Доверието като валута: Открита фирма

Дотук – добре. А каква е ролята на доверието като валута в модела “открита фирма”?

Писал съм вече какво наричам “открита фирма”. Записът там обаче е по-скоро идеологическа декларация; точното дефиниране на изисквания и методологии е оставено за по-късни записи. Този вероятно ще е един от тях.

Проблеми и успехи, приходи, разходи и заплати в откритата фирма са известни и достъпни за всеки. Резултатът е, че несправедливото разпределение на средствата би довело до много по-рязко спадане на мотивацията и качеството на труда, отколкото в традиционна фирма (там персоналът също се досеща за нещата, но поне не го знае официално). Това налага с голяма сила разпределението на средствата да е колкото се може по-справедливо и честно. А това пък води като резултат до по-висока мотивация и качество на труда от тези в традиционните фирми.

Естественият въпрос тук е: добре де, какво гарантира тези неща? Откритата фирма не е задължително демокрация, която се управлява от персонала си чрез гласуване. Не може ли алчен мениджър да нареди луксозна заплата за себе си или любимците си, и огризки за истинските бачкатори, без да му пука, че така съсипва фирмата? И всъщност, кой гарантира, че фирмата и утре ще продължава да е открита? Какво пречи на собственика да я развие на гърба на служителите, и след това да я продаде срещу тлъста пачка на някоя алчна акула? Ако персоналът няма увереност, че такива неща няма да се случат, защо му е да е мотивиран и привързан към фирмата?

Точно тук опираме до доверието. В случая – доверието във фирменото ръководство.

В традиционната фирма служителите (поне тези, които живеят на този свят) рядко имат доверие на ръководството си. В края на краищата, традиционната фирма има за цел именно да ги изцежда в полза на собствениците – иначе щеше да е открита, това е по-изгодният вариант. Дори ако даден шеф е свестен, тези над него ще са или проклети, или глупави… Затова там служителят най-често няма изисквания за доверие, а единствено да си получава заплатата, без да му пука за колеги, фирма и прочее. Ако фирмата е бедна, разумният служител няма да иска да работи в нея – това значи, че тя няма да може да му плаща.

В откритата фирма доверието в ръководството е плътта и костите на фирмата. Ръководител или собственик, който е показал, че не заслужава доверие, е чума за фирмата – той гони най-ценния й капитал, кадърния персонал. Ако наоколо има и други добри фирми, недай боже пък и отворени, персоналът ще е изчезне от тази като дим. Така че ако ръководство изгуби доверието към себе си, единственото, което може да спаси фирмата, е незабавното му освобождаване. Бедна ли е фирмата на валутата доверие, разумният служител ще бяга от нея – това значи, че тя няма да може да му “плаща”, както с пари, така и с всичко друго, което той е свикнал да чака от открита фирма.

Това има две интересни следствия:

1. На ниво фирмено ръководство (управленски кадри)

От жизнен интерес за съществуването на откритата фирма е в нея да бъдат издигани на ръководни постове само хора, които се ползват с доверието на служителите. Всяко нарушение на това правило носи лоши последствия за съответното звено – както за доходите на служителите в него, така и за позициите и авторитета му във фирмата. Всеки във фирмата, от собственика до последния служител, е лично, финансово заинтересован това да не се допуска.

Издигането на ръководител, който няма доверието на подчинените си, е рецепта за провал: то е безогледно пилеене на капитала доверие. То носи в перспектива срив в мотивацията на служителите, и оттам срив в производителността на труда и качеството на продукта – тоест, в приходите на фирмата, или на съответния й отдел. Откритият модел и справедливото разпределение на приходи, разходи и заплати автоматично води до намаляване на заплатите в отдела и на ролята му във фирмата; ударените по джоба служители снемат доверието си от мениджъра, ударените по джоба негови началници – също.

По същата причина, началническият пост вече е не луксозно кресло, а горещ котлон. Докато си дребен подчинен, лесно търпят грешките ти – никой не е съвършен. Ако обаче си така некадърен и като началник, заради теб загазват много други, включително финансово. Не само ще станеш за смях, но може вече да не можеш да се задържиш и на старото си място, може вече изобщо да не те искат за колега. Това дава възможност (макар и да не гарантира автоматично) избирането на малко по-кадърни хора, отколкото в много традиционни фирми.

Някои мениджъри могат да се опитат да печелят доверие в отдела си чрез популизъм – например като изискват преразпределение на средства в полза на заплати. Тези средства обаче трябва да се вземат отнякъде. Или ще е от други отдели – които в един момент ще кажат: “Този отдел ни вкарва в загуби, искаме да работим вместо с него с друга фирма или отдел”, и ще го оставят на сухо. Или пък ще е от клиенти – които отначало може да изтърпят увеличените цени или влошеното качество, но после ще потърсят конкурентите. Резултатът е, че в малко по-далечна перспектива служителите в отдела рискуват доходите и дори работата си, ако дадат доверие на ръководител-популист; след първите няколко лоши опарвания всеки научава дали идеята е добра. Същото важи за ръководители, които търсят доверие чрез други форми на популизъм – липса на взискателност, търпене на мързел и пр. Те стават нежелани не само за ръководството, но и за подчинените си.

Както традиционните фирми се конкурират за капитала на инвеститорите, така откритите фирми се конкурират за капитала “доверие” на мениджърите. Ако конкурентна фирма назначи мениджър, който се ползва с повече доверие, при равни други условия тя ще е по-привлекателна за служителите. Затова откритите фирми активно се конкурират на пазара за ръководители, ползващи се с име и доверие сред служителите. Това пък поражда с течение на времето школа мениджъри, които активно трупат умения за завоюване на доверие, и се учат да бъдат това, което подчиненият би искал от тях да бъдат. Така че процесът е самоподдържащ се и саморазширяващ се: той активно създава кадри, които да го налагат и подкрепят.

2. На ниво собственици

Дори в традиционните фирми всъщност разликата между собственик и служител не е толкова голяма, колкото сме свикнали да мислим:

  • собственикът допринася за фирмата с капитала си – служителят с труда си
  • собственикът получава от фирмата рента или печалба – служителят заплата
  • и двамата могат да се присъединят към фирмата (“закупуване на дял” и “наемане на работа”)
  • и двамата могат да я напуснат (“продаване на фирмата” и “напускане на работа”)

Приликите са още много, но изводът е един: собственикът всъщност, на дело, е просто върховният управленец на фирмата. (Тоест, ако нещата в нея са поставени правилно, всеки във фирмата – от собственика до чистачката – има едни и същи интереси, и го усеща по джоба си. Всъщност откритата фирма е просто формула, която цели да постави нещата правилно в това отношение. Това е единствената й разлика с традиционните фирми.)

В някои случаи собственикът може да е делегирал конкретната работа на друг (директор, управител и пр.), но винаги има върховната власт. Това и определя ключовата му роля като център на доверие в тази фирма.

Собственикът е, който има властта да коригира и промени всичко във фирмата. По тази причина, той се явява гарантът и банкерът на доверие във фирмата. Всяко едно доверие, което фирмени мениджъри могат да имат, се пречупва през неговото. Ако злонамерен ръководител върши бели, всички се надяват на собственика да вземе мерки; ако собственикът е известен с непоносимост към такива ръководители, персоналът запазва доверие към фирмата още доста време. Обратно, дори при “златен” ръководител, ако собственикът е алчен боклук, доверието на персонала към фирмата твърдо клони към нулата – всеки знае, че ръцете на този ръководител са вързани, и че най-вероятно той няма да изкара дълго там.

Тази роля на собственика личи чудесно дори при традиционните фирми. Вероятно всички помним трикаджийството фирми да се кръщават със западни имена, за да се подлъжат наивниците, че става дума за западна фирма (или дори да се пробутват като собственост на не-български фирми, обикновено всъщност офшорки, държани от българи или офшорни кантори). Идеята беше, че западните фирми се ползваха в очите на простия българин с повеч доверие от българските… След като трикът стана известен, а и доста западни фирми се оплескаха тотално на българския пазар на работна ръка, вече беше безполезен – не носеше желания авторитет.

(Същия трик гледаме сега, с кръщаване на български продукти с английски, немски, френски имена… За щастие, верующите рядко стигат чак до царството небесно.)

В откритата фирма обаче авторитетът на собственика е много по-ключов. На него се опира не само привлекателността им пред традиционните фирми. На него се определя и доверието на вече наетите служители – с преките последствия за мотивацията и привързаността им към фирмата (превод: производителността и качеството на труда им, тоест печалбата на фирмата, и на пак същия този собственик). Същият ефект е налице и при традиционните фирми – но там е много по-прикрит, отслабен и с късни ефекти. В откритите фирми той е същността на нещата, и ефектите му се проявяват с голяма сила и много рано.

Интересен момент е, че доверието на персонала към собственика зависи не толкова от конкретните условия, колкото от спазването им. Собственик, който взима за себе си 10% от чистата печалба на фирмата, и оставя 90% за персонала й като бонуси, няма да се ползва с кой знае колко повече доверие от собственик, който взима 90% и оставя 10% – ако и в двата случая това е било известно на всеки кандидат за работа, във фирмата така или иначе ще работят хора, които са приели това условие. Ако обаче собственикът внезапно реши да промени условията, и да вземе 20% вместо 10, той може да се окаже с далеч по-малко доверие, отколкото този, който взима 90%, и го спазва. Проблемът е не в размера на сумата, а в надеждността на думата.

В същото време собственикът, който взема за себе си по-малко, ще изглежда по-привлекателно за кандидатите за работа, отколкото който взима повече. Респективно, той ще може да отсее по-качествени кадри, и при правилно пресметната стратегия да получава повече доходи, отколкото другият собственик (заради по-добрите оборот и печалба на фирмата). Така че това също е фактор, който не бива да се пренебрегва.

Ако собственикът е склонен на авантюристични намеси в работата на фирмата, естествено е доверието към него да е по-ниско. Също и ако принципно би продал фирмата, или дялове от нея, на други собственици (неизвестни или известни, но ползващи се с по-ниско доверие). Ако правилата, които определят фирмата като отворена, не са достатъчно гарантирани, това също намалява доверието в нея. Намалява ги всяко укриване на информация, която касае фирмата, от персонала й; ограничаването на инициативата му при решаване на проблеми или развиване на нови дейности, и т.н. (Всъщност, всяко едно от тези неща, в условията на отворена фирма, е обективна глупост от страна на собственика; доверието му спада, защото е показал с тази глупост, че не умее да бъде банка и източник на доверие, тъй като сам не го заслужава.)

… Този запис стана огромен. Може би е добре да направя някъде прост списък “това – да, това – не” на тема доверието в откритата фирма. Списъкът би имал раздели “За собственика”, “За мениджъра”, “За служителя”… Чудя се има ли смисъл да го направя, или и така е достатъчно ясно; след всичко изписано вероятно всеки може да го направи като на шега… Чакам мнения.

7 Responses to 'Доверието като валута: Открита фирма'

  1. Cliff_Burton Says:

    Аз имам засега само един въпрос – има ли вече “открити” фирми или нещо близко до тях в България?

  2. nedko Says:

    името ти ще бъде записано до имената на великите утописти 🙂
    каква е целта на тази чернова?

  3. Григор Says:

    Неща, близки до тях, има – пиша си с хора от една такава. Вероятно ще работим заедно, за да доизчистим модела, и ще публикуваме резултатите; аз планирам в най-скоро време да обявя официално експеримента да направя своята такава. (Към момента пречката е, че не съм успял да намеря начин да се водя служител в нея. Но скоро май ще ми писне и ще карам през просото, едно към гьотере…)

  4. Таня Says:

    Има смисъл да го направиш, защото всичко е ясно за теб и за хората, които по принцип са мислели върху това. За много други не е ясно.

    Аз пък не разбрах, защо трябва да си служител, за да направиш отворена фирма. Нещо не ми е ясно в коментара ти.

  5. Geo Says:

    Аз пък днес се замислих по въпроса за това какви абсурди могат да съществуват в тази държава и без да искам наложих модела, който описваш тази статия върху България. България като фирма. Е доверието към нея е нула или под нулата…

  6. Григор Says:

    @nedko: Много по-утопично ли ти звучат писанията ми примерно от идеята “дайте да се съберем на кой му кефнало, отвсякъде и без подбор,, и да напишем заедно операционна система, под която да вървят от най-мощните компютри на планетата до GSM-и”? Или “софтуерът може да бъде свободен и открит за всеки, и даже фирми да печелят от него при това”? Мисля си, че съм досадно скучен и банален пред подобни идеи… А целта на тази “чернова” е като на всички останали записи в блога ми – да си кажа каквото ми е на ума.

    @Таня: Ще се опитам да го направя. А трябва да съм служител, за да направя отворена фирма, за да съм на равна нога с останалите в нея. Иначе пак става, но е по-трудно: всеки ще ме смята автоматично за шеф, и навиците от традиционните фирми ще влизат в действие, и ще пречат.

    @Geo: Абсолютно нормално. България е една традиционна фирма, собственост на шефовете си – или по-точно на тези, които им дърпат конците, скрити зад кулисите. Това ще се промени само когато а) разберем, че тя всъщност е наша, а не тяхна, и б) вземем мерки да й назначим ръководство, което да я управлява в наша полза, а не в полза на два Мерцедеса кукловоди. Дотогава ще имаме… каквото заслужаваме, естествено.

  7. Zoran Says:

    От много мислене боли глава. Удовлетворението идва, когато правиш нещата. Винаги има неща, които не стават както си ги планирал, но това се разбира от опит.
    Ако тук трябва да кажем да или не, то аз гласувам “за” открита фирма.

Leave a Reply