Хакерството като явление

Интересно е развитието на понятието “хакер”. Май вече единствено някои журналисти упорито го бъркат с “киберпрестъпник”. А измина дълъг път.

В началото хакери бяха онези кукута, дето компютри ядат и дишат, пишат любовни обяснения на асемблер, и ядат риба (и всичко друго) с клавиатура (или поне над клавиатура). Някои от тях – наистина киберпрестъпници. Други – просто юнаци, които се справят с всякакви оплетени ситуации по метода на Александър Македонски. Но – да. Това бяха.

После дойде Ерик Реймънд с “Катедралата и базарът”, и ни отвори очите за факта, че хакерите са някакъв вид общество. Че “хакер” е почетна титла, която могат само другите да ти присъдят. И че всъщност тя има повече общо не с компютърни познания (е, и те са задължителни), колкото с отношение към нещата. С непризнаването на авторитети и неразчитането на другите, с желанието сам да видиш и пробваш всичко.

След това дойде (поне за мен лично) Иван Попов, с “Хакери на човешките души”. За да покаже, че хакерът вирее навсякъде, където почвата е прекалено старателно наторена, и пригодена единствено за зеленчуци. Като неунищожим плевел. Че хакерът е скептик, реалист и любопитен, че е “автокефален” – разчита на своята глава. И че е такъв не само към компютърите, но и към политиката, “хумтеха” (хуманитарните технологии – тоест, социалното инженерство на властимащите), корпоративните порядки…

И вероятно не само там. Неведнъж съм чувал изрази като “медицински хакер”, “бизнес-хакер” и какви ли не още. Пъзелът вече е подреден, на малкото останали парченца вече им се виждат местата. Само че ежедневието ни е натоварено – както казва един познат, “огънаха ни дотам да мислим само за хляба” – и не всеки има време да реди пъзели. Така че може би е по-простичко някой да опише картината. Пък на който не му харесва – да реди свой пъзел…

Описанието обаче май няма да е кратко, та ще го разбия на няколко записа. Този е първият.

Потребители и хакери
Вече разбрахме, че хакерството не е обвързано нито с компютрите, нито с технологиите изобщо. Най-точната дума, която ми хрумва, е че то е подход към света.Хората могат условно да бъдат разделени на “потребители” и “хакери”. Разликата между тях е, че потребителят разчита на ушите си, докато хакерът – на очите си.

Потребителят вярва на това, което му е казано за нещата. Той приема авторитетите за авторитети, а казаното от тях – за априори валидна истина. Подходът му, дори когато е учен, е еднопосочен: казаното до момента за него е непоклатим и неподлежащ на съмнение фундамент, върху който се гради “оттук нататък”.

Хакерът не вярва на авторитети, и ги приема само “за сведение”. Казаното от тях за хакера е изходна база, която е необходимо непрекъснато да бъде подлагана на проверка. Подходът му е двупосочен: той не само строи нагоре, но и копае надолу, към основите и под тях, търси не само края, но и началото на нещата. Потребителят е повече или по-малко убеден нютонианец; хакерът е доморасъл Айнщайн.

Потребителят като правило е конфесионален. Той вярва в някаква религия, или в науката, или в доброто у хората… Хакерът като правило е неконфесионален: той иска да разбере какво рационално има в религиите, откъде точно тръгва науката, и на какво се базира и защо съществува доброто у хората.

Когато научи, че жената на президента е болна, потребителят ахка и охка, или ръси “остроумия” по неин адрес. Хакерът се интересува какво точно мероприятие президентът е пропуснал заради “болестта на жена си”, и с кого точно от присъстващите на мероприятието е скаран, и защо. Когато тече поредната нощна престрелка из града, потребителят ругае полицията – защо тя не се намеси и не озапти престъпници. Хакерът се пита наркодилърите на кой шеф на районно срещу наркодилърите на кой шеф на районно воюват, и кой от шефовете какви позиции е изгубил или спечелил, за да бъде провокирана войната.

Когато пристигне по-нетипичен болен, лекарят-потребител пробва едно след друго всички описани в правилниците лечения, и накрая се оправдава с “Операцията протече успешно – болният почина”. Лекарят-хакер гледа болния вместо правилника, съчинява лечение, заради което могат да го вкарат в затвора доживот, но обикновено излекува болния. Когато лагерите на кормилната рейка на колата ви се разбият, автомонтьорът-потребител чинно купува и слага нови, без да се замисля (и вие сте безумно горди и доволни). Автомеханикът-хакер, ако е кадърен, поръчва изструговани месингови втулки вместо тефлоновите – и колата, въпреки че вече е по-тежка с 20 грама, спира да има нужда от ремонт на тези лагери за десетки години напред.

Потребителят не вижда полза да се замисля над причините за нещата. Доколкото него го засяга, хлябът расте в супермаркета – за какво му е да разбира от селекция на хибриди, брануване, типове брашна?! Хакерът си купува хляба от същия супермаркет, но иска да знае тези неща – въпреки че често сам не вижда полза от знаенето им. Потребителят с удоволствие гледа “Биг Брадър”, “Изгубени” или други интелектуални пуканки за пазарния сегмент на неговото IQ. Хакерът не намира воайорството за развлекателно – той в това време търси откъде да смъкне пиратска версия на последния филм. Не че не може да си го вземе за 1 лев от видеотеката, ама по-интересно е сам да го изровиш. И той не знае защо, но го прави.

Потребителят си мечтае: “Ех, да се возех и аз в Мерцедес като еди-кой си!” Хакерът му отговаря наум: “Когато света е за тебе кенеф, и в хеликоптер да се возиш, пак ще те заобикалят лайна.” Потребителят си мечтае за луксозна къща в Бояна, за вила, за почивка на Хаваите. Хакерът се замисля – дали в луксозната къща наистина се живее по-добре, дали едни грижи не изчезват, за да проима вместо това други?

Потребителят в крайна сметка е масов консуматор по душа. Той търси каквото хвалят рекламите, и мечтае за каквото показват булевардните хроники (които са пак вид реклама). За да получи тези неща, той е съгласен да дава каквото се иска от него, и смята това за нормално. Неговият критерий е лесното… Хакерът в крайна сметка е творец и изобретател по душа – той или прави нещо ново, или подновява и рационализира (според ситуацията) нещо старо. Когато от него се иска нещо, за да получи нещо друго, той преценява стойността на нещата не по количеството и леснотата на труда, което му искат, а по стойността на този труд. Неговият критерий е самостоятелността (а често и справедливостта).

Огромният процент потребители никога не вършат нищо безкористно или благотворително: те са чисти консуматори. Някои благотворителстват от снобизъм, но това не е безкористност… Ако обаче някой потребител се реши да го прави, започва интересна еволюция. В най-началния случай мотивът е скуката. Веднъж започнал обаче, потребителят усеща интерес, и започва да учи и да умее. Някои спират до тясната област, в която допринасят – други продължават и нататък. В крайна сметка тези потребители се превръщат в хакери. (Странно ли е, че големият процент хакери пък се занимават, спорадично или постоянно, с някакъв безкористен принос?)

Засега производителността на труда в обществото не е достатъчно висока, за да може то да се издържа единствено от труда на доброволно допринасящите. Съответно, потребителите, които не желаят да работят, също трябва да бъдат накарани. Това води до създаване на съответни системи от мерки, мениджърски школи, мирогледи и отношения към света. Анализът им е страхотно интересен, но би запълнил няколко отделни записа.

В крайна сметка, разделението на хората на хакери и потребители постепенно се превръща в разделение на хора и добитък. Хакерите са, които с желанието и уменията си за независимост, успяват да си издействат ниши на съществуване, в които сами определят съдбата си, и преценяват “автокефално”. Потребителите, които искат каквото различните видове реклами им предлагат, и преценяват с какво го плащат по количеството труд, което дават, са в положението на добитъка – искат да са хранени и на топло, срещу което са съгласни да ги доят и стрижат. А че добитъкът е не само за доене и стрижене, а и за клане, предпочитат да не се сещат – така е по-лесно.

В крайна сметка се появява разделение: потребителите не разбират хакерите, а хакерите смятат потребителите за скучни. И малко по малко двата социума започват да се обособяват. Обикновено голямата част от обществото се превръща в потребители, а една малка част – в хакери. Двата социума постепенно развиват различни ценностни системи, различни тезауруси, и в крайна сметка, ако условията го позволят, могат да се разделят напълно.

Някой друг път – повече.

8 Responses to 'Хакерството като явление'

  1. Ying Says:

    Е това е страхотно entry, дългите online текстове обикновено ги подминавам, но това го четох с удоволствие. И е вярно също.

  2. Таня Says:

    И аз го четох с удоволствие 🙂

  3. Siff Says:

    Поздравления и от мен 🙂

    Една от първите (и най-пълни, мисля) дефиниции за “хакер” (IT версията) прочетох в “The Hacker Crackdown” (http://stuff.mit.edu/hacker/hacker.html) на Bruce Sterling (http://en.wikipedia.org/wiki/Bruce_Sterling). Мои приятели преведоха книгата на български още през 1994-та, но Университетско издателство така и не я издаде…

  4. zero-dev Says:

    Имам я преведена на български, издадена от Университетското издателство през 2000-та.

  5. rs-D Says:

    naistina e mnogo dobra i vpe4etlqvashta

  6. Често задавани въпроси » Blog Archive » 2006 - годината на хакерите. A 2007 ? Says:

    […] и спазващи Hacker Manifesto. На онзи тип хора са посветени серията статии на Григор Гачев за хакерите и хакерството като […]

  7. Дони Says:

    Определено интересно четиво! Това да не е опит за автопортрет?:))

  8. Григор Says:

    @Дони: Обратното е. Аз съм се мъчил да се уча от тези принципи. (Колко съм успял е друг въпрос.)

Leave a Reply