Доверието като валута: Банки и банкери за доверие

Всяка една валута може да бъде банкирана – и с доверието това става дори по-лесно и естествено, отколкото с парите.

“Петров, да вярвам ли на този Иванов?” – “Вярвай му, познавам го, не е мошеник.” Подобни разговори се водят всеки ден. В тях Петров играе ролята на банка на доверие – дава назаем от своя авторитет на Иванов, за да може Иванов да си купи с него сделка или услуга. Ако се касае за нужда от особено голям заем доверие, Петров може да даде на Иванов “банкови гаранции” – “Вярвай му, мой човек е; ако се издъни, аз отговарям!”. Изобщо, нищо ново или непривично за финансиста.

Този пример е типичен за гарантирането на авторитет от външен източник (“банка за авторитет”). Съществува обаче и друг начин за гарантиране на авторитет – вътрешният. Той обикновено се използва от организации или общности.

Да вземем например постъпването на работа. Различните фирми имат различен имидж като работодатели. Ако фирмата Х постави на върха си мениджър, известен с бруталност и безкомпромисно изцеждане на служителите, авторитетът й сред потенциалните (и наличните) служители ще спадне. Обратно, ако бъде оглавена от мениджър, известен с доброто си отношение към служителите и подкрепата си за тях, авторитетът й ще се качи.

Същата роля може да бъде играна не само от лица, но и от правила и практики. Една от причините Google да бъдат високо ценени като работодатели е грижата им за служителите. Осигурени всякакви удобства, внимателно поддържани приятелски и човечни вътрефирмени отношения, заделени от работното време часове за занимание с каквото на теб ти е приятно – всичко това прави работата в Google удоволствие. Познайте къде ще се натискат да отиват всички потенциални служители – и коя фирма ще може да си подбере измежду тях тези 10%, които създават 90% от приходите на всяка една фирма.

Правилата и практиките, естествено, сами се нуждаят от доверие. Колкото по-установени са, колкото по-дълбоко са вградени в структурата на фирмата, толкова повече е склонен да им вярва служителят. Едно, защото толкова по-трудно ще бъдат нарушени по погрешка или от злоумишлен мениджър, и второ, защото толкова по-трудно ще бъдат отменени, ако на собственика или управителя му хрумне.

Същото, най-сетне, важи и за общностите. Малко хора биха искали да се присъединят към племе, в което вождът обикновено се разпорежда чрез физическо малтретиране, или пък не държи на думата си. Обратно, където управлението е чрез мъдрост и мисъл за взаимна изгода, и където думата на управленеца е закон, е примамливо място за всеки. (Някой задава ли си въпроса защо монархиите са еволюирали към правилото, че кралската дума е непоклатима – дадена веднъж, няма връщане назад?)

Това важи не само за държавите. Всъщност, всяка фирма също е общност. Точно както е общност и всеки свободен проект.

Най-ясно това си личи може би в Уикипедия – там Джимбо Уелс има абсолютната власт да реши каквото му скимне, точно както примерно британската кралица има правото да разпусне парламента когато й хрумне. И двете явления обаче са еднакво редки: ако Джимбо дори веднъж използва властта си не на място, авторитетът на Уикипедия ще пострада сериозно, а ако започне да го прави редовно, Уикипедия вероятно ще бъде изоставена от редакторите си, и ще загине.

Линус Торвалдс също отдавна вече не е основният кодер на ядрото Линукс: той физически не би смогнал да напише някаква забележима част от постъпващия в него код, нито да провери, прегледа и изтества всичко. Всъщност, той е добър програмист, но сред писачите на ядрото има и още по-добри – как така не са го изместили от лидерското място? Отговорът е същият: Линус е гарант, център и банка на доверието към ядрото. Бива поддържан като лидер заради доверието, което другите му имат в това да управлява процеса като цяло, и най-вече да не допуска несправедливости.

Същото би могло да се каже повече или по-малко за всеки лидер в общността на свободния софтуер. Ричард Столмън например се ползва с подкрепа именно заради безкомпромисността си в подкрепа на свободата на софтуера. Колко от поддръжниците и почитателите му изобщо знаят, че той е един от най-добрите програмисти в общността – докато е бил единственият програмист на GNU EMACS, с години го е поддържал наравно като възможности и качество с комерсиалния EMACS продукт, писан от фирма с над сто души програмисти… Надали много.

Особено интересен в това отношение е любимият ми проект Дебиан. Доверието при него се банкира не от личност или тесен кръг личности, а от правила – правила за “свободен пазар на приносите” и изборност; донякъде може да се каже, че той е демокрация сред монархии.

Повечето “монархии” в свободния софтуер са доста “просветени”, и банкерите на доверие в тях изпълняват задълженията си много съвестно. Дори тук демокрацията обаче показва някои предимства. От една страна, липсата на стегнат и тясно координиран център на властта прави Дебиан трудно управляем и тромав проект, който вечно закъснява със сроковете. От друга обаче, богатството му е смазващо: той поддържа почти всичкия свободен софтуер, който въобще съществува, основа е на повече от половината по-популярни дистрибуции на Линукс, и качеството на стабилните му версии най-често си струва закъснението. Едното – заради другото, ако се замисли човек.

И от трета – което е особено важно за мен лично – много от най-светлите и бистри глави в областта на софтуерната свобода (а и човешката, която произлиза от нея) намират своето място точно в него или около него. Все имена, които, подобно на Дебиан като цяло, не са много известни, не бият тъпана и не пишат всеки ден по блогове и популярни сайтове – но тихичко и кротичко се грижат истинската свобода да е навсякъде около тях… Не, не съм се отклонил от темата – просто демонстрирам как действа в свободен проект банка на доверие под формата на правила и практики. 🙂

Не е трудно да се забележи, че успехът на един свободен проект почива основно на размера на доверието, с което е “финансиран”. Желаещите да работят за свободни проекти не са неограничен брой, точно както не са неограничен брой кандидатите за служители на фирма. И, точно както и във фирмите, в свободните проекти също има едни 10% от хората, които вършат 90% от работата – и пак както във фирмите, тези хора се натискат към проектите с по-висок авторитет.

Има и много други паралели между свободните проекти и фирмите. И в двата случая, авторитетът им зависи наглед като че ли предимно от вида на работата. Да работиш за компания, която произвежда космически кораби, звучи много по-примамливо, отколкото за градските служби по извозване на боклука. На втори план обаче (за който и да било с поне малко опит – направо на първи) излиза другият аспект на авторитета – доколко там е приятно място за работа. Компанията с космическите кораби бързо ще загуби авторитета си, ако шефовете в нея виждат работата си в това да тормозят служителите. Други ограничения също играят роля – в тайните служби може би ще ползвате техника и знаете информация, до която иначе няма да имате достъп, но ако примерно няма да можете да си покажете носа навън от България, или да разговаряте с чужденци, струва ли си?…

Накратко: доверието подлежи на банкиране, подобно всяка валута. И адекватното му банкиране носи също толкова, или много повече полза, на всяка икономическа или производствена общност – без значение фирма или свободен проект. В това те се подчиняват на едни и същи правила.

Leave a Reply