Размисли от тренировката

– Не извивай ръката настрани! Трябва да я свиеш напред, точно по сгъването на ставата.
– Настрани е по-ефективно. Рамо и лакът се чупят едновременно.
– Така е, това е уличният вариант. Но за изпит трябва да е
кихон. Така боли.
– А не трябва ли?
– Не. Правилно е да не боли – да се окажеш долу, без да усетиш къде точно е принудата.

– Твой ред е да изпълняваш техниката.
– Не се безпокой, аз няма да се явявам на изпит сега. По-добре използвай да я оттренираш.
– Не е честно. Затова ли идваш на тренировка – само да помагаш на другите?
– Ами… Виж, да помагаш на другите не е просто част от тренировката. То е част от айкидо.

Малко по-късно имах възможност да обърна внимание как тренират и други, които се готвят за изпит. Забелязах един от тях – Жоро. Тренира от… не зная вече колко години. Предполагам, че ако се яви на изпит за черен пояс, би го взел безпроблемно. А ще се явява на изпит за чертичка на белия колан – най-първият и простичък от всички изпити… И на него нямаше да се яви, ако сенсеят не му се беше скарал, и не го беше накарал.

Не е от страх от изпити. Просто Жоро отдава значение на майсторството и умението, а не на взетите степени. Признавам обаче, че и Германов е прав – когато си твърде по-добър от официалната си степен, е редно да се явиш на изпит, и да заслужиш по-горна. Иначе един вид лъжеш партньорите си. Караш ги да те подценяват – а не бива, тренировката не е реална схватка. Подценява ли те партньорът, хем може да пострада, хем няма да те товари до степен да разгърнеш потенциала си и да даваш и научаваш всичко възможно.

Въпросът е как да прецениш дали си достатъчно добър, за да заслужиш степен. Ако си убеден в себе си, се явяваш на изпит – там се вижда можеш ли. Или получаваш степента, или не. Никой няма изгода нито да те лансира, нито да те мачка. Ако пък не си убеден – тренираш, докато не получиш увереност. Или, ако си излишно скромен като Жоро, докато другите в доджото не ти кажат в очите, че ти е време.

За не чак толкова време взех доста степени. Покатерих се по стълбичката по-бързо от повечето (а почти всички са започнали по-млади от мен). Но вече усещам, че не се чувствам истински стабилен и готов за следваща степен. Че може би е време да задържа с взимането й – година, две, повече, докато не усетя, че наистина я заслужавам.

Не вярвам причината за решението да е излишна скромност – не съм от скромните. (Прочетете пак горния абзац – умря циганката, дето ме хвалеше…) Възможно е да е усещането за красотата на айкидото и съвършенството, което се изисква, за да направиш една техника или комбинация наистина както трябва. Усещане, което най-често идва след години игра. И е като проглеждане – научиш ли веднъж истинския вид на нещата, няма как да го забравиш.

Сигурно съм покрил критериите на изпитната комисия за степени. Но междувременно моите си се вдигнаха, и вече не ги покривам. А каква е ползата от степен, която ти признава ако ще и целият свят, но ти не можеш да си я признаеш? Срам пред себе си. Липса на самочувствие, на самоусещане за място и тежест. За какво ми са?

И може би най-вече срам пред приятелите ми. Ако не си смотаняк, бойните изкуства ти дават страшно много приятели, които биха слезли в ада заради теб. И те научават да си готов на същото заради тях. Нямам очи да продавам фасони и да се правя на велик пред хора, които биха бръкнали заради мен в огъня. Гадно е. Позорно е.

Така че отсега нататък смятам да си тренирам тихо и кротко, без да се бутам напред. Да не гоня видими отличия, а съвършенство в умението. Стигна ли дотам да съм толкова добър, че да е нередно да оставам на тази степен, ще има кой да ми го каже. И ще знам, че подготвя ли се и явя ли се, най-вероятно ще заслужа степента и по своите критерии. 🙂

4 thoughts on “Размисли от тренировката

  1. skoklyo

    “Самоусещането за място и тежест” – поне за мен тоя пост е истинска златна жила.

    Reply
  2. Божо

    Лентичка върху колана? Навремето когато тренирах от бял се минаваше на жълт.
    Дали тази система от все повече степени има смисъл? Освен финансов разбира се – ясно е, че организацията трябва да се издържа от нещо и единият начин е приходи от изпити.
    Знам има и такива школи, където има само бял и след това черен колан, пак има степени за начинаещите, но нямат отражение в униформата.
    И дали това раздробяване на все повече степени показва реална разлика в уменията? С какво уменията на човек с 1 лентичка на белия колан се отличават от тези на друг с 2 лентички?

    Reply
  3. Григор Post author

    @skoklyo: Благодаря ти! 🙂

    @Божо: Различните бойни изкуства, а понякога и различните школи имат различни системи за обозначаване на степените. В повечето школи айкидо низшите степени са: бял колан (базова, без изпит), бял колан с черта, жълт, жълт с черта, син, син с черта, кафяв, кафяв с черта. Колкото и в повечето други бойни изкуства, но вместо да са 7 цвята, коланите са 4 цвята, като всеки може да има и черта.

    А за степените и уменията – прав си. Еди казва, че ако някой иска черен колан, няма проблем – пет лева е в магазина… 🙂 Коланът обаче не те опазва в бой, нито те поддържа във форма… А на теория, уменията имат определена разлика. Огледай нета и виж изпитните програми на айкидо за различните степени – ще разбереш какви умения иска всяка в повече от предишната.

    Reply
  4. komata

    Аре бе не си от скромните, а кой все разправя, че незаслужено го хвалели като писател ;-)?

    Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *