива. Гледаме само това, което ще ни помогне за разкриване на престъпления.”

Щом е за разкриване на престъпления, дядо Петко е с две ръце за. Даже не разбира защо трябва да му прощават неговото за това, че помага – той ще си помага и без това… Но когато започва да подава на оперативните работници това, което според него има връзка с престъпления, то не ги задоволява. Няколко пъти е предупреждаван, че му се искат повече подробности. Накрая е повикан в “управлението”, където познатият му оперативен работник в прав текст му казва:

– Искаме всичко, което хората споделят. Абсолютно всичко. Какво от него ни трябва, ще преценяваме ние. Изпълнявай, или не е трудно да задвижим… онова разследване.

Тук вече дядо Петко не може повече да крие от себе си истината. Разбира, че тези хора изобщо не се интересуват от престъпления, че са си точно политическите куки, ДС. И че цялата работа с обувчиците е била подставена, за да го изнудят да започне. Видели са, че хората му вярват и споделят с него, и са го “разработили”. Както пък сигурно ще използват написаното от него, за да разработват други…

На следващия ден дядо Петко прави опит за самоубийство. Спасява го невероятна случайност – един от съседите му идва да го търси за нещо, вижда го да виси от гредата в плевника, хуква и съсича въжето с попаднала му подръка коса, изпреварвайки с мигове косата на смъртта. Седмица дядо Петко е между живота и смъртта; излиза от болницата чак след месец. След което си подава оставката от завода “по здравословни причини”.

Още на следващия ден е посетен от оперативния работник. С предупреждението, че не се ли върне на работа, ще се случи за каквото са говорили. Дядо Петко обаче е мислил за възможността за такава среща през цялото си лежане в болницата, и е готов за нея:

– Веднъж ме спасиха. Втория път няма да успеят. А като мен ме няма, идете накажете Михаля. Нито съд можете да направите, нито децата ми да опозорите. Сгрешил съм – отишъл съм си. Толкова.

Оперативният работник е отлично запознат с честността и принципността на дядо Петко, и е напълно склонен да допусне, че стареца вече го е налазила склерозата, и почва да е глуповат и неотстъпчив. Махва с ръка, и го изоставя…

Нещата обаче не са приключили за дядо Петко. Страхът дали няма да си отмъстят го преследва денем и нощем, срамът – още повече. Четири години по-късно, когато идват “промените”, той е развалина, която трепери и от сянката си, и пие лекарства за всички възможни болести. Сестра на снаха му, която учи в София, предлага да го срещне с психотерапевт. Взима го при себе си в София, и три месеца той ходи три пъти седмично на разговори с терапевта.

След тези три месеца половината лекарства почиват в кошчето, а дядо Петко щастливо вярва, че не само не е направил нищо лошо, но напротив – сторил е всичко по силите човешки, за да се възпротиви, и да не допусне да се свърши нещо лошо чрез него. Малко по малко е приел факта, че надали е дал “материал” дори за едно преследване и тормозене на човек. И се чувства като роден наново.

(Всъщност, “психотерапевтът” му е незавършил още студент по медицина, до немай-къде пишман в психотерапията, но… сестрата на снаха му не е успяла да ангажира истински психотерапевт, и някой е трябвало да играе ролята. И желанието на дядо Петко да отхвърли вината, да се чувства отново човек, и подсъзнателното му разбиране, че не е сторил кой знае какво лошо, са били достатъчно силни, за да се справят въпреки недостатъчните умения на “специалиста”.)

… Когато се замисля над историята, откривам много повече въпроси, отколкото отговори.

Дали бригадирът, подвел дядо Петко, е активен разработчик, вършил работата си с желание и удоволствие? Или просто жертва на “разработка”, изнудена да зачерня на свой ред другите, и научена точно как и какво да направи? Дали с мерак е помагал в измислянето на детайлите, или напротив, е направил каквото е могъл, за да спести на дядо Петко нещо още по-лошо?

Дали оперативният работник, разработил дядо Петко (а може би и бригадира преди него) също е вършел работата си с желание и удоволствие? Или просто я е “работел”, защото това му е работата, и то го храни? (Ако това не е още по-голямо зло, разбира се – според мен истинското зло е това, което се мисли за добро и полезно, и само не се замисля над целите и средствата.) Или може би дори, подобно на професор “Иванов” от предишния запис, е поел тази работа, за да спести на много хора много проблеми – и се е ограничавал само до това, без което просто е било невъзможно да продължи да я работи, и е щял да отстъпи мястото на някой изрод?

Надали ще узнаем отговорите на тези въпроси. Ако досиетата бяха пълни и истински, вероятно щяхме – но съм убеден, че сега в тях пише само това, което е нужно на днешните “кукловоди”. И че от време на време от тях ще изчезва ненужното, и ще се появява нужното им, според промените на обстоятелствата.

Още ще напиша в някой следващ запис.

5 Responses to 'За доносниците – 2'

  1. dzver Says:

    Имали са си методи за изнудване на хората.

    Знам само една история от първа ръка за доноси – за професор и негово роднинско семейство. Докато професорът правил кариера, успех след успех, семейството не можело да насмогне на уволнения и проблеми. Сполетели ги смърт и болести. Въпреки проваления живот, оцелялата женица винаги се гордеела с професора. И така до момента, в който за кратко беше позволено да си видиш досието. Отишла и видяла – донос след донос години наред професорът ги е топил за политически глупости. Неговият успех е бил положен върху нещастието на жертвите му.

  2. Eneya Says:

    Tази тема за мен винаги е била болезнена.
    Не заради друго, а просто защото твърде много ми се иска да вярвам в хората и като цяло, в чoвешкия дух и характер.
    (докато пише очвешки, се бях загледала в клавиатурата и излезе “овчи”… чудя се дали е случайно)
    Ала нещата не са такива.
    Пълно е с дребни, малки, жалки душици, които са готови да почернят хората около себе си. Не от злоба, просто не им пука, просто “си вършат работата”, просто е “такъв живота” и те се “борят да оцелеят”.
    Колко ли злини са извършени с подобни оправдания?
    Не знам, а честно казано, не искам и да знам.
    Предпочитам тези досиета да не се отварят.
    Поне не от нашето правителство, а от хора, които няма да са лично заинтересовани, за да бъдат максимално безпристрастни.
    Само че това няма да стане…
    Двата случая, които разказа със сигурност не са изолирани, но за тези единици, колко ли хиляди като професора, който dzver описа, е имало?

  3. Victor Says:

    Shte me proshtavash, Grigor, kakto za latinitsata, taka i za tova, che istoriite na Petrova i Petko mi se vizhdat izmisleni. Ne mi se vyarva dyado Petko da se izlazhe za brakuvanite obuvki. Osven tova ne e bil mlad i neopiten… Moyat bashta, Bog da go prosti, se opitvaha da go verbuvat za kakvo li ne, rabota v chuzhbina mu predlagaha oshte po onova vreme, dvama kostyumirani idvaha v prihlupenata ni kashta da go moliat da vzeme apartamenta, koyto se polagal na bashta mu, shtoto bil aktiven borets, no toy gi izgoni, vapreki, che mayka mi iskahe da zhiveem v normalno zhilishte, bez muhal i s bania. Vse mi se struva, che ne znaem edna savsem dostoverna istoria ot tozi rod, che da mislim…
    Inache, za dosieta razbrah ot “Rakopisat na Chansalar” na Robert Ludlum, sirech, may navsyakade gi ima.

  4. Григор Says:

    @dzver: Наистина са имали.

    @Eneya: Да, сигурно на един като тези тримата са се падали много инакви. Но имах предвид, че те в някаква степен са и жертви – тези, които заслужават да бъдат извадени, са вербовчиците им. Те са, които са сътворили много повече зло.

    @Victor: Някъде бях чувал, че са успявали да вербуват средно по един на трима до четирима разработвани. И да, знам десетки, ако не стотици истории на хора, които са успели да се изплъзнат на вербуването. А на такива, дето са тропкали с удоволствие, знам сравнително малко – те не ходят по психотерапевти, и не търсят помощ за психическото си равновесие заради свършеното… Това е причината да разполагам с истории на този сравнително рядък тип.

    А иначе – да, досиета има наистина навсякъде. Което обаче само иде да рече, че нужда да си достоен и неподатлив на подлостта и злото има навсякъде.

  5. комета3 Says:

    доносникът
    сред доносниците вима страната
    има един от махалата.
    за доносник той се учил
    и в професията сполучил.
    пед началството клетва дал,че
    брат си дори би предал.
    много грижи той положил
    наученото в живота той приложил.
    бил сред хората от народа,
    в учреждения и завода.
    с много от тях другарувал,
    за каузата гивербувал. това що всеки казвал ,
    в дс го разказвал.

    това що в колектива става,
    на дс го той предава.
    доносите украсявал,
    пари и служби получавал.
    в дс бил уважаван,
    с ордени бил награждаван.
    пред хората се преструвал,
    в службата си той растял,
    зашото подчинените клветял.
    всичко вършел той от злоба,
    на непокорните налагал глоба.
    щом възможности намери,
    той си правел далавери.
    всичко правел за парата,
    на дс си продал той душата.
    да доносничи умеел,
    с дейността си се гордеел.
    много умни,добри хора,
    той изпратил в затвора.
    много хора уволнявал,
    а после ги заклеймявал.
    в живота той разбира,
    с доносите да не спира.
    без доноси живот няма,
    авантата е тук голяма.
    я министър,я депутат,
    за посланик е той кандидат.
    че от властта се страхувал.
    а

Leave a Reply